Изнесете ги и ги сложете пред къщата. Аз ще огледам наоколо за другите неща, които са ни необходими.
— Какво му става? — попита Закат учудено.
— Вживява се в ролята на актьор — отговори Гарион, без да скрива неудоволствието си. — Прави го понякога, щом се наложи да сключваме някаква сделка.
Докато Закат и Гарион изнесат столовете, Силк бе намерил маса и бе сложил на нея няколко бутилки вино и четири чаши.
— Е, господа — рече дребничкият драснианец, — поседнете и си пийнете. Аз ще дойда след малко. Искам да проверя нещо. — Той изчезна някъде и след малко се върна усмихнат. Седна на масата, наля си вино и се облегна с изражението на човек, възнамеряващ да остане в това положение дълго време.
— Ти си много жесток човек, принц Келдар — изсмя се Закат.
— Бизнесът си е бизнес — отговори Силк и отпи глътка от виното си. — Знаете ли, не е лошо. — Той вдигна чашата, за да се полюбува на цвета на искрящата течност.
— Къде ходи? — поинтересува се Гарион.
— До конюшнята.
— И?
— Намерих един малък кабриолет.
— И мислиш да го откраднеш?
— Разбира се. Казах на търговеца, че ще вземем толкова, колкото можем да носим, но не споменах по какъв начин ще го направим. Освен това Дурник каза, че шейната не била удобна за вълчицата и че му трябвало нещо на колела. Кабриолетът ще разреши всичките ни проблеми.
Както бе предрекъл Силк, търговецът не издържа дълго — очевидно трудно понасяше тримата мъже, настанили се на масата срещу магазина му — и когато работниците приключиха товаренето на каруцата, дойде при тях.
— Добре — рече той навъсено, — пет сребърни монети. Но ще вземете само толкова, колкото можете да носите.
— Имай ми доверие — отговори му Силк и отброи парите на масата. — Ще пийнеш ли чаша вино с нас? Наистина е много добро.
Дебелият мъж грабна монетите и си тръгна, без да отговори.
— Ще заключим вместо теб, когато си тръгваме — извика Силк след него.
Търговецът не се обърна.
Щом дебелакът и неговите хора заминаха, Силк заведе коня си да го впрегне в кабриолета, а Гарион и Закат влязоха в магазина.
Малкият кабриолет беше с гюрук и голямо, тапицирано с кожа отделение за багаж отзад, което побра учудващо голямо количество продукти. Взеха сирене, масло, шунка, дебели резени бекон и няколко чувалчета боб. След това запълниха останалото пространство с хляб. Но щом Гарион вдигна една голяма торба с брашно, Силк решително поклати глава и каза твърдо:
— Не.
— Защо?
— Знаеш брашнените каши на Поулгара. Не искам да ги ям всяка сутрин цял месец! Хайде вместо брашно да вземем говеждо месце.
— Но ние няма да можем да изядем всичкото това — то ще се развали — възрази Гарион.
— Забрави ли, че сега имаме две гърла повече за хранене? Видях как ядат твоята вълчица и вълчето. Месото няма да се развали, повярвай ми.
Скоро излязоха от града. Силк се бе изтегнал на капрата, стиснал небрежно юздите в лявата си ръка, а в дясната държеше бутилка вино.
— Така е доста по-добре — каза щастливо той и отпи яка глътка.
22.
— Виждам, че сте имали доста работа — забеляза Белгарат, когато Силк спря кабриолета.
— Трябваше ни нещо, с което да докараме провизиите — обясни Силк доволно.
— Разбирам.
— Надявам се, че сте донесли не само боб — каза Сади. — Войнишката храна взе да става твърде еднообразна.
— Силк измами един търговец — каза Гарион, докато отваряше багажното отделение на кабриолета.
— „Измами“ ли? — възкликна дребничкият драснианец.
— Нима не го направи?
— „Мамя“ е твърде неподходящ глагол за обобщение на цялата случка — каза Силк.
— Принц Келдар — каза Поулгара, докато оглеждаше внимателно провизиите. — Ще бъда честна с теб — въобще не ме интересува по какъв начин си се сдобил с всичко това.
Драснианецът се поклони и рече вежливо:
— Удоволствието е изцяло мое, Поул.
— Какво научихте? — попита Белдин.
— Едно-единствено нещо — и то е, че Зандрамас пак е пред нас — отговори Гарион. — Минала е оттук преди няколко дни. Известно й е, че армията на Урвон приближава откъм планините. Изглежда, войските му се придвижват по-бързо, отколкото предполагахме, тъй като е заповядала на цивилното население да се опита до го забави. Но хората вече не й се подчиняват.
— Много умно от тяхна страна — промърмори Белдин. — Нещо друго?
— Зандрамас ги е уверила, че всичко ще приключи още преди края на лятото.
— Думите й съвпадат с онова, което ни разкри Кайрадис в Ашаба — рече Белгарат. — Добре. Сега всички знаем кога ще се състои срещата. Остава ни да разберем къде ще бъде.
— Точно затова всички бързаме да стигнем до Кел — продължи Белдин. — Кайрадис пази тази информация както квачка пиленцата си.
— Ох, не мога да се сетя! — избухна раздразнено Белгарат.
— Какво?
— Не мога да си спомня нещо — нещо много важно, което ми каза!
— Аз съм ти казвал много неща, Белгарат, но ти обикновено не ме слушаш.
— Не, слушах те! Седяхме в моята кула и си приказвахме.
— Но ние го правим от няколко хиляди години.
— Не беше чак толкова отдавна. Ерионд беше с нас, тогава той беше още мъничък.
— Значи е било преди десетина години.
— Точно така.
— И какво правехме?
Белгарат се намръщи.
— Помагах на Дурник — ремонтирахме къщата на Поледра. А ти беше тук, в Малореа.
Белдин се почеса замислено по корема.
— Май си спомням. Изпихме едно буре светла бира, което ти беше откраднал от близнаците, а Ерионд си играеше на пода.
— Ти за какво ми разправяше тогава?
Белдин сви рамене.
— Току-що се бях върнал от Малореа и ти разказвах какво става тук. Разказвах ти и за Сардиона, макар че тогава не знаехме много за него.
— Не — поклати глава Белгарат, — не беше това. Спомена нещо за Кел.
Белдин се намръщи, опитвайки се да си припомни разговора отпреди десет години.
— Сигурно не е било нещо важно, щом никой от нас не се сеща за какво е ставало дума.
— Не-не, ти спомена някаква дума просто така, между другото.
— Аз приказвам за много неща между другото. Така запълвам празнотите в разговора. Сигурен ли си, че
