„Защо го каза?“
„Не е ли така?“
„Аз съм свикнал с всичко това. Но ти защо избра точно тези думи?“
„Не знам. Аз не съм водач на глутница и не трябва да подбирам думите си, за да защитя достойнството си.“
Гарион вече беше развързал торбата и побърза да сложи месо пред ранената самка. Тя започна да яде настървено. Гарион клекна до умиращото от глад вълче и започна да го храни, като внимаваше да държи пръстите си далеч от острите му като игли зъби.
„Давай му по-малки парчета — предупреди го Поулгара. — Може да му стане лошо.“
Вълчицата се наяде до насита, после отиде накуцвайки до извора, бълбукащ между две скали, и дълго пи. Гарион вдигна малкото и го занесе при нея, та и то да утоли жаждата си.
„Вие не сте като другите хора“ — отбеляза вълчицата.
„Не сме“ — съгласи се той.
„Имаш ли си другарка?“ — попита тя.
„Да“.
„Тя вълчица ли е, или човек?“
„Жена е — човек като мен.“ — и той докосна гърдите си.
„Тя ловува ли с теб?“
„Човешките женски обикновено не ходят на лов.“
„Значи са безполезни твари“ — презрително каза вълчицата.
„Не съвсем.“
„Дурник и другите идват — каза Поулгара на Гарион и се обърна към вълчицата. — Останалите членове от нашата глутница идват, малка сестричке. Те са хората, за които ти говорих. Не се страхувай от тях. Те са като него — увери я тя и посочи с нос Гарион. — Сега водачът ни и аз също ще се превърнем в хора, защото присъствието на вълци плаши конете. Те трябва да пият от твоята вода. Моля те, бъди така добра да отидеш с човека, който те нахрани, за да могат и те да утолят жаждата си.“
„Да бъде както казваш“ — отговори вълчицата.
Гарион отведе куцащата самка далеч от потока, носейки и сънливото вълче в ръце. То надигна муцунката си, близна го по лицето и заспа.
Дурник и Тот опънаха палатките недалеч от извора, Ерионд и Силк напоиха конете и ги вързаха за клоните на изсъхналите дървета.
След малко Гарион доведе до огъня вълчицата, която беше станала по-предпазлива.
„Време е да се запознаеш с другите членове на нашата глутница — каза и той. — Отсега нататък те ще бъдат твои приятели.“
„Това не е нормално“ — рече тя нервно.
„Те няма да те наранят“ — увери я той. След това се обърна към приятелите си:
— Дръжте се спокойно. Тя иска да ви помирише, за да може да ви разпознава. Не се опитвайте да я докоснете и ако искате да й говорите, правете го тихо. Сега е много нервна. — Кралят на Рива преведе вълчицата около огъня и тя подуши всеки от новите си приятели.
— Как се казва? — попита Се’Недра, когато вълчицата помириса малката й ръка.
— Вълците нямат нужда от имена.
— Но ние все пак трябва да я наричаме някак, нали? Може ли да подържа малкото?
— Мисля, че сега едва ли е най-подходящото време за това. Позволи й първо да свикне с теб.
„Това е твоята другарка — каза ранената самка. — Мирише на теб.“
„Да“ — потвърди Гарион.
„Много е дребна. Сега разбирам защо не може да ловува. Пораснала ли е както другите възрастни хора?“
„Да“.
„Раждала ли е?“
„Да“.
„Колко рожби има?“
„Една.“
„Само една? — Вълчицата изсумтя. — Аз имах шест. Би трябвало да си избереш по-едра жена. Сигурна съм, че и бебето й е било дребничко.“
— Какво каза тя? — попита Се’Недра.
— Не може да се преведе — излъга я той.
След време, когато вълчицата посвикна малко с новото обкръжение, Поулгара свари някакви билки в едно гърне, направи мехлем от сапун и захар и добави билките в него. После превърза ранената лапа на вълчицата и я омота с чист бял парцал.
„Опитай се да не ближеш и дъвчеш това, сестричке — каза й тя. — То има лош вкус и трябва да остане там, където съм го сложила, за да излекува раната ти.“
„Много съм ти благодарна — отговори вълчицата и се загледа в танцуващите пламъчета на огъня. — Това е нещо, което създава уют и удобства, нали?“
„Така мислим и ние“ — отвърна й Поулгара.
„Вие хората имате много сръчни предни лапи.“
„Много са ни полезни“ — съгласи се вълшебницата, взе заспалото вълче от ръцете на Гарион и го сложи до майка му.
„Сега ще поспя“ — каза вълчицата, и затвори очи.
Дурник направи знак на Гарион да отидат настрани и каза:
— Мисля, че открих начин да вземем вълчицата с нас, без да плашим конете. Мога да направя нещо като шейничка, в която да я возим. Ще сложим достатъчно дълго въже и животните няма да усещат миризмата й. Ще покрием нея и малкото й със стар конски чул. Отначало конете може да са малко неспокойни, но постепенно ще свикнат с нея. — Ковачът го погледна сериозно и попита: — Но защо правим всичко това?
— Не можех да ги оставя тук. Щяха да умрат още преди края на седмицата.
— Ти си добър човек — каза Дурник и сложи ръка на рамото на Гарион. — Хем си почтен, хем си смел.
— Аз съм от Сендария. — Гарион сви рамене. — В Сендария всички сме такива.
— Но ти всъщност не си сендар и го знаеш.
— Но съм възпитан с добродетелите на тази страна и единствено това има значение, нали?
— Пред нас има сравнително голям град — каза Силк на Белгарат на следващата сутрин. — Бихме могли да съберем нова информация там.
— Защо непременно трябва да отиваш във всеки град, край който преминем?
— Защото съм гражданин — отговори дребничкият драснианец и в гласа му се прокрадна гордост. — Ставам раздразнителен, ако не се разхождам достатъчно често по павирани улици. Освен това ни трябват и провизии. Вълчицата на Гарион яде много. Защо не заобиколите града отдалеч, а ние ще ви настигнем.
— „Ние ли?“ — попита го Гарион.
— Ти също идваш, нали?
— Да, трябва да дойда — въздъхна Гарион. — Ти винаги се забъркваш в някакви неприятности, когато останеш сам.
— Аз да се забърквам в неприятности! — възкликна невинно Силк. — Аз!?
Закат потърка брадясалата си блуза и каза:
— Аз също ще дойда. Вече не приличам чак толкова на образа, изсечен на всички монети в империята. — Той хвърли бърз поглед към Белгарат. — Как можеш да понасяш това? Сърбежът направо ме подлудява.
— Ще свикнеш — отговори му Белгарат. — Аз например не се чувствам добре, ако не ме сърби.
Градът се намираше на един хълм и беше заобиколен от дебела каменна стена. Облаците, които, изглежда, покриваха цяла Даршива, му придаваха безрадостен и мрачен вид. На градската порта нямаше
