— Светлината се вижда от много далеч — изтъкна Гарион.
— Ще се погрижа веднага за това — рече Дурник и започна да хвърля пръст върху огъня.
— Можа ли да определиш къде е хрътката? — попита Белгарат.
— Доста далече — отговори Гарион. — Някъде назад по пътя.
— Нашата диря ли следва? — поинтересува се Силк.
— Преследва някого, но не можах да разбера кого.
— Ако преследва нас, мога да я отклоня от следите ни, както направих в Ашаба — предложи Сади.
— Какво мислиш? — обърна се Белгарат към Белдин.
Гърбавият вълшебник седеше на земята и разсеяно чертаеше някаква странна диаграма с една пръчка.
— Няма да стане — заяви накрая той. — Хрътките не са като кучетата, така че няма да се втурнат сляпо да преследват онзи, който е пред тях. Ако открият нашето местонахождение, ще се разпръснат и ще ни нападнат от всички страни. Трябва да избягаме.
— И то бързо — добави Силк и нервно се огледа.
Поулгара свали синьото си наметало, подаде го на Дурник и каза спокойно:
— Аз ще се справя с тях.
— Какво си намислила, Поул? — подозрително попита Белгарат.
— Все още не съм решила, татко. Може би просто ще импровизирам. — Тя се изправи, въздухът около нея заблестя с особен мек блясък и след малко вълшебницата полетя между белите изсъхнали дървета.
— Неприятно ми е, когато постъпва по този начин — измърмори Белгарат.
— Ти правиш същото — каза Белдин.
— Моето е друго.
— Това е неестествено. — Закат потрепери и погледна Гарион. — Но от друга страна, не ви разбирам. Нали сте вълшебници, не можете ли да…
— Не — поклати глава Гарион.
— Но защо?
— Вдига се твърде много шум. Не такъв, какъвто чуват обикновените хора, ала ние го долавяме, гролимите също. Ако се опитаме да направим нещо с помощта на магия, ще привлечем всички черни жреци от тази част на Даршива. Много хора преувеличават възможностите на вълшебствата, Закат. Признавам, че сме в състояние да правим неща, които другите хора не умеят. Но са ни наложени безброй ограничения и понякога не си струва да си навличаш толкова проблеми, освен ако не бързаш, разбира се.
— Не знаех — призна Закат. — Наистина ли хрътките са толкова големи, колкото разправят?
— Дори по-големи — отговори Силк. — Едри са като телета.
— Понякога си склонен да прибягваш до лъжи, Келдар. Ще повярвам само като ги видя със собствените си очи.
— Да се надяваме, че няма да ни доближат чак толкова.
Белгарат погледна малореанеца и попита:
— Не вярваш много в думите ни, нали?
— Вярвам в онова, което виждам — сви рамене Закат. — През годините изгубих вярата си във всичко.
— Това може да се окаже сериозен проблем — каза замислено възрастният мъж и се почеса по бузата. — Може би някога ще се наложи да действаме бързо и няма да има време за обяснения. Тогава не трябва да стоиш със зяпнала от почуда уста, затова ще ти разясним някои неща.
— Слушам те — отговори Закат. — Но не обещавам да повярвам във всичко, което кажеш. Започвай.
— Ще оставя на Гарион да направи това. Аз трябва да поддържам връзка с Поулгара. Отидете пак да наблюдавате пътя и Гарион ще ти разкаже всичко. Но се опитай да не бъдеш толкова скептично настроен.
— Ще видим — каза Закат.
През следващия час Гарион и Закат седяха до един паднал дънер и императорът на Малореа си мислеше, че онова, което слуша, надвишава всички предели на човешката доверчивост. Кралят на Рива преразказа накратко най-важните моменти от Книгата на алорните, след това продължи с няколко съществени пасажа от Мринския сборник. После спомена някои случки, доколкото му бяха известни, от предишния живот на Белгарат и едва след това пристъпи към същността. Посочи възможностите и ограниченията, налагани от Волята и Думата, разясни въпросите, свързани с образите проекции, с приемането на лика на друг човек, със смяната на формата и други. Обясни също и мистериозния звук, съпровождащ използването на онова, което обикновените хора наричат магия. Разказа и защо вълшебниците се чувстват толкова изморени, след като прибягват до нея. Изтъкна единствената абсолютна забрана — да унищожаваш веднъж сътвореното на света.
— Точно това се случи с Ктучик — заключи той. — Той се страхуваше толкова много от това, че Кълбото ще попадне в моите ръце, че забрави за забраната и престъпи границата, опитвайки се да го унищожи.
Воят на хрътката отново прозвуча в тъмнината. Някъде още по-отдалеч се чу протяжен отговор.
— Приближават се — прошепна Гарион. — Надявам се леля Поул да побърза.
Закат обмисляше нещата, които току-що бе чул.
— Значи се опитваш да ми кажеш, че не Белгарат, а Кълбото е убило Ктучик? — попита той.
— Не, не беше Кълбото. Направи го вселената. Ти наистина ли искаш да се задълбочаваш в теологическите проблеми?
— Настроен съм още по-скептично в тази насока.
— Не можеш да си позволиш такова нещо, Закат — каза Гарион сериозно. — Трябва да вярваш. Иначе мисията ни ще бъде обречена на провал. А ако се провалим, със света ще бъде свършено завинаги.
Воят на хрътката прозвуча отново — този път още по-близо.
— Говори тихо — прошепна Гарион. — Хрътките имат изключително остър слух.
— Не ме е страх от някакво си куче, без значение колко е голямо.
— Позицията ти е погрешна. Страхът е едно от нещата, които ни запазват живи. Доколкото разбирам, така е, откакто УЛ е създал вселената.
— Мислех, че тя е произлязла от нищото.
— Да, така е, но УЛ я е сътворил. След това съединил мисълта си с разума на вселената и се родили седем богове.
— Гролимите казват, че Торак е създател на целия свят.
— Той им налагаше да вярват в това. Точно затова трябваше да го убия. Мислеше, че притежава вселената и че е по-могъщ от УЛ. Но грешеше, защото никой не може да притежава вселената. Тя принадлежи сама на себе си и сама определя правилата на своето развитие.
— Глупости.
— Не са глупости. Вселената е майка на целия свят — на теб, на мен, на скалите, дори на това изсъхнало дърво, зад което се крием. Всички неща са взаимно свързани и вселената няма да позволи някой да унищожава каквото и да било. — Гарион свали шлема си, зарови пръсти в изпотената си коса и въздъхна. — Много съжалявам, Закат. Знам, че изведнъж се сблъска с толкова много непонятни за теб неща, но нямаме време да осмислиш всичко. Неизвестно защо участваме във всичко това — ти и аз. — Кралят на Рива се усмихна горчиво. — Страхувам се, че и двамата сме ужасно неподходящи за тази задача, но нашата майка вселената се нуждае от нас. Съгласен ли си да продължиш?
— Нищо не би могло да ме спре — отговори Закат с безразличен тон. — Каквото и да приказва Кайрадис, не мисля, че ще съм жив, когато всичко това приключи.
— Сигурен ли си, че не си с арендски произход? — попита Гарион подозрително. — Целта ни, Закат, е да останем живи, а не да умрем, ако умрем, няма да можем да изпълним задачата си. Недей да вървиш към смъртта с мислите си. Може би ще ми потрябва твоята помощ. Гласът ми съобщи, че си определен да бъдеш част от мисията. Трябва да бъдем рамо до рамо, когато настъпи решаващият миг.
— За какъв глас приказваш?
— Той е тук — отвърна Гарион и почука с пръст по челото си. — Ще ти обясня по-късно. Засега се натрупаха твърде много неща, които трябва да осмислиш.
