— Не мисля, че „ям“ е правилно подбраната дума в случая. Ти не си от хората, които се хранят с прибори, а си по-скоро хищник, разкъсващ плячката си.
— Всеки се храни, както намери за добре, Поул. — Той се оригна. — Ти го правиш със сребърна вилица и порцеланова чиния, а аз с ноктите и зъбите си. Няма значение как ядеш — нали всичко отива на едно и също място.
— Какво има пред нас? — попита го Белгарат.
— Няколко отряда войници, ужасени граждани и тук-там гролими.
— Ами демони?
— Не видях. Разбира се, това не означава, че не се крият някъде наоколо. Знаеш как действат. Пак ли ще яздите нощем?
Белгарат се замисли за момент, после каза:
— Не. Твърде бавно е, а времето тече. Трябва да се възползваме от всяка минута.
— Както кажеш. — Белдин хвърли остатъците от пилето и се изправи. — Ще наблюдавам пътя пред вас и ще ви съобщя, ако забележа нещо подозрително. — И гърбавият магьосник се наведе, разпери ръце и излетя в мрачното небе.
— Богове! — възкликна Закат. — Той наистина се превърна в ястреб със синя ивица по крилете!
— Измисли го сам, защото не обича обикновените цветове — рече Белгарат. — Да тръгваме.
Въпреки че лятото беше почти настъпило, над Даршива витаеше леден студ. Гарион не можеше да определи дали причината за това е покритото с облаци небе, или мразовитият въздух е следствие на някакво по-зловещо влияние. Белите клони на изсъхналите дървета се протягаха като кости, навсякъде се носеше воня на плесен, гнилоч и застояла вода. Минаха покрай изоставени отдавна села, стените на един храм стърчаха унило край пътя, обрасли с ужасни на вид гъби, навяващи мисли за зловеща неизлечима болест. Вратите на храма зееха отворени, а бляскавата стоманена маска на лицето на Торак, която би трябвало да се издига над тях, я нямаше. Белгарат спря коня си, скочи от седлото и каза:
— Изчакайте. — Изкачи се по стълбите на храма и погледна вътре. После слезе и навъсено измърмори: — Знаех си аз.
— Какво, татко? — попита Поулгара.
— Свалили са лицето на Торак от стената зад олтара. Сега там има маска, чиито черти все още не са изваяни от длетото на майстора. Чакат да видят как ще изглежда лицето на новия бог.
През нощта се подслониха в полуразрушените къщи на селото. Не запалиха огън, стояха на смени на стража и на следващата сутрин тръгнаха по изгрев слънце. С всяка измината миля пейзажът ставаше все по-пуст и навяваше все по-мрачни предчувствия.
Малко преди обед Белдин се спусна от небето, кацна, прие човешката си форма и каза:
— Отряд войници е блокирал пътя на около миля оттук.
— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.
— Не. Местността е равнинна и растителността е изсъхнала от години.
— Колко са? — поинтересува се Силк.
— Петнадесетина. Но с тях има и гролим.
— Знаеш ли на чия страна са? — попита старият вълшебник.
— По униформите им няма никакви отличителни знаци.
— Искате ли да направя опит да ги убедя? Може пък да ни пуснат да минем — предложи дребничкият драснианец.
Белгарат погледна Белдин и попита:
— Блокирали ли са пътя, или просто лагеруват край него?
— Вдигнали са барикада от дънери.
— Ясно. С приказки няма да постигнем нищо.
— Можем да изчакаме да се смрачи и да ги заобиколим — предложи Велвет.
— Така ще изгубим цял ден — отговори Белгарат. — Ще трябва да пробием блокадата им. Опитайте се да не ги убивате, ако не е абсолютно необходимо за спасението на собствения ви живот.
— Много точно казано — изсумтя раздразнено Закат.
Изкачиха се на билото на хълма и огледаха барикадата и войниците, стоящи зад нея.
— От Даршива са — заяви Закат.
— Как разбра? — попита Силк.
— По шлемовете. — Малореанецът присви очи. — Войниците от Даршива не се славят с храброст и им липсва военно обучение. Да ги нападнем.
И сложи на дясната си ръка някаква странна ръкавица без пръсти, обкована със стомана.
Връхлетяха като вихрушка върху войниците и битката свърши за броени секунди.
— Добре се справихме — отбеляза Закат. Дишаше тежко и по челото му бе избила пот. — Но май не съм в най-добрата си форма.
— Твърде много седиш на трона си — каза Силк. — Какво е това на ръката ти?
— Това е ръкавицата на потомствените рицари — отговори малореанецът, докато я сваляше. — Малко съм изгубил сръчността си с меча, затова реших, че с нея ще се справя по-добре — особено когато Белгарат каза да не убиваме.
— Убихме ли някого? — попита Дурник.
— Двама — призна Сади и завъртя камата си в ръка. — Нямаше как, нали е отровна.
— И още един — каза Силк. — Щеше да те прободе с копието си и хвърлих един от ножовете си по него.
— Е, без жертви не може — каза Белгарат. — Хайде да се махаме оттук.
Вечерта Дурник и Тот изкопаха малка дупка и запалиха в нея огън, след това опънаха палатките, а Гарион и Закат отидоха в края на гората да наблюдават пътя.
— Винаги ли е така? — попита тихо императорът.
— Как?
— Ами през цялото време дебнеш и се криеш.
— Обикновено, да. Белгарат се опитва да избягва всякакви стълкновения, ако е възможно. Повечето пъти успяваме да избягваме схватки като днешната. Силк, а също и Сади, са ни спасявали с хитроумните си лъжи в някои много тежки моменти. — Гарион се усмихна. — Във Воресебо Силк подкупи група войници да ни пуснат да минем с една кесия петачета.
— Но те нямат никаква стойност!
— Това ни каза и Силк, но се бяхме отдалечили на доста голямо разстояние от войниците, когато те отвориха кесията.
До слуха на двамата достигна далечен вой.
— Вълк ли е това? — попита Закат.
— Не, не е вълк. Да се връщаме. Смятам, че Урвон е успял да заобиколи войската на генерал Атеска.
— Защо мислиш така?
— Това беше хрътка.
20.
Вървяха внимателно през гората от изсъхнали дървета, като се стремяха да избягват нападалите по земята клони и вейки. Слабата светлина от огъня ги насочваше, ала Гарион знаеше, че тя служи като маяк и за хрътките. Изглежда, еуфорията на Закат се беше изпарила и сега той пристъпваше предпазливо, стиснал дръжката на меча си.
— Хрътка — съобщи Гарион, когато стигнаха до останалите. — Чухме я да вие.
— Успя ли да разбереш какво каза? — попита Белгарат.
— Не говоря техния език, дядо. Но изглежда, беше някакъв сигнал.
— Сигурно е викала останалите от глутницата — изсумтя старият вълшебник. — Хрътките не ловуват сами.
