си се погрижил да ни очаква кораб.
— Извинете ме, ваше величество — отвърна военният, — но аз нямам нищо общо с този кораб.
Закат погледна сепнато към Тот, а немият гигант се усмихна за миг на Дурник.
Дурник се намръщи, после каза:
— Горе главата, Кал Закат. Още преди няколко хиляди години е уредено този кораб да ни очаква тук.
Изведнъж лицето на Белгарат грейна в сияйна, широка усмивка.
— В такъв случай, изглежда, че пристигаме точно по разписание. Мразя да закъснявам, когато имам някаква среща.
— Наистина ли? — рече Белдин. — Спомням си, че веднъж се появи цели пет години след уречения час.
— Тогава ми се случи нещо непредвидено.
— Винаги се случва нещо непредвидено. Не стана ли това по времето, когато живееше при момичетата от Марагор?
Белгарат се закашля и хвърли гузен поглед към дъщеря си.
Поулгара вдигна вежда, ала не каза нищо.
Екипажът на кораба беше съставен от неми моряци, също като онези, които ги бяха превозили от брега на Горут в Ктхол Мургос до остров Веркат. Гарион още веднъж бе поразен от чувството, че всичко се повтаря. Веднага щом кралят на Рива и спътниците му се качиха на борда, моряците освободиха всички въжета и корабът излезе в открито море.
— Странно — отбеляза Силк. — Вятърът духа от морето към сушата, а ние се движим с такава лекота срещу него.
— Забелязах — съгласи се Дурник.
— Така си и помислих. Изглежда, нормалните правила не са валидни за далите.
— Белгарион, би ли ме придружил със своя приятел Закат в каютата до кърмата? — каза Кайрадис.
— Разбира се, света пророчице — отговори Гарион и забеляза, че когато тръгнаха към кърмата, Закат хвана ръката на момичето и го поведе напред, почти несъзнателно поемайки задълженията на Тот. Странна мисъл блесна в съзнанието на риванския крал и той се вгледа внимателно в своя приятел. Лицето на Закат изразяваше особена мекота, в очите му светеше странен поглед. Мисълта, хрумнала на Гарион, разбира се, беше абсурдна, ала сякаш надзърнал в сърцето на императора, риванският крал знаеше, че не греши.
В каютата до кърмата имаше два комплекта бляскави рицарски доспехи, съвсем същите както онези при битката във Воу Мимбре.
— Трябва да ги облечете в Перивор — каза Кайрадис.
— Предполагам, че за това има някаква причина — отвърна Гарион.
— Наистина има. Когато приближим брега, двамата трябва да свалите забралата на шлемовете и в никакъв случай да не ги вдигате, докато сте на острова. Можете да го сторите само когато аз ви разреша.
— И няма да ни разкриеш каква е причината за това, нали?
Тя се усмихна и отпусна длан върху рамото му.
— Знай само, че трябва да стане така.
— Знаех си, че ще ми отвърне така — обърна се Гарион към Закат, отиде до вратата на каютата и извика: — Дурник! Имаме нужда от помощта ти.
— Но нали все още не трябва да слагаме доспехите? — попита го Закат.
— Обличал ли си някога такива?
— Не. Никога.
— Нужно е време, за да свикнеш с тях. Дори Мандорален мърмори по няколко часа, когато ги облича.
— Мандорален ли? Твоят приятел, мимбратският рицар?
Гарион кимна утвърдително.
— Той е защитникът на Се’Недра.
— Аз пък мислех, че нейният защитник си ти.
— Аз съм й съпруг. За рицарите важат различни правила. — Кралят на Рива огледа критично меча на Закат — твърде леко оръжие с тънко острие. — Той има нужда от по-голям меч, Кайрадис — обърна се Гарион към пророчицата.
— В шкафа ще намериш онова, което ти е необходимо, Белгарион.
— Тя мисли за всичко — отбеляза Гарион с кисела гримаса и отвори шкафа. В него имаше огромен меч с широко острие, който стигаше почти до раменете му. Кралят на Рива го вдигна с двете си ръце.
— Мечът ви, ваше величество — каза той и го подаде на Закат с дръжката напред.
— Благодаря, ваше величество — засмя се Закат, ала щом вдигна меча, отвори широко очи. — Зъбите на Торак! — изруга той и едва не изтърва огромното оръжие. — Наистина ли хората използват такива неща един срещу друг?
— И то твърде често. Това е едно от най-популярните развлечения в Арендия. Ако мислиш, че този меч е тежък, ще ти дам да вдигнеш моя. — След това Гарион изведнъж си спомни нещо и безапелационно се обърна към Кълбото: — Събуди се!
В шепота на скъпоценния камък се промъкнаха обидени нотки.
— Не преувеличавай, моля те — рече настойчиво Гарион. — Мечът на приятеля ми е прекалено тежък за него. Нека го направим по-лек — ала постепенно. — Риванският крал впери поглед в Закат, който се опитваше да повдигне оръжието. — Още малко по-лек — нареди той на Кълбото.
Острието на меча бавно започна да се изправя нагоре.
— Сега какво ще кажеш? — попита Гарион.
— Може би ще трябва да го направиш още малко по-лек — изсумтя Закат.
— Направи го! — каза Гарион на Кълбото.
— Така е по-добре… — въздъхна Закат. — Мислиш ли, че наистина е безопасно да приказваш на скъпоценния камък с такъв тон?
— Трябва да проявявам твърдост. Понякога той реагира като куче или кон… дори и като жена.
— Няма да забравя тази твоя забележка, крал Белгарион — изрече хладно Кайрадис.
Той се засмя.
— Въобще не очаквам, че ще го направиш, света пророчице.
— Точка за теб, приятелю — каза Закат.
— Виждаш ли колко е полезно да си с мен? — засмя се Гарион. — О, ще те направя истински алорн, ще видиш.
11.
Корабът продължаваше да се движи срещу вятъра. Когато стигнаха на около три левги от пристанището, над мачтите се появи албатрос: носеше се на широко разперените си криле във въздуха. Птицата издаде един-единствен писък и в отговор Поулгара наведе глава. След това албатросът полетя пред кораба, сякаш му показваше пътя.
— Нима не е странно? — рече Велвет. — Тази птица прилича точно на албатроса, който видяхме на път към остров Веркат.
— Не, скъпа, не прилича — отвърна й Поулгара. — Това е същият албатрос.
— Невъзможно е, лейди Поулгара. Това стана в другия край на света.
— Разстоянието няма никакво значение за птица с такива криле.
— Какво прави той тук?
— Върши някаква своя работа.
— О, и каква?
— Албатросът предпочете да не ми разкрива това и би било неучтиво от моя страна да го разпитвам.
Закат се разхождаше по палубата, опитвайки се да привикне с доспехите.
