— Рицарските брони изглеждат великолепни, но всъщност са много неудобни, нали?
— Много по-лошо е да си без броня, когато наистина имаш нужда от нея — отвърна му Гарион.
— Човек след време свиква с тях, нали?
— Всъщност не мога да кажа, че съм свикнал особено дори с ризницата, макар че я нося доста дълго.
Макар че разстоянието до Перивор беше голямо, странният кораб и мълчаливият му екипаж успяха да го преодолеят за много кратко време и по обед на следващия ден Гарион и приятелите му слязоха на гористия бряг.
— Да си призная честно — каза Силк на Гарион, докато двамата извеждаха конете си от трюма, — много се радвам, че най-сетне слязохме от този кораб. Не зная защо, но кораб, който плава срещу вятъра, и моряци, които не ругаят, буквално изопват нервите ми до скъсване.
— Много неща в цялата тази работа изопват и моите нерви — отвърна му Гарион.
— Единствената разлика е тази, че аз съм обикновен човек, а ти си герой.
— Че какво общо имат нервите с това?
— Героите никога не са нервни.
— Кой е измислил това правило?
— Че това е всеизвестен факт. Какво стана с албатроса?
— Отлетя още щом островът се показа на хоризонта — отговори Гарион и спусна забралото на шлема.
— Не ме е грижа какво разправя Поулгара за тези птици — рече Силк и потрепери. — Познавам много моряци, ала никога не съм чувал някой от тях да каже нещо хубаво за албатросите.
— Моряците са суеверни.
— Гарион, за всяко суеверие в живота има реално съществуваща основа. — Дребният драснианец огледа с присвити очи тъмните гъсти гори, израсли над скалите на плажа. — Този бряг не е особено гостоприемен, нали? Защо корабът не ни остави на някое пристанище?
— Не мисля, че някой на света знае защо далите постъпват по един или друг начин.
След като изведоха конете от кораба, Гарион и неговите приятели се качиха на седлата, прекосиха каменистия плаж и навлязоха в гората.
— Смятам, че ще е разумно да отсека копия за теб и Закат — рече Дурник на Гарион. — Кайрадис има някакво основание да ви накара да сложите доспехи. Аз пък съм забелязал, че човек с рицарско снаряжение обикновено изглежда като гол без копие. — Ковачът слезе от коня си, взе брадвата и влезе сред дърветата. След минута се върна с два здрави дебели пръта и каза: — Ще им сложа остриета, когато спрем да пренощуваме.
— Трудно ще ми е да държа с една ръка едновременно и щита, и копието — рече Закат, след като взе единия прът.
— Прави ето така — отвърна Гарион и му показа. — Пристягаш здраво щита над китката на лявата си ръка и пак с нея държиш юздите. Закрепваш дебелия край на копието на дясното стреме и го стискаш с дясната ръка.
— Бил ли си се някога с копие?
— Да, няколко пъти. Това оръжие е твърде полезно срещу противник с броня и доспехи. Успееш ли да го събориш от коня, му трябва доста време, докато се изправи.
Както обикновено Белдин разузнаваше какво е положението в местността, през която трябваше да преминат. Той се върна, спускайки се плавно от небето, а след това започна да се промъква като призрак между дърветата, без да размахва криле.
— Просто няма да повярваш — каза той на Белгарат, след като възвърна човешкия си образ.
— Какво има?
— След няколко мили във вътрешността на острова се издига замък.
— Какво?
— Замък. Замъкът е голяма сграда с дебели стени, подвижен мост и предпазен ров.
— Зная какво е замък, Белдин.
— Тогава защо ме питаш? Както и да е, този замък изглежда така, сякаш току-що са го пренесли тук от Арендия.
— Би ли могла да ни обясниш какво означава това, Кайрадис? — обърна се Белгарат към пророчицата.
— Всъщност това не е тайна, древни Белгарат — отговори тя. — Преди две хиляди години група авантюристи от запада претърпели корабокрушение на брега на този остров. Като разбрали, че не е възможно да поправят кораба си, те се заселили тук и си избрали невести от местните жени. Запазили своите обичаи и традиции, дори и езика, на който приказвали в родината си.
— Значи използват странни изрази и дълги изречения? — попита я Силк.
Пророчицата кимна утвърдително.
— И са си построили замъци?
Тя отново кимна.
— И всички мъже носят доспехи, така ли? Такива, каквито имат Гарион и Закат?
— Точно така, принц Келдар.
Дребният драснианец изстена.
— Какво има, Келдар?
— Пропътувахме хиляди левги само отново да попаднем на мимбратски рицари.
— Във всичките доклади, които получавах от бойното поле в Тул Марду, пишеше, че те са много смели мъже. Може би това обяснява репутацията на този остров.
— Сигурно имаш право, Закат — отговори дребният драснианец. — Мимбратите са най-храбрите хора на света — вероятно защото нямат достатъчно мозък, за да се страхуват от нещо. Например Мандорален, приятелят на Гарион, е убеден, че е непобедим.
— Наистина е непобедим — заяви Се’Недра, защитавайки по навик своя рицар. — Веднъж видях как уби лъв с голи ръце.
— Чувал съм за неговата репутация — каза Закат. — Мислех, че хората просто преувеличават.
— Преувеличението не е кой знае колко голямо — намеси се Гарион. — Веднъж го чух да предлага на Барак и Хетар тримата да нападнат сами цял толнедрански легион.
— Може би просто се е пошегувал.
— Мимбратските рицари не знаят какво означава думата „шега“ — рече Силк.
— Няма да стоя безучастно, докато обиждате моя рицар! — заяви разгорещено Се’Недра.
— Ние не го обиждаме, Се’Недра — каза Силк. — Просто го описваме. Само че той е толкова благороден, че ме засърбява темето.
— Предполагам, че благородството е несъществуващо понятие за всички драснианци — отбеляза малката кралица.
— Не е несъществуващо. Се’Недра. Просто неразбираемо.
— Може би те са се променили през изтеклите две хиляди години — рече Дурник с надежда.
— Не бих разчитал на това — изсумтя Белдин. — Ако съдя по опита, който съм натрупал, бих казал, че хората, живеещи в изолация, обикновено запазват всичките си присъщи черти, сякаш са се вкаменили.
— Трябва да ви предупредя за едно нещо — каза Кайрадис. — Хората на този остров са особена смесица. Те наистина в много голяма степен отговарят на описанието, което направихте, ала имат и далска кръв, затова добре владеят уменията и знанията на далите.
— О, прекрасно — язвително каза Силк. — Мимбрати, които умеят да правят магии. Само ако приемем, че успеят да преценят срещу кого да ги насочват.
— Кайрадис — каза Гарион. — Затова ли Закат и аз трябва да носим доспехи?
Тя кимна утвърдително.
— Защо просто не ни го каза в началото?
— Трябваше сами да го разберете.
— Добре, хайде да отидем и да огледаме — предложи Белгарат. — И друг път сме си имали работа с мимбрати и винаги сме успявали да избягваме неприятности с тях.
