Продължиха да яздят през гората, окъпана в златистата слънчева светлина на следобеда, и скоро видяха замъка, който им бе описал Белдин. Той се издигаше на върха на висок скалист нос и имаше обичайните назъбени кули и укрепления.
— Внушително! — измърмори Закат.
— Няма никакъв смисъл да се крием сред дърветата — каза Белгарат. — Бездруго не можем да прекосим това открито поле, без да ни забележат. Гарион, ти и Закат минете начело. Обикновено всички се отнасят вежливо с мъже, облечени с броня.
— Значи просто ще яздим към замъка, без да се прикриваме? — попита Силк.
— Нямаме друг избор — отвърна Белгарат. — Ако те все още мислят като типични мимбрати, ще се чувстват едва ли не длъжни да ни предложат най-гостоприемно да пренощуваме при тях, а ние бездруго се нуждаем от информация.
Излязоха на откритото поле и бавно поеха към мрачната крепост.
— Най-добре ще е да говоря аз, щом стигнем — каза Гарион на Закат.
— Добре — съгласи се Закат. — Аз сигурно ще се задуша, докато изричам предългите им изречения.
Зад крепостните стени на замъка прозвуча остър сигнал на боен рог — това бе знак, че групата на Гарион е забелязана. След няколко минути десетина рицари с бляскави брони излязоха в лек тръс по подвижния мост. Гарион пришпори леко Кретиен и излезе няколко стъпки пред другарите си.
— Моля, престанете да яздите толкова бързо, господин рицарю — изрече мъжът, който, изглежда, беше водачът на непознатите рицари. — Аз съм Астелиг, баронът на тази област. Мога ли да попитам как е вашето име и какво води вас и спътниците ви пред портите на моето владение?
— Не мога да разкрия пред вас името си, господин рицарю — отговори Гарион. — Имам определени основания за това, които ще ви съобщя, когато му дойде времето. Моят другар рицарят и аз, заедно с останалите ни спътници, сме предприели търсене, което не търпи отлагане. Дойдохме тук, търсейки подслон за нощта, чието наметало ще се спусне над главите ни след няколко часа. — Гарион беше твърде горд от речта, която успя да произнесе, без да се запъне.
— Бе нужно единствено да ни помолите за това, господин рицарю — отговори баронът. — Дори единствено честта, ако не любезността и доброто възпитание на всички истински рицари повеляват да предложим помощ и подслон на всеки наш събрат рицар, предприел такова търсене.
— Не бих могъл да изразя с думи колко дълбока е нашата благодарност към вас, господин Астелиг. Както сами виждате, с нас има благородни дами, които са безкрайно уморени от мъчителното, изпълнено с множество премеждия наше странстване.
— В такъв случай, господа рицари, нека веднага се отправим към моето владение. Грижата за доброто и благополучието на дамите е върховен дълг на всички мъже с благороден произход. — Баронът обърна коня си, направи величествен жест и поведе гостите си по полегатия път към замъка.
— Приказваш много елегантно — коментира с искрено възхищение Закат.
— Прекарах известно време във Воу Мимбре — обясни Гарион. — Идва момент, когато усещаш, че си свикнал с речта им. Единственият проблем е, че изреченията понякога са прекалено дълги и докато стигнеш до края, забравяш какво си казал в началото.
Барон Астелиг ги преведе по подвижния мост и след това всички слязоха от конете в покрития с плочи от жълт пясъчник вътрешен двор.
— Слугите ви ще заведат вас и спътниците ви в подходящи за ранга ви покои, господин рицарю — каза баронът. — Там ще можете да се освежите. След това ви моля да се присъедините към мен в голямата зала, където ще можете да ме осведомите по какъв начин мога да подпомогна благородното ви търсене.
— Вашата любезност е наистина забележителна, милорд — отвърна Гарион. — Уверявам ви, че аз и рицарят, моят събрат, ще се присъединим към вас веднага щом се погрижим за удобството и покоя на дамите.
Гарион и спътниците му последваха един от слугите на барона, който ги заведе в уютни стаи на втория етаж в главната кула на замъка.
— Наистина съм удивена от теб, Гарион — рече Поулгара. — Нямах представа, че си в състояние да приказваш така възпитано.
— Благодаря все пак — отвърна той.
— Може би ти и Закат трябва да разговаряте с барона насаме — каза Белгарат на Гарион. — Наистина, ти го убеди, че е необходимо вие двамата да запазите анонимността си, но ако на разговора присъстват и останалите, той може да пожелае всеки да се представи. Води разговора с него много внимателно. Разпитай за местните обичаи, опитай се да узнаеш дали няма войни, размирици и други такива неща. — Вълшебникът погледна Закат и попита: — Коя е столицата на острова?
— Мисля, че е Дал Перивор.
— Значи ще искаме да отидем там. Къде се намира тя?
— В другия край на острова.
— Съвсем естествено — въздъхна Силк.
— Време е да тръгвате — обърна се Белгарат към Гарион и Закат. — Не карайте нашия домакин да ви чака.
— Когато всичко това свърши, би ли обмислил възможността да разрешиш този човек да работи за мен? — попита Закат Гарион, докато двамата дрънчаха с броните си по пътя към голямата зала. — Ти ще спечелиш огромна сума, защото си ми го преотстъпил, а аз ще имам най-добре работещото правителство в целия свят.
— Наистина ли искаш за теб да работи човек, който по всяка вероятност ще живее вечно и ще ръководи завинаги правителството на империята ти? — попита Гарион развеселено. — Да не говорим за това, че той вероятно е по-корумпиран от Силк и Сади, взети заедно. Белгарат е много стар човек, Кал Закат. По-мъдър е от всички хора, живели няколко поколения, освен това има редица отвратителни навици.
— Та Белгарат е твой дядо, Гарион — възрази Закат. — Как можеш да приказваш така за него?
— Истината си е истина, ваше величество.
— Вие, алорните, сте много странен народ, приятелю.
— Никога не сме се опитвали да го крием, приятелю.
Зад гърба им се чу лек поскърцващ шум и вълчицата се плъзна между двамата.
„Къде сте тръгнали?“ — попита тя Гарион.
„Аз и моят приятел ще разговаряме със стопанина на тази къща, малка сестричке“ — отвърна той.
„Ще придружа теб и твоя приятел — заяви тя. — Ако се наложи, ще ви предпазя и няма да допуснете погрешни стъпки.“
— Какво каза? — попита Закат.
— Идва с нас, за да ни предпази от сериозни грешки.
— Вълчица ще придружава рицари?
— Това не е обикновена вълчица, Закат. Започвам да изпитвам определени съмнения за нея.
„Доволна съм, че дори малко пале може да стигне до нещо, наподобяващо разумен извод“ — подхвърли вълчицата.
„Благодаря — рече Гарион. — Щастлив съм, че спечелих одобрението на същество, което така нежно обичам.“
Тя завъртя опашка.
„Обаче те моля да запазиш в тайна онова, което откри.“
„Разбира се“ — обеща й той.
— Какво си приказвате? — поинтересува се Закат.
— Обсъждахме различни вълчи проблеми — отвърна Гарион. — Всъщност те са непреводими.
Барон Астелиг беше свалил доспехите си и седеше в едно масивно кресло край горящата камина.
— Винаги е така, господа рицари — подхвана той. — Каменните стени ни предпазват от враговете, ала са винаги студени. Мразовитият дъх на зимата много бавно напуска скованата в лед повърхност на нашите земи, да не говорим, че и лете сме принудени да поддържаме огньовете в камините — така е, дори когато лятото къпе нашия остров в благословената си топлина.
— Онова, което казахте, е най-чиста истина — отвърна Гарион. — Дори масивните стени на Воу Мимбре
