Черна комедия (Фарс в едно действие)

БРИНДСЛИ: Каръл ще ви поднесе напитки. Ако през това време дойде г-н Бамбергер, просто му обяснете положението.

ХАРОЛД: (търси ръката му.) Искаш ли да дойда с теб?

БРИНДСЛИ: Не, не, не, за Бога. Остани тук и се забавлявай.

(Харолд целува ръката му. Бриндсли я издърпва.)

Искам да кажа, трябва да си се уморил от тези пудели. Един добър джин с лайм лимон ще направи чудеса. Тук съм след минутка. (Той отива до вратата, отваря я, шумно я трясва, но остава вътре. Отваря я пак безшумно, стои за момент като статуя в центъра, безшумно си набелязва разположението на столовете, които трябва да изнесе — после намира пътя към първия стол „Регент“, отпред вляво, и безшумно го вдига.)

КАРЪЛ: (с весела безразсъдност.) А сега: напитките! Кой какво ще пие? Джинче за г-н Гориндж и, предполагам, „Уини“ за татко.

ПОЛКОВНИКЪТ: А как точно смяташ да извършиш това в тъмното?

КАРЪЛ: Много точно помня как подредих бутилките.

(Бриндсли се блъсва в нея със стола и пада назад, набоден с единия му крак.)

Много е просто.

ХАРОЛД: Виж сега, слънце, нека запаля една клечка. Сигурен съм, че не е чак толкова опасно, само за минутка. (той запалва една клечка.)

КАРЪЛ: О, не!…

(Бриндсли рязко се навежда със стола в ръка и издухва клечката.)

Да не би да искате да ни вдигнете във въздуха, г-н Гориндж?… Всичко, което горкият г-н Бамбергер ще намери ще са някакви малки-мънички парченченца от нас. Всичко ще стане на каша! (Тя грабва кибрита, търси кофичката за лед и го пуска вътре.)

(Бриндсли се изнизва със стола крадешком като анимационен герой (Котарака Феликс), докато Каръл започва непохватно да приготвя напитките. Той оставя стола, отваря вратата на Харолд и изчезва навътре с него.)

ХАРОЛД: Бамбергер? Той ли ще идва? Георг Бамбергер?

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Да. За да види работите на г-н Милър. Не е ли вълнуващо?

ХАРОЛД: Ами, аз никога…! Четох една статия за него миналата седмица в неделното издание на „Мирър“. Известен е като Мистериозния Милионер. Той е почти напълно глух — като пън — и прекарва повечето време вкъщи с колекцията си. Почти не излиза, освен до някоя галерия или частно ателие. Ей това е живот! И аз щях така да правя, ако имах пари. Щях да си събирам всичко китайско и порцеланово, което си поискам.

(Бриндсли се връща с един от неговите изпочупени столове и го поставя на същото място, на което е бил вече изнесеният. Вторият стол представлява по-голямо предизвикателство. Той е в другия край на стаята, в дъното, вдясно. Той се движи много внимателно към Полковника.)

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Аз никога не съм срещала милионер. Винаги съм се чудела дали се чувстват различни от нас. Например самата им кожа…

ПОЛКОВНИКЪТ: (в лицето на Бриндсли.) Кожата им?

(Бриндсли стресва, залита назад и по случайност пада точно във втория стол „Регент“. Изумен и радостен от късмета си, той го взима победоносно.)

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Да. Винаги съм си представяла, че трябва да са по-меки от нашите. Като ръцете на дамите, когато бях малка.

КАРЪЛ: Интересна идея.

ХАРОЛД: О, тя Фърни има богато въображение. Винаги съм казвал, че е с развинтена фантазия.

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: Много сте мил, г-н Гориндж. Винаги сте толкова щедър на комплименти.

(По време на следващата й реплика, която тя произнася самодоволно в мрака, с по момински свенливо кръстосани ръце, вторият стол „Регент“ бавно се носи в тъмнината през това, което се предполага, че е зрителното й поле, на няколко сантиметра от лицето й. След това Бриндсли за нещастие не уцелва и, носейки стола, подминава вратата, блъска се в стената, отдръпва се от нея и без да иска бавно затваря вратата с гърба си. Сега той не може да излезе от стаята, трябва да остави стола на земята, да напипа дръжката на вратата, да я завърти, после да отвори вратата, след което отново да намери стола, който вече е изгубил. Това му отнема мъчително дълго време. Най-накрая той триумфира и изхвърчава от стаята, почти изтощен.)

Но това изобщо не е фантазия. По мое време, мекотата на кожата беше преди всичко знак за изтънченост. Сега, разбира се, на нас — хората от средната класа — ни е доста трудно дори да сме прилично облечени, да оставим настрана мекотата. Баща ми все казваше, още преди бомбите да изгорят малката ни къщичка в Уендоувър: „Играта свърши, момичето ми. Ние, средната класа, направо сме