О, много забавно, госпожо! Наистина много забавно! Насмейте се едно хубаво!… Милър! Попитах ви нещо. Знаете ли какво щеше да се случи на млад простак като вас, по мое време?
БРИНДСЛИ: Какво да се случи, господине?
ПОЛКОВНИКЪТ: (тихо.) Щяхте да си изядете боя, господине.
БРИНДСЛИ: (нервно.) Да си изям боя…
(Военният тръгва към него опипвайки по пътя си в тъмното — като някакъв разярен робот.)
ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да почувствате бащиния камшик по плешките си на съблазнител. Щяхте да паднете на просташките си колене и да молите за милост дъщеря ми за обидите, които й нанесохте тази вечер.
БРИНДСЛИ: (отстъпва пред напредващия Полковник.) Наистина ли?
ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да извисите гаменското си гласче в жалостен писък за милост и прошка!
(Ужасяващ крясък се чува от хола. Те замръзват, слушайки как се приближава, вратата се отваря със замах и Харолд връхлита в стаята. Той е с обезумял от ярост поглед: в разгневената му ръка трепери една запалена пречупена свещ.)
ХАРОЛД: Oooooo! Престъпник!
БРИНДСЛИ: Харолд…
ХАРОЛД: Ах ти, потаен, миризлив разбойник!
БРИНДСЛИ: Какво има?
ХАРОЛД: (разярен.) Виждал ли си на какво прилича стаята ми? Моята стая? Моята прекрасна стая, моята най-изискана и най-добре поддържана стая в целия квартал? — единият стол преобърнат, друг стол върху него, като във вехтошарски магазин! И това не е всичко, нали, Бриндсли? O, не, това съвсем не е най-лошото, нали, Бриндсли?
БРИНДСЛИ: Най-лошото ли?
ХАРОЛД: Не ми се прави на невинен. Аз си мислех, че през всичките тези години съм имал приятел до себе си. Не съм и предполагал, че е точно обратното — че живея с един изпечен джебчия!
БРИНДСЛИ: Харолд!
ХАРОЛД: (истерично.) Така ли ми се отплащаш? След като толкова години се грижех за теб, чистех и подреждах тази къща, защото ти си мързелив като повлекана и не можеш сам да направиш нищо, а сега да ми задигнеш най-хубавите предмети, за да впечатлиш новата си приятелка и нейното татенце. А тя помагаше ли ти?
БРИНДСЛИ: Харолд, моментът беше критичен.
ХАРОЛД: Не ми приказвай: не искам да знам! Сега вече знам какво си мислиш за мен… „Не казвай на Харолд за годежа. Той не заслужава доверие. Той дори не е приятел. От него може само да се краде!“
БРИНДСЛИ: Нали знаеш, че това не е вярно?
ХАРОЛД: (крещи в истерия, на един дъх.) Знам, че аз съм последният, който трябва да го научи — това е, което знам! И трябваше да го разбера в присъствието на непознати. Аз, който толкова съм слушал за всичките ти мъки в малките часове на нощта, че никой друг не би те изтърпял! Всичките ти досадни истории за жени, часове наред, сякаш никой друг, освен теб, си няма проблеми!
КЛИЯ: Тя е в истерия, скъпи. Не й обръщай внимание.
ХАРОЛД: Ти не заслужаваш да ти се обръща внимание, Клия! (Към Бриндсли.) Що се отнася до теб, единственото, което мога да кажа за годежа ти е следното: родени сте един за друг — ти и тази малка гнида.
(Каръл изписква.)
БРИНДСЛИ: Каръл!
ХАРОЛД: А, значи ти си била тук? Спотайваш се в мрака!
БРИНДСЛИ: Остави я на мира!
ХАРОЛД: И с пръст няма да я докосна. Само си искам нещата и си отивам. Чу ли, Бриндсли? Веднага ми дай нещата или ще извикам полиция.
БРИНДСЛИ: Стига де…
ХАРОЛД: (непреклонно.) Първо: един стол, стил „Регент“, лакиран махагон с инкрустации от позлатен бронз и апликации по тапицерията.
БРИНДСЛИ: Пред теб.
ХАРОЛД: (Навира свещта към него.) Мерси. Второ: едно канапе с ниска облегалка — подобно на „Регент“, на рогови крачета и тапицирано с богата коприна в бутилково зелено, за да пасва на гореспоменатия стол.
