— Аз ще започна — заяви Мамеха. — Ето първата ми история. Когато бях на пет-шест години, отидох една сутрин да извадя вода от кладенеца в нашата окия и чух звуци — някакъв мъж сякаш се покашля. Звуците идеха от кладенеца. Събудих госпожата и тя дойде да чуе. Когато осветихме с фенер, не видяхме никого вътре, но продължихме да чуваме мъжа и дълго след изгрев слънце. После звуците секнаха и това никога повече не се повтори.
— Другата история е истина — каза Нобу. — Макар все още да не съм я чул.
— Трябва да изслушате и двете — продължи Мамеха. — Ето я и втората. Веднъж отидохме с няколко гейши в Осака да забавляваме Акита Масаичи в дома му. Той беше виден бизнесмен, натрупал състояние преди войната. След като часове наред пяхме и пихме, Акита сан заспа на рогозките на пода и една от гейшите ни отведе тайничко в съседната стая и отвори голям шкаф, пълен с всевъзможни порнографии. Имаше порнографски гравюри, сред които и някои на Хирошиге.
— Хирошиге никога не е правил порнографски рисунки.
— Не, правил е, Пити — каза председателят. — Виждал съм някои от тях.
— А също така — продължи Мамеха, — имаше картини на най-различни дебели европейци — жени и мъже, — както и филмови ленти.
— Познавам добре Акита Масаичи — каза председателят. — Не би могъл да има колекция от порнографии. Първата история е истина.
— Какво говорите, господин председател — извика Нобу. — Вярвате на приказки за мъжки глас, идващ от кладенец?
— Не е нужно да вярвам. Важното е дали Мамеха мисли, че е истина.
Пити и председателят гласуваха за мъжа в кладенеца. Министърът и Нобу бяха за порнографията. Колкото до мен, бях вече чувала и двете истории и знаех, че истинската е тази за мъжа в кладенеца. Министърът изпи чашата саке, без да възрази, но Нобу през цялото време не спря да мърмори и затова решихме да е следващият.
— Не ми се играе — заяви той.
— Или ще играете, или всеки път ще изпивате за наказание чаша — каза Мамеха.
— Е, добре, искате две истории. Ще ви ги разкажа. Ето първата. Имах бяло кученце на име Кубо. Когато една вечер се прибрах, козината му беше съвършено синя.
— Възможно е — обади се Пити. — Сигурно е било отвлечено от някакви демони.
Нобу погледна така, сякаш не можеше да повярва напълно, че Пити говори сериозно, но все пак продължи:
— Следващия ден това се повтори, само че този път козината на Кубо беше яркочервена.
— Били са демоните — отсече Пити. — Демоните обичат червеното. То е цветът на кръвта.
Като чу това, Нобу наистина се вбеси.
— Чуйте сега втората ми история. Миналата седмица отидох толкова рано на работа, че секретарката ми още не беше дошла. Е, коя от двете е истинската?
Всички избрахме, естествено, секретарката. Всички освен Пити, която трябваше да изпие чаша саке. И забележете, не чашка, а чаша. Наля й министърът — напълни я, а после започна да добавя капка по капка, докато чашата не преля. Пити трябваше да отпие, преди да я вдигне. Притесних се за нея, защото тя никак не издържаше на алкохол.
— Не мога да повярвам, че историята за кучето не е истина — каза тя, след като изпи чашата. Стори ми се, че вече заваля леко думите. — Как бихте могли да измислите подобно нещо?
— Как бих могъл да го измисля ли? Въпросът е как можеш да го повярваш? Кучетата не стават сини. Или червени. И няма демони.
Беше мой ред да разказвам.
— Първата ми история е следната. Една нощ преди няколко години актьорът от театър Кабуки Йоегоро беше много пиян и ми каза, че винаги съм му се струвала красива.
— Тази е истинска — обади се Пити. — Познавам Йоегоро.
— Да, сигурна съм. Но въпреки това той ми каза, че ме намира за красива и оттогава ми изпраща от време на време писма. В ъгъла на всяко залепва къдрав черен косъм.
Председателят се разсмя, но Нобу изглеждаше сърдит и каза:
— Ах, тези актьори от театър Кабуки. Какви досадници!
— Не разбирам. Какво искаш да кажеш с „къдрав черен косъм“? — попита Пити, но по израза й личеше, че знае какъв е отговорът.
Всички замлъкнаха в очакване на втората история. Тя ми беше на ума, откакто започнахме играта, макар че се притеснявах и се чудех дали изобщо да я разказвам, а и никак не бях сигурна, че ще е редно да го сторя.
— Веднъж като дете — подех, — бях много разстроена, затова отидох на брега на потока Ширакаба и заплаках…
Още щом започнах да разказвам, изпитах чувството, че се пресягам през масата, за да докосна ръката на председателя. Защото ми се струваше, че никой от присъстващите не би видял нищо особено в разказа ми, докато той щеше да разбере тази много лична история — или поне се надявах, че ще я разбере. Имах чувството, че разговарям с него интимно както никога досега и усещах, че започва да ме облива топлина. Преди да продължа, вдигнах очи в очакване да видя, че ме гледа озадачено. Но той като че изобщо не слушаше. Изведнъж се почувствах куха, като момиче, което позира за тълпите и ходи напред-назад, но открива, че улицата е пуста.
Сигурна съм, че вече всички се отегчиха да ме чакат, защото Мамеха попита:
— Е, и? Продължавай.
И Пити промърмори нещо, но не я разбрах.
— Ще ви разкажа друга история — казах. — Спомняте ли си гейшата Окачи? Загина при нелепи обстоятелства през войната. Години преди това двете си приказвахме един ден и тя ми каза, че постоянно се бои, че на главата й ще падне тежък сандък и ще я убие. Точно така и загина. Пълен със старо желязо кош паднал от една полица върху й.
Бях толкова унесена в други мисли, че едва в този миг проумях, че нито една от историите ми не е истина — и двете отговаряха само отчасти на истината. Беше ми обаче все едно, защото в тази игра повечето хора лъжеха. Затова изчаках председателят да направи своя избор — той бе за историята за Йоегоро и къдравия косъм — и обявих, че е прав. Пити и министърът трябваше да изпият по чаша саке.
После беше ред на председателя.
— Не ме бива много в тия игри — каза той. — Не като вас, гейшите, които сте пристрастени към лъгането.
— Председателю! — извика строго Мамеха, но, разбира се, на шега.
— Притеснявам се за Пити, затова ще опростя нещата. Ако й се наложи да изпие още една чаша, мисля, че няма да издържи.
Вярно, че Пити вече трудно фокусираше очите си. Дори май не го слушаше, докато не чу името си.
— И така, слушай внимателно, Пити. Ето я първата ми история. Тази вечер дойдох в чайната „Ичирики“, за да присъствам на парти. А ето я и втората. Преди няколко дни една риба влезе в офиса ми — о, не, забрави го. Ти си в състояние да повярваш и в ходещи риби. Какво ще кажеш за тази. Преди няколко дни отворих чекмеджето на бюрото си и едно човече в униформа изскочи оттам и започна да пее и да танцува. Е, кажи сега коя от двете е истина?
— Не очаквате от мен да повярвам, че от чекмеджето ви е изскочило човече — отвърна тя.
— Просто избери една от двете. Коя е истина? — Другата. Не помня за какво беше.
— За наказание ще трябва да ви накараме да изпиете една чаша, господин председател — каза Мамеха.
Като чу „чаша“ и „за наказание“ Пити, изглежда, реши, че е направила нещо нередно, защото преди да разберем какво става, тя погълна половин чаша и вече не изглеждаше никак добре. Пръв я забеляза председателят и й измъкна чашата от ръцете.
— Не си водосточна тръба, Пити — каза й той. Тя го гледаше с такъв празен поглед, че той попита дали го чува.
— Може и да ви чува, но едва ли ви вижда — обади се Нобу.
