— Хайде, Пити — подкани я председателят. — Ще те изпратя до вкъщи. Или ще те завлека, ако се наложи.
Мамеха предложи помощта си и двамата я изведоха, като оставиха Нобу и министъра с мен.
— Е, господин министър, как ви се стори тази вечер? — каза най-сетне Нобу.
Мислех, че министърът е не по-малко пиян от Пити, но той измърмори, че била много приятна.
— Много приятна наистина — добави, като поклати няколко пъти глава. После ми протегна чашката си да му я напълня, но Нобу я изтръгна от ръката му.
32
През цялата зима и през пролетта Нобу продължи да води министъра в Гион два пъти седмично. Като се има предвид колко много време през тези месеци двамата прекарваха заедно, човек би помислил, че министърът би трябвало да е разбрал, че Нобу изпитва към него същото чувство, което остра ледена висулка изпитва към ледена канара, но и да беше разбрал, не показваше никакви признаци. Истината е, че министърът, изглежда, почти нищо не забелязваше освен това дали съм коленичила до него и дали чашата му е пълна. Тази преданост правеше понякога живота ми доста труден — ако обръщах прекалено внимание на министъра, Нобу ставаше раздразнителен и онази страна на лицето му с по-малкото белези ставаше кървавочервена от гняв. Затова присъствието на председателя, на Мамеха и на Пити беше за мен безценно — досущ като сламата за коша.
Ценях присъствието на председателя и по друга причина, естествено. През тези месеци общувах с него повече, отколкото през всичкото време дотогава, и постепенно проумях, че образът му в съзнанието ми, такъв какъвто си го представях нощем в постелята си, не бе всъщност действителният; поне не съвсем. Например винаги си представях, че клепачите му са гладки, почти без мигли, но в действителност те завършваха с гъсти и меки като четчици косми. А устата му беше много по-изразителна, толкова изразителна, че макар често да прикриваше чувствата си, правеше го доста зле. Когато нещо го забавляваше, но не желаеше да даде да се разбере, аз все пак забелязвах как краищата на устата му потрепват. Или когато се унасяше в мисли — за някой проблем от деня, да речем, понякога въртеше чашката в ръка и устата му се нацупваше така, че от двете страни на брадичката му се образуваха вертикални бръчки. Изпаднеше ли в такова състояние, аз се чувствах свободна да го наблюдавам без всякакъв свян. Намирах, че нещо в начина, по който цупеше уста, и дълбоките бръчки са очарователни. Сякаш показваха колко задълбочено мисли за нещата и колко сериозно го занимава светът. Една вечер, докато Мамеха разказваше дълга история, аз така се унесох да го съзерцавам, та когато най-сетне се опомних, си дадох сметка, че ако някой ме е наблюдавал, би се учудил какво всъщност правя. За щастие министърът бе вече твърде замаян от сакето, за да забележи, а Нобу дъвчеше нещо и ровеше с пръчиците из чинията си, без да обръща внимание нито на Мамеха, нито на мен.
Пити обаче май ме беше наблюдавала през цялото време. Когато я погледнах, на лицето й имаше усмивка, която не знаех как да тълкувам.
Една вечер към края на февруари Пити легна болна от грип и не можа да дойде в „Ичирики“. Същата вечер и председателят закъсня, тъй че двете с Мамеха прекарахме цял час да забавляваме сами Нобу и министъра. Накрая решихме да изпълним танц по-скоро заради себе си, отколкото заради тях. Нобу не беше особен почитател на танците, а министърът изобщо не се вълнуваше от тях. Не беше най-прекрасната ни идея за прекарване на времето, но не можахме да измислим нищо по-добро.
Най-напред Мамеха изпълни няколко кратки танца, а аз й акомпанирах на шамисен. После си сменихме местата. Тъкмо бях заела поза за първия си танц — тялото наклонено така, че ветрилото ми да достига земята, и едната ръка протегната настрани, — когато вратата се отвори и на прага застана председателят. Поздравихме го и изчакахме да се настани на масата. Бях много доволна, че дойде, защото макар да знаех, че ме е гледал на сцена, никога не ме бе виждал да танцувам в такава интимна обстановка. Първоначално възнамерявах да изпълня кратък етюд с название „Потрепващи есенни листа“, но се отказах и помолих Мамеха да свири „Жесток дъжд“. В този танц се разказва за това колко дълбоко поласкана е млада жена, когато нейният възлюбен сваля късото си връхно кимоно, за да я скрие от бурята, защото тя знае, че той е омагьосан дух и тялото му ще се разтопи и изчезне, ако се намокри. Моите учителки често ме бяха хвалили за това колко умело изразявам дълбоката скръб на младата жена. Там, където трябваше да се отпусна бавно на колене, аз рядко допусках краката ми да затреперят, както се получаваше при повечето изпълнителки. Може би вече ви споменах, но при танците на школата „Иноуе“ изразът на лицето е също толкова важен, колкото и движението на ръцете или краката. Тъй че макар да ми се щеше, докато танцувам, да поглеждам тайничко председателя, нито веднъж не успях да го направя, защото всеки миг от танца трябваше да държа очите си устремени в нужната посока. Вместо това, за да вдъхна чувство на изпълнението, фокусирах съзнанието си върху най-скръбното нещо, което ми дойде наум — че моят данна е в стаята с мен. Не председателят, а Нобу. Мигът щом тази сцена се избистри в съзнанието ми, всичко наоколо като че се отпусна тежко към земята. Вън в градината от стрехите падаха капки дъжд, тежки като стъклени мъниста. Дори рогозките на пода сякаш се наляха с олово и натежаха неимоверно. Мислех си, че танцувам, за да изразя не болката на загубилата свръхестествения си възлюбен млада жена, а болката, която самата аз щях да изпитам, щом ми отнемат окончателно единственото нещо, имащо смисъл за мен. Улових се, че мисля и за Сацу. Танцът ми даваше израз на горчивината от раздялата ни навеки. Към края се чувствах почти смазана от скръб, но изобщо не бях готова за това, което видях, когато се обърнах, за да погледна председателя.
Седеше на близкия край на масата, така че само аз го виждах. Най-напред си помислих, че изражението му е удивление, защото очите му бяха широко отворени. Но както понякога устата му потрепваше, когато се насилваше да не се засмее, и сега потрепваше, но под въздействието на друго чувство. Не можех да съм сигурна, но имах усещането, че в очите му напират сълзи. Той хвърли поглед към вратата, преструвайки се, че разтърква основата на носа си, за да избърше с пръст ъгълчето на окото си, а сетне попипа веждите си, сякаш проблемът беше в тях. Бях толкова шокирана да видя председателя развълнуван, че без малко да залитна. Тръгнах към мястото си на масата, а Мамеха и Нобу поведоха разговор. След минута председателят ги прекъсна и попита:
— Къде е Пити тази вечер?
— О, тя е болна — отвърна Мамеха.
— Какво искаш да кажеш? Изобщо ли няма да дойде?
— Да, няма. И по-добре, като се има предвид, че е болна от стомашно разстройство — поясни тя и продължи разговора си с Нобу.
Председателят погледна часовника си и каза с все още неукрепнал глас:
— Мамеха, ще трябва да ме извиниш. И аз не се чувствам много добре тази вечер.
Точно когато затваряше зад себе си плъзгащата се врата, Нобу пусна някаква шега и всички се разсмяха. Но аз си мислех за нещо, което ме изплаши. В танца си се бях опитала да изразя болката от отсъствието. И се бях разстроила от това, но бях разстроила и председателя. Нима бе възможно да е мислел за Пити, която всъщност отсъстваше? Не можех да си представя, че е готов да се разплаче, защото тя е болна, но бях вероятно разпалила някакви по-тъмни и сложни чувства. Едно бе безспорно — че щом танцът ми свърши, председателят попита за Пити. И си тръгна, като разбра, че е болна. Не можех да го повярвам. Ако бях открила, че храни чувства към Мамеха, нямаше да се изненадам. Но към Пити? Как би могъл председателят да копнее за някоя толкова… ами, толкова лишена от изтънченост.
Бихте си помислили, че при подобна ситуация всяка жена със здрав разум трябва да изостави надеждите си. И аз наистина известно време посещавах всеки ден гадателя и четях хороскопа си по- внимателно от всякога, търсейки знак дали би трябвало да отстъпя пред, както ми се струваше, неизбежната си съдба. Вярно, че ние, японците, преживявахме десетилетие на съкрушени надежди. Не бих се удивила, ако и моите бяха умрели като надеждите на толкова хора. Но, от друга страна, мнозина вярваха, че някой ден страната ни ще се въздигне, и всички ние знаехме, че подобно нещо не би могло да се случи, ако се бяхме оставили да живеем вечно в разрушенията. Случеше ли се да попадна във вестника на съобщение за фабрика, произвеждала до войната, да речем, части за велосипеди и съумяла да поднови работата си, сякаш войната изобщо не я е имало, всеки път трябваше да си повтарям, че ако цялата ни нация съумее да се измъкне от тъмната, задънена улица, има надежда и че аз също мога да се измъкна.
