От март същата година до края на пролетта двете с Мамеха бяхме заети със Старопрестолните танци, които се поставяха отново — за първи път след затварянето на Гион в края на войната. Председателят и Нобу също бяха заети през трите месеца и само два пъти доведоха министъра в Гион. После един ден през първата седмица на юни чух, че от електрическата компания „Ивамура“ са помолили за присъствието ми същата вечер в чайната „Ичирики“. Бях ангажирана от седмици преди това за партита, които не можех току-така да пренебрегна, затова, когато най-сетне отворих плъзгащата се врата, за да се присъединя към партито на „Ивамура“, бях вече закъсняла с половин час. За моя изненада, вместо обичайната група около масата, заварих само Нобу и министъра.
Веднага разбрах, че Нобу е сърдит. Реших, разбира се, че е сърдит на мен, задето съм го накарала толкова време да седи сам с министъра, макар всъщност двамата да си „прекарваха заедно времето“ както катерицата и насекомите, обитаващи едно и също дърво. Нобу барабанеше с пръсти по масата и изражението му беше много гневно, а министърът стоеше до прозореца и гледаше навън към градината.
— Е, добре, господин министър — каза Нобу, когато се настаних на масата. — Стига сте съзерцавали как храстите растат. Нима трябва да седим тук и да ви чакаме цяла нощ?
Министърът се сепна и за извинение се поклони леко, а сетне дойде и седна на възглавничката, която му подложих. Обикновено се затруднявах да измисля какво да му говоря, но тази вечер задачата ми бе по- лесна, защото отдавна не го бях виждала.
— Господин министър, вие не ме харесвате вече!
— А? — откликна той, като едва успя да пренареди чертите на лицето си, така че на него да се изпише удивление.
— Не сте идвали да ме видите повече от месец! Дали защото Нобу сан не прояви любезност да ви води толкова често, колкото би трябвало, а?
— Нобу сан не е нелюбезен — отвърна министърът и изсумтя няколко пъти, преди да продължи. — Вече поисках прекалено много от него.
— Да ви държи далеч оттук цял месец? Той наистина е нелюбезен. Трябва толкова да наваксваме.
— Да — намеси се Нобу. — Най-вече с пиене.
— Ох, Нобу сан е толкова кисел. Цяла вечер ли е такъв? И къде са председателят, Мамеха и Пити? Няма ли да се присъединят към нас?
— Председателят е зает — каза Нобу. — Не знам къде са другите. Те са твой проблем, а не мой.
В този момент вратата се отвори и две прислужници внесоха вечерята на мъжете. Постарах се с все сили да им правя компания, което ще рече, че известно време се опитвах да разговоря Нобу. Той обаче не беше в настроение за приказки. После се помъчих да разговоря министъра, но, естествено, по-лесно би било да изтръгнеш дума-две от печената на скара риба в чинията му. Тъй че в крайна сметка се отказах и започнах да бъбря за каквото ми скимне, докато не се почувствах като бабичка, разговаряща с двете си кучета. През цялото това време наливах щедро и прещедро саке и на двамата. Нобу не пиеше много, но министърът току ми протягаше с благодарност чашката си. И тъкмо когато очите му започнаха да придобиват онзи стъклен поглед, Нобу, като внезапно събудил се човек, изведнъж постави твърдо чашката си на масата, избърса устата си със салфетка и каза:
— И така, господин министър, достатъчно за тази вечер. Време е да се отправяте към къщи.
— Нобу сан, имам чувството, че вашият гост тъкмо започва да се забавлява.
— Достатъчно се забавлява. По изключение го изпращаме по-рано, слава богу. Хайде, министре! Жена ви ще е благодарна.
— Не съм женен — отвърна министърът. Но вече си обуваше чорапите и се приготвяше да стане.
Поведох двамата по коридора към изхода и помогнах на министъра да си обуе обувките.
Такситата бяха все още рядкост заради липсата на бензин, но прислужницата извика рикша и аз помогнах на министъра да се качи в нея. Вече бях забелязала, че той се държи някак странно, но тази вечер бе забил очи в коленете си и дори не се сбогува с мен. Нобу остана в преддверието, загледан в нощта, сякаш наблюдаваше как се сбират облаци, макар нощта да бе ясна. След като изпратих министъра, го попитах:
— Нобу сан, какво, за бога, става с вас двамата?
Той ме изгледа с отвращение и тръгна навътре. Намерих го в стаята да потупва празната си чашка с единствената си ръка. Помислих, че иска саке, но той не ми обърна внимание, когато го попитах, а и без това малката бутилка се оказа празна. Изчаках дълго, защото си мислех, че има да ми каже нещо, но накрая рекох:
— Погледнете се, Нобу сан. Имате бръчка между очите, дълбока като коловоз.
Той отпусна леко мускулите около очите си, така че гънката сякаш изчезна, и каза:
— Не съм млад като някога, разбираш ли?
— Какво би трябвало да означава това?
— Означава, че има постоянни бръчки, които не изчезват само защото казваш, че трябва да изчезнат.
— Има добри и лоши бръчки, Нобу сан. Никога не го забравяйте.
— И ти самата не си млада като някога.
— Сега пък стигате дотам да ме обиждате. Вие сте в по-лошо настроение, отколкото се боях. Защо няма тук никакъв алкохол? Нужно ви е да пийнете.
— Не те обиждам. Установявам факт.
— Има добри и лоши бръчки, има и добри и лоши факти — казах. — Лошите факти най-често се избягват.
Намерих прислужница и я помолих да донесе поднос със скоч и вода, както и малко изсушена сепия за мезе, защото се сетих, че Нобу почти не докосна вечерята си. Когато подносът се появи, налях уиски, допълних чашата с вода и я поставих пред него.
— А сега приемете, че е лекарство, и го изпийте. — Той отпи, но съвсем малка глътка. — До дъно — настоях.
— Ще пия както аз си знам.
— Когато докторът нарежда на пациента да пие лекарство, пациентът го пие. Хайде, изпийте го!
Нобу пресуши чашата, но не ме погледна. Отново му налях и настоях отново да го изпие.
— Ти не си доктор! Ще пия както аз си знам.
— Хайде, хайде, Нобу сан. Всеки път, щом си отворите устата, се забърквате в по-голяма неприятност. Колкото по-зле е болният, толкова повече е лекарството.
— Няма да го изпия. Не обичам да пия сам.
— Добре, ще ви правя компания.
Пуснах няколко бучки лед в чаша и му я протегнах да я напълни. Усмихваше се леко, когато я пое — първата усмивка за тази вечер. Наля ми двойно повече, отколкото аз на него, и добави вода. Грабнах чашата му, излях я в една купа в средата на масата, а след това я напълних точно толкова, колкото и той моята.
Докато пресушавахме чашите си, не можех да не се мръщя, защото да пиеш уиски според мен е като да пиеш дъждовна вода от локва край пътя. Физиономиите ми, изглежда, постигнаха ефект, защото след това Нобу престана да е толкова кисел. Когато отново си поех дъх, казах:
— Не знам какво ви става тази вечер. Или министърът е виновен.
— Не споменавай този човек! Тъкмо бях започнал да го забравям и ето че ти ми напомни. Знаеш ли какво ми каза по-рано тази вечер?
— Нобу сан, мое задължение е да ви развеселя, независимо дали искате, или не повече уиски. Нощи наред гледате как министърът се напива. Сега е моментът вие да се напиете.
Нобу ме изгледа навъсено за пореден път, но взе чашата си като човек, поел към мястото на собствената си екзекуция, разглежда я известно време и чак тогава я изпи. После я сложи на масата и след това разтърка очи с опакото на ръката си, сякаш да ги избистри.
— Саюри, трябва да ти кажа нещо. Все едно рано или късно, ще го чуеш. Миналата седмица двамата с министъра имахме разговор със съдържателката на „Ичирики“. Запитахме я за възможността министърът да стане твой данна.
