— Министърът? Нобу сан, не разбирам. Това ли искате да се случи?
— В никакъв случай. Но той ни помогна неимоверно и аз нямам избор. Окупационните власти бяха готови с окончателната си присъда срещу електрическата компания „Ивамура“. Компанията щеше да е конфискувана. На председателя и на мен сигурно щеше да ни се наложи да наливаме бетон или нещо от този род, защото никога нямаше да ни разрешат да работим в бизнеса. Така или иначе, министърът ги накара да се заемат отново с нашия случай и успя да ги убеди, че са прекалено крайни с нас. Което, както знаеш, е самата истина.
— И въпреки това Нобу сан продължава да нарича министъра с какви ли не имена.
— Той заслужава да бъде наричан с всяко име, което ми хрумне! Не обичам този човек, Саюри. А мисълта, че съм му задължен, не ме кара да го заобичам повече.
— Разбирам. Значи трябваше да бъда дадена на министъра, защото…
— Никой не се е опитвал да те даде на министъра. Той и без това не би могъл да си позволи да бъде твой данна. Накарах го да повярва, че компанията „Ивамура“ би искала да плати, каквото намерение изобщо нямахме. Предварително знаех отговора му, иначе не бих задал този въпрос. Министърът беше безкрайно разочарован. За момент дори ми стана жал за него.
В думите на Нобу нямаше нищо смешно. Въпреки това не можах да се сдържа да не се разсмея, защото изведнъж си представих, че министърът е мой данна. Представих си как с тази своя изхвръкнала долна челюст се накланя все по-близо над мен, докато внезапно дъхът му ме блъсва в носа.
— О, ти намираш това за смешно, така ли?
— Наистина, Нобу сан… Съжалявам, но като си представя министъра…
— Не искам да си представяш министъра! Достатъчно отвратително бе да седя редом с него и да разговарям със съдържателката на чайната.
Направих му още едно питие, а той пък на мен. Трябваше да ми е последното, защото и без това стаята ми се струваше вече мъглява. Но Нобу вдигна чашата си и аз нямах друг избор, освен да пия с него. После той избърса уста със салфетката си и каза:
— Ужасно е да си жив днес, Саюри.
— Нобу сан, мислех, че пием, за да се развеселим.
— Познаваме се отдавна, Саюри. Може би от… петнайсет години! Прав ли съм? Не, не отговаряй. Искам да ти кажа нещо, а ти седи там и ме слушай. Отдавна искам да ти го кажа и ето че дойде моментът. Надявам се, че слушаш, защото ще го изрека само веднъж. А сега ме чуй. Не обичам особено гейши, може би вече знаеш. Но винаги съм усещал, че ти, Саюри, не си съвсем като другите.
Почаках да продължи, но той мълчеше и аз попитах:
— Това ли искаше да ми каже Нобу сан?
— Е, не предполага ли това, че би трябвало да съм направил какво ли не за теб? Например… ха! Например да съм ти купувал бижута.
— Но вие сте ми купували бижута. Всъщност винаги сте били много добър. Към мен във всеки случай. Наистина не сте добър към всекиго.
— Трябваше да съм ти купил повече. Но не за това става дума. Трудно ми е да се изразя. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че разбрах какъв съм глупак. Преди малко се разсмя при мисълта, че министърът е твой данна. Но я погледни мен — еднорък, с кожа като… Как ме наричат, Гущера ли?
— О, Нобу сан, не бива никога да говорите така за себе си…
— Моментът най-сетне дойде. Чаках години наред. По време на цялата оная твоя глупост с онзи генерал. Всеки път, щом си те представех с него… дори не желая да мисля за това. А самата идея за глупавия министър! Това е най-лошото. Като разбра, че няма да бъде твой данна, той дълго седя като купчина боклук и накрая рече: „Мислех, че ми казахте, че мога да стана данна на Саюри“. Изобщо не съм споменавал подобно нещо! „Направихме, каквото можахме, министре, но нищо не излезе“, рекох му. А той: „Можете ли да ми го уредите поне веднъж?“ — „Какво да уредя веднъж? Да сте само за един път неин данна ли? Искате да кажете само за една нощ?“ И той кимна! Тогава му заявих: „Слушайте, министре! Достатъчно отвратително бе, че отидох при съдържателката на «Ичирики», за да предложа човек като вас за данна на жена като Саюри. Направих го само защото знаех, че няма да стане. Но ако си мислите…“
— Не сте го казали така!
— Разбира се, че точно така го казах. Заявих: „Но ако си мислите, че ще направя така, че да останете и четвърт секунда с нея… Защо трябва да я имате? И изобщо тя не е моя, за да ви я дам, нали? Да ида и да я помоля за такова нещо!“
— Нобу сан, надявам се, че той не го е приел толкова зле, като се има предвид колко много направи за компанията „Ивамура“.
— Не, почакай малко. Не искам да си помислиш, че съм неблагодарен. Министърът ни помогна, защото работата му бе да ни помогне. През последните месеци се отнасях добре с него и няма сега да престана да го правя. Но това не значи, че трябва да му отстъпя нещо, за което съм чакал повече от десет години, и да се съглася той да го притежава! Ами ако бях дошъл при теб, както той искаше? Щеше ли да кажеш: „Добре, Нобу сан, ще го направя заради вас“?
— Ама моля ви… Как да отговоря на такъв въпрос?
— Лесно. Просто ми кажи, че никога не би направила подобно нещо.
— Но, Нобу сан, аз съм в такъв дълг към вас… Ако ме бяхте помолили да ви помогна, не бих могла да ви откажа току-така.
— Я, това е нещо ново! Променила ли си се, Саюри, или винаги е съществувала част от теб, която не съм познавал?
— Винаги съм си мислила, че Нобу сан има прекалено високо мнение за мен…
— Аз не се лъжа в хората. Ако не си жената, която мисля, че си, значи и светът не е такъв, какъвто го виждам. Да не искаш да кажеш, че би се замислила дали да не се отдадеш на човек като министъра? Не чувстваш ли, че на този свят има редни и нередни неща, добро и лошо? Или прекалено дълго си живяла в Гион?
— Боже мой, Нобу сан… Цяла вечност не съм ви виждала толкова разгневен…
Това май беше най-неудачното, защото лицето му мигом пламна от ярост. Той грабна чашата си и така я тресна, че тя се счупи и по масата се разлетяха бучки лед. Нобу обърна ръката си — на дланта му имаше кървава резка.
— О, Нобу сан!
— Отговори ми!
— Дори не мога да мисля точно сега за въпроса ви… Моля ви, трябва да отида и да донеса нещо за ръката ви.
— Би ли се отдала на министъра, независимо кой те е помолил затова? Ако си жена, способна на подобно нещо, искам веднага да напуснеш стаята и никога повече да не ми говориш!
Нямах представа как вечерта бе поела в такава опасна посока, но ми беше напълно ясно, че отговорът ми може да е един-единствен. Исках отчаяно да донеса бинт — от ръката му по масата вече капеше кръв, — но той ме гледаше така настойчиво, че не смеех да помръдна.
— Никога не бих направила подобно нещо — отвърнах.
Мислех, че това ще го успокои, но за дълъг ужасяващ момент той продължи да ме гледа зверски. Накрая въздъхна дълбоко и каза:
— Следващия път си отвори устата, преди да трябва да се порежа, за да чуя отговора ти.
Изхвръкнах от стаята, за да намеря съдържателката. Тя дойде с няколко прислужници, с купа вода и кърпи. Нобу не й позволи да извика лекар, а и, да си призная, раната не беше чак толкова голяма. Съдържателката си отиде, но Нобу потъна в странно мълчание. Опитах се да поведа разговор, но той не прояви интерес.
— Най-напред не мога да ви успокоя, а сега не мога да ви накарам да отворите уста. Не знам дали да ви налея още, или алкохолът е проблемът.
— Пихме достатъчно, Саюри. Време е да идеш и да донесеш камъка.
— Какъв камък?
— Онзи, който ти дадох миналата есен. Парчето бетон от фабриката. Иди да го донесеш.
Усетих, че кожата ми се вледени, защото знаех прекрасно какво значи това. Бе дошло времето Нобу да
