заинтересува.
— Всъщност неотдавна се видях с Нобу Тошикадзу и… той ще идва от време на време с един човек. Мислех си дали не би проявила добрината да ни помогнеш да го забавляваме.
— И, разбира се, се отказа, като ме видя.
— О, не. Не знам защо говориш така. Нобу Тошикадзу и председателят Ивамура Кен, искам да кажа председателя Ивамура, биха оценили високо компанията ти. Ето, виждаш колко е просто.
Пити помълча известно време, забила поглед в рогозките на пода. После каза:
— Бях престанала да вярвам, че нещо в живота е „толкова просто“. Знам, че ме мислиш за глупава…
— Пити!
— … но мисля, че имаш навярно друга причина, за която няма да ми кажеш.
После се поклони леко, с което ме озадачи. Или искаше да се извини за думите си, или пък се канеше да стане и да си отиде.
— Нямам друга причина — отвърнах. — Да си призная, надявах се, че след всичките тези години двете бихме могли да сме приятелки като някога. Преживели сме заедно толкова неща… включително и Хацумомо! Струва ми се съвсем естествено да се срещаме отново.
Тя не каза нито дума.
— Следващата събота председателят Ивамура и Нобу пак ще поканят министъра в чайната „Ичимура“. Ще се радвам да те видя там, ако решиш да дойдеш.
Бях й донесла пакет чай, затова развързах кърпичката, в която го бях загърнала, и го оставих на масата. Станах, опитвайки се да измисля нещо мило на сбогуване, но тя изглеждаше толкова объркана, че реших просто да си тръгна.
31
През петте-шестте години от последната си среща с председателя бях чела по вестниците за всичките му трудности и неприятности — не само несъгласията с военното правителство в последните години на войната, а и следвоенните му патила, когато трябвало да се бори, за да спаси компанията си от конфискуване. Нямаше да се изненадам, ако това го бе състарило много. На една негова снимка във вестник „Йомиури“ около очите му се забелязваше тревожно напрежение. Приличаше ми на съседа на господин Арашино, който все поглеждаше към небето да види дали няма самолети. Така или иначе, с наближаване на края на седмицата трябваше да си напомням, че Нобу не е решил дали наистина да го доведе. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам.
В събота сутринта се събудих рано и когато отворих хартиените щори, видях, че по стъклата бие леден дъжд. Долу на уличката млада прислужница тъкмо се опитваше да стане — беше се подхлъзнала на заледените камъни. Денят беше сив и тягостен и аз се боях дори да си прочета хороскопа. Към обяд стана още по-студено и докато ядях в гостната, от устата ми излизаше пара, а леденият дъжд тропаше по прозореца. Много партита бяха отменени, защото по улиците беше опасно да се върви. Привечер Леля позвъни в „Ичирики“, за да попита дали партито на компанията „Ивамура“ не е отменено. Съдържателката каза, че телефонните кабели към Осака са изпокъсани и засега не знае нищо. Затова се изкъпах и облякох, а господин Бекку едва ли не ме отнесе до чайната. Беше обул галоши, които беше взел назаем от по-малкия си брат — фризьор в района Понточо.
В „Ичирики“ цареше пълен хаос — в помещенията на прислугата се беше спукала тръба и жените бяха толкова заети, че не можах да привлека вниманието на нито една. Затова, без да чакам да ме придружат, тръгнах към стаята, където преди седмица бях забавлявала Нобу и министъра. Не очаквах да заваря някого там — мислех си, че Нобу и гостът му са все още на път, а и Мамеха не беше в града и сигурно нямаше да й е лесно да се върне. Преди да отворя плъзгащата се врата, поседях коленичила със затворени очи и с ръка на стомаха, за да се поуспокоя. Неочаквано си дадох сметка, че в коридора е прекалено тихо. От стаята не се чуваше дори шепот. Осъзнах безкрайно разочарована, че най-вероятно е празна. Понечих да стана и да си тръгна, но все пак реших за всеки случай да отворя. На масата вътре седеше председателят. Държеше списание и ме гледаше над очилата си за четене. Толкова се изненадах, като го видях, че загубих и дар слово. Накрая все пак успях да отворя уста.
— Боже мой, господин председател! Кой ви е оставил сам? Съдържателката много ще се ядоса.
— Ами че тя ме изостави — отвърна той и затвори шумно списанието. — Тъкмо се чудех какво й се е случило.
— Дори нямате нищо за пиене. Нека ви донеса саке.
— Същото каза и съдържателката. Ще вземеш и ти да изчезнеш и аз цяла нощ ще трябва да си чета списанието, вместо да се радвам на компанията ти. — Свали си очилата и докато ги прибираше в джоба си, не преставаше да ме гледа с присвити очи.
Станах, за да отида при него на масата, и ми се стори, че просторната стая с бледожълтите копринени стени започва да се смалява, защото не мисля, че някоя стая би била достатъчна да побере чувствата ми. Виждах го отново след цяла вечност и това събуди нещо отчаяно у мен. Удивих се, че ми е тъжно, а не, както бих си въобразила, много радостно. Често се бях притеснявала, че и той като Леля се е състарил бързо през войната. Дори от разстояние вече успях да забележа, че ъглите на очите му са с по-остри бръчки, отколкото си ги спомнях. А и кожата около устата му бе започнала да се отпуска, макар това да придаваше на силните му челюсти някакво достойнство. Седнах на масата, погледнах го крадешком и открих, че ме наблюдава безизразно. Канех се да започна разговор, но той ме изпревари.
— Ти си все така хубава, Саюри.
— О, господин председател, няма да вярвам вече на нито една ваша дума. Наложи се да прекарам половин час пред огледалото, за да не си личи колко са хлътнали бузите ми.
— Сигурен съм, че през последните няколко години си преживяла по-големи страдания от това, че си поотслабнала. Защото с мен поне беше така.
— Господин председател, ако нямате против това, което ще кажа… Чух нещичко от Нобу сан за трудностите, пред които е изправена компанията ви…
— Да, но няма защо да го обсъждаме. Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха.
Отправи ми тъжна усмивка, която ми се видя прекрасна. Унесох се в съзерцаване на идеалния полумесец на устните му.
— Ето че ти се предоставя възможност да използваш чара си и да промениш нещата — додаде той.
Не успях дори да отворя уста, за да отговоря, и вратата се отвори. Влезе Мамеха, а след нея — Пити. Бях безкрайно изненадана, защото изобщо не очаквах, че ще дойде. Що се отнася до Мамеха, тя очевидно току-що се бе върнала от Нагоя и бе дотичала в „Ичирики“ с мисълта, че е закъсняла ужасно. Първото, което попита, след като поздрави председателя и му благодари за някаква негова услуга преди седмица, бе защо Нобу и министърът все още ги няма. Председателят призна, че също е удивен.
— Какъв невероятен ден е днешният — каза Мамеха сякаш на себе си. — Малко преди гара Киото влакът спря и не помръдна цял час, но не можехме да слезем. В крайна сметка двама младежи се измъкнаха през прозореца. Единият май се и нарани. А когато най-сетне се добрах до „Ичирики“, оказа се, че няма никой. Бедната Пити бродеше самотна по коридорите! Вие познавате Пити, нали, господин председател?
Все още не бях успяла да я огледам отблизо, но Пити носеше изумително пепелносиво кимоно с искрящи златни пръски от кръста надолу, които се оказаха избродирани пеперуди на фона на огрени от лунна светлина планини и вода. И председателят, изглежда, бе смаян, защото я накара да се завърти, за да я огледа добре. Тя се изправи подчертано благоприлично и се завъртя един път.
— Реших, че не мога да вляза в чайна като „Ичирики“, облечена в някое от кимоната, които обикновено нося — обясни тя. — Повечето в нашата окия не са особено ефектни, въпреки че американците май не правят разлика.
— Ако не беше толкова откровена с нас, щяхме да си помислим, че винаги се обличаш така — подхвърли Мамеха.
— Шегувате ли се? Никога в живота си не съм обличала толкова красиво нещо. Взех го назаем от една
