— Не мога да повярвам! Мамеха?
— Не ставай глупава. Тази претенциозна фукла не би стигнала дотам. Беше прислужницата й с пазача на театъра. Знаех, че е готова на всичко, ако й обещая да си държа устата затворена, затова отидох по- късно при нея и й казах, че искам това кимоно на Мамеха. Щом разбра за кое точно стана дума, тя се разплака.
— А другото какво е? — попита Корин и посочи втория пакет, който все още лежеше завързан на дъските.
— Накарах момичето да го купи със свои пари и сега тона кимоно е мое.
— Със свои пари? — удиви се Корин. — Та коя прислужница има толкова пари, че да купи кимоно?
— Е, ако не го е купила, както сама ме увери, не искам да знам откъде е. Така или иначе, малката госпожица глупачка ще ми го прибере в склада.
— Хацумомо сан, забранено ми е да влизам в склада — тутакси отвърнах аз.
— Ако искаш да узнаеш къде е сестра ти, не ме карай да повтарям нищо тази вечер. Имам идеи за теб. После можеш да ми зададеш един въпрос и аз ще ти отговоря.
Не бих рекла, че й повярвах, но Хацумомо и без това имаше властта всячески да ми вгорчава живота, тъй че не ми оставаше друго, освен да се подчиня.
Тя сложи загърнатото в хартия кимоно в ръцете ми и ме поведе към склада в двора. Там отвори вратата и щракна шумно лампата. Видях лавици с подредени на тях чаршафи и възглавници, както и няколко заключени сандъка и навити на руло дюшеци. Хацумомо ме хвана за ръката и ми посочи стълба край външната стена.
— Кимоната са горе.
Покатерих се и отворих дървената плъзгаща се врата най-горе. На втория етаж на склада нямаше стелажи като долу. Вместо това покрай стените една върху друга почти до тавана бяха наредени дървени кутии, лакирани в червено! Между тези две стени от кутии минаваше тясно коридорче, като за вентилация в двата края имаше прозорци, покрити с щори. И тук помещението бе осветено, но бе дори по-ярко, така че можах да прочета гравираните с черно йероглифи от пред на кутиите. Пишеше неща като: Ката-комон, Ро — „Кимоно с дребни шарки, шифон“ и Куромонцуки, Авасе — „Черно официално кимоно с герб, подплатено“. По онова време, да си призная, не разбирах всички йероглифи, но успях да намеря кутията с името на Хацумомо. Беше най-отгоре върху много други. Много трудно я свалих, но, така или иначе, добавих новото кимоно към няколкото други, също така загърнати в хартия, а после върнах кутията на мястото й. От любопитство отворих светкавично още една и открих, че е пълна догоре с може би петнайсет кимона. И другите, които отворих, бяха също така претъпкани догоре.
Веднага разбрах защо Баба се ужасява толкова от пожар. Колекцията от кимона бе навярно два пъти по-ценна от Йороидо и Сендзуру, взети заедно. А както много по-късно научих, най-скъпите се съхраняваха другаде. Бяха само за чиракуващи гейши и тъй като Хацумомо не можеше вече да ги носи, бяха дадени на съхранение в склад под наем, докато отново потрябват.
Когато се върнах на двора, Хацумомо беше успяла до отскочи до стаята си и да донесе туш и четка. Реших, че може би иска да напише бележка и да я мушне в кимоното, но тя го разгъна. Беше капнала малко вода от кладенеца върху туша и седнала на дъските, го разтъркваше. Когато се получи желаното черно, тя натопи четката в него и заглади върха й о камъка, за да се оцеди излишният туш. После я тикна в ръката ми, задържа я върху прекрасното кимоно и каза:
— Упражни уменията си по калиграфия, малка Чийо.
Кимоното, принадлежащо на гейшата Мамеха, за която дотогава не бях и чувала, бе произведение на изкуството. Красива лоза от тежки лакирани нишки, сбрани като тънък кабел и пришити върху плата, се виеше от края на полите нагоре към кръста. Беше част от дрехата, но изглеждаше съвсем като жива, истинска лоза, толкова истинска, та имах чувството, че мога, ако искам, да я взема в пръстите си и да я изтръгна като плевел от земята. Листата й като че вехнеха и съхнеха от есента и дори бяха обагрени тук-там в жълто.
— Не мога да направя това, Хацумомо сан! — извиках.
— Какъв позор, миличка — каза приятелката й. — Защото, ако принудиш Хацумомо да повтори, ще загубиш шанса да намериш сестра си.
— О, замълчи, Корин. Чийо знае, че трябва да прави каквото й казвам. Напиши нещо на плата, глупачке. Все едно какво.
Първото докосване на четката до плата хвърли Корин в такъв възторг, че тя нададе писък и събуди една от по-старите прислужници. Жената се подаде в коридора. Беше с кърпа на главата, а нощното й кимоно висеше. Хацумомо тропна с крак и направи движение като наежена котка. Това бе достатъчно да отпрати прислужницата в постелята си. Корин не се задоволи с няколкото несигурни щрихи, които направих върху зелената коприна, затова Хацумомо ми нареди къде и какво точно да напиша. Написаното нямаше смисъл, просто Хацумомо се опитваше да е по своему артистична. После тя отново сгъна кимоното, уви го в ленената хартия и завърза връзките. Двете с Корин се върнаха във вестибюла да си обуят лакираните дзори, а когато отвориха външната врата, Хацумомо ми нареди да ги последвам.
— Хацумомо сан, ако изляза без разрешение, Майка много ще се разсърди и…
— Аз ти разрешавам — прекъсна ме тя. — Трябва да върнем кимоното, нали така? Надявам се, че няма да ме принудиш да чакам.
Не можех да направя нищо, освен да се обуя и да я последвам по уличката към друга, която вървеше успоредно на тесния поток Ширакава. По онова време и малките, и големите улици на Гион бяха красиво павирани с камъни. Изминахме в лунната светлина няколко пресечки все покрай плачещите вишни, чиито корони почти докосваха тъмните води на потока, а после се прехвърлихме по гърбицата на дървен мост на отсрещния бряг — част от Гион, в която не бях стъпвала преди. Брегът на Ширакава бе укрепен с камъни, повечето от които обрасли с мъх. Гърбовете на накацалите по него чайни и различни окии образуваха плътна стена. Тръстиковите и хартиените щори на прозорците разцепваха жълтата светлина на тънки ленти и това ми напомни как по-рано същия ден готвачката бе нарязала на филийки една маринована ряпа. От чайните долиташе смехът на мъже и гейши. Изглежда, че в една от тях ставаше нещо много смешно, защото всяка поредна вълна от смях бе по-гръмогласна от предишната, но после затихнаха и останаха да звучат само накъсаните звуци на шамисен, долитащи от другаде. За момент си помислих, че за някои хора Гион е може би най-веселото място на света. И веднага се запитах дали и Сацу не е в някоя от тези чайни, макар Аваджиуми от Регистратурата да ми бе казал, че тя изобщо не е в Гион.
След малко Хацумомо и Корин спряха пред дървена врата.
— Ще се качиш по тези стълби и ще предадеш кимоното на прислужницата — нареди ми Хацумомо. — А ако самата госпожица Съвършенство отвори, можеш да го предадеш и на нея, разбира се. Не казвай нищо, просто го предай. Ние ще стоим тук и ще те наблюдаваме.
И тя ми подаде увитото в ленената хартия кимоно, а Корин отвори плъзгащата се врата. Полирани дървени стълби подеха нагоре в тъмнината. Така се тресях от страх, че стигнах до средата и силите ми секнаха. Но чух настойчивия шепот на Корин:
— Хайде, хайде, момиченце! Никой няма да те изяде, освен ако не се върнеш с кимоното. Тогава ние сигурно ще го сторим, нали, Хацумомо сан?
Хацумомо въздъхна, но не каза нищо. Корин се взираше нагоре в тъмнината, за да види къде съм, но Хацумомо, която й стигаше едва до рамото, си гризеше най-равнодушно нокътя. Дори тогава, смразена от страх, не можех да не забележа, колко изключителна е красотата й. Може да беше жестока като паяк, но дъвчейки си нокътя, изглеждаше по-очарователна от която и да е гейша, позираща пред обектива на фотоапарат. А контрастът с приятелката й Корин бе като разликата между скъпоценен и крайпътен камък. Корин като че ли се чувстваше неловко с пищната си, накичена с украшения прическа, а кимоното сякаш я спъваше. Докато Хацумомо носеше своето, като че беше собствената й кожа.
Горе на стълбищната площадка коленичих в непрогледния мрак и извиках:
— Моля да ме извините!
Почаках, но нищо не се случи.
— По-високо! — обади се отдолу Корин. — Защото не те очакват.
— Моля да ме извините! — извиках пак.
— Един момент! — дочух приглушен глас и след малко ватата се плъзна встрани. Момичето, коленичило
