После ме подритна и аз се свих да й направя път.
7
Не бях чувала думата „джоро-я“ преди, затова, когато на другия ден вечерта Леля изпусна кутия за шев в коридора и ме помоли да й помогна да събере нещата, попитах:
— Какво значи джоро-я, Лельо?
Тя не отвърна, а продължи да навива една макара.
— А, Лельо?
— Такова място, където ще свърши Хацумомо, ако някога си получи заслуженото.
Явно не беше склонна да продължи, тъй че нямах друг избор, освен да се откажа да я разпитвам.
Не получих отговор на въпроса си, но нещо ми подсказваше, че Сацу може би страда дори повече от мен. Затова за почнах да мисля как да се добера до това място на име „Тацуйо“ веднага щом намеря възможност. За беда, едно от наказанията ми за кимоното на Мамеха бе забраната да напускам къщата за петдесет дни. Разрешаваха ми да ходя на училище, но само ако Пити ме придружаваше, ала вече не ме изпращаха да изпълнявам разни поръчки. Предполагам, че стига да поисках, винаги можех да се измъкна, но вече си давах сметка каква глупост щях да извърша. Преди всичко нямах представа как да намеря „Тацуйо“. И което беше по-лошо, откриеха ли, че ме няма, щяха да изпратят господин, Бекку или някой друг да ме търси. Няколко месеца преди това една млада прислужница от съседната окия беше избягала, но я върнаха още на другата сутрин. През следващите няколко дни така я биеха, че настръхвах от писъците й. Понякога дори си запушвах ушите, за да не ги чувам.
Реших, че нищо друго не ми остава, освен да чакам да изтече петдесетдневният ми затвор. Междувременно се опитах да намеря начин да отмъстя на Хацумомо и на Баба за тяхната жестокост. На Хацумомо отмъстих, като сложих в крема й за лице стрити курешки от гълъби — едно от задълженията ми беше да мета нацвъканите от гълъби камъни в двора. Както вече споменах, в крема и без това имаше курешки от славеи, така че тези от гълъби може би изобщо и й навредиха, но поне аз се чувствах удовлетворена. На Баба пък отмъстих, като омазах опакото на нощното и кимоно с парцала за миене на клозет и изпитвах безкрайно удоволствие да я наблюдавам как го души озадачена, при все че така и не го съблече. Скоро открих, че готвачката си бе наумила на свой ред да ме накаже за съсипаното кимоно — никой не я бе молил за това, — като орязва дажбата ми от сушена риба, полагаща ми се два пъти месечно. Не можех да измисля как да й го върна, докато един ден не я видях да гони с дървен чук мишка по коридора. Оказа се, че мрази мишките повече от котка. Насметох миши изпражнения изпод основите на по-голямата къща и ги разпръснах из кухнята. Пробих дори дупка в една торба с ориз, тъй че в крайна сметка й се наложи да изпразни всички шкафове и да търси следи от гризачи.
Една вечер седях и чаках Хацумомо. Телефонът иззвъня минута след това Йоко се показа на стълбите. Когато слезе при мен, видях, че държи кутията с разглобения шамисен на Хацумомо.
— Трябва да го отнесеш в чайната „Мидзуки“ — обясни ми тя. — Хацумомо е загубила бас и й се налага да изпее и да изсвири нещо на шамисен. Не знам какво й е станало, но отказва да използва техен инструмент. Мисля, че шикалкави, защото от години не е хващала шамисен в ръце.
Йоко очевидно не знаеше за моето наказание. В това всъщност нямаше нищо чудно, защото рядко й разрешаваха да напуска стаята на прислугата, за да не изтърве важно обаждане, тъй че тя не вземаше никакво участие в живота на пашата окия. Грабнах кутията от ръцете й, докато тя си обличаше връхното кимоно, за да си тръгне. После изслушах обясненията й къде да намеря чайната и си нахлузих чехлите, като се тресях от страх, че някой ще ме спре. Прислужниците и Пити, както и трите по-възрастни жени вече спяха, а след минути и Йоко щеше да си тръгне. Струваше ми се, че шансът да намеря сестра си най-сетне е дошъл.
Чух над главата си гръмотевица, а и въздухът миришеше на дъжд. Бързах по улиците покрай мъже и гейши на групички. Някои ми хвърляха озадачени погледи, защото по онова време в Гион все още имаше мъже и жени, които си изкарваха хляба, като носеха инструментите на гейшите. Обикновено бяха все възрастни хора — тази работа със сигурност не се поверяваше на деца. Нямаше да се изненадам, ако тия, а които се разминавах, не се питаха дали не съм откраднала шамисена и не се опитвам да избягам с него.
Когато стигнах до чайната „Мидзуки“, вече започваше да вали, ала входът бе толкова елегантен, че се побоях да вляза. Стените зад завеската над вратата бяха бледооранжеви и обрамчени с тъмно дърво. Пътека от полиран камък водеше към огромна ваза с подредени в нея извити кленови клони обсипани с яркочервените листа на есента. Най-сетне събрах кураж и повдигнах завеската над вратата. От едната страна на вазата се откриваше широко антре, настлано с полиран гранит. Помня колко се смаях, че цялата тази красота, дори не е входът към чайната, а само пътека, водеща към входа. Беше изумително красива — каквато всъщност трябваше да е, защото, макар тогава да не знаех, виждах за пръв път една от най- прекрасните чайни в Япония. Чайната не е място, където се пие чай, а където гейшите забавляват мъжете. Още щом направих крачка навътре, плъзгащата са врата пред мен се отвори. Вътре на повдигната платформа една прислужница седеше на колене и гледаше надолу към мен — бе чула тропота на налъмите ми по камъка. Носеше красиво тъмносиньо кимоно с прост рисунък в сиво. Година преди това бих я взела за младата съдържателка на някое изискано заведение, но след месеците, прекарани в Гион веднага разбрах, че макар кимоното й да беше по-хубаво от всяка дреха в Йороидо, беше твърде обикновено за гейша или за съдържателка на чайна. Освен това и прическата й беше семпла. Въпреки това прислужницата беше облечена много по-добре от мен и ме гледаше отвисоко с презрение.
— Мини отзад — изрече най-сетне.
— Хацумомо е помолила да…
— Мини отзад — повтори прислужницата и затвори плъзгащата се врата, без да дочака да се изкажа.
Дъждът се бе засилил, така че по-скоро тичах, а не вървях по тясната пътека покрай чайната. Вратата на задния вход се отвори веднага щом застанах пред нея — същата прислужница вече ме очакваше, седнала на колене. Не каза пито дума, а просто взе кутията с шамисена от ръцете ми.
— Госпожице, може ли да попитам? — престраших се аз. — Бихте ли ми казали къде е районът Миягава-чо?
— Защо искаш да отидеш там?
— Трябва да взема нещо.
Тя ме изгледа особено, но после ми каза да вървя все покрай реката и подмина ли театър „Минамидза“, ще съм в Миягава-чо.
Реших да изчакам под стряхата на чайната, докато дъждът спре. Огледах се. Открих крило на сградата, което се провиждаше между стоборите на оградата край мен. Надникнах през пролуките и видях красива градина и прозорец В дъното. В красива стая с татами, окъпана в оранжева светлина, група мъже и жени седяха около маса с чашки саке и халби бира. Хацумомо също беше сред тях, както и възрастен мъж със сълзливи очи — явно бе стигнал до средата на историята, която разказваше. Хацумомо изглеждаше развеселена от нещо, макар и очевидно не от разказа на възрастния. Тя не сваляше очи от една гейша, седнала с гръб към мен. Спомних си последния път, когато надничах в чайна с дъщерята на господин Танака, Кунико, и започна да ме обзема същото онова усещане за тежест отпреди много години пред гробовете на първото семейство на баща ми — сякаш земята ме теглеше надолу. Една мисъл се роди в съзнанието ми и започна да го изпълва, докато не можех повече да се правя, че не я забелязвам. Исках да избягам от нея, но бях тъй безсилна да я спра, както вятърът е безсилен да се възпре да духа. Затова се отдръпнах от оградата, приклекнах на каменната пътека, опрях се на вратата и заплаках. Не можех да престана да мисля за господин Танака. Беше ме отнел от майка ми и баща ми, беше ме продал в робство, беше изтъргувал сестра ми още по-ужасяващо. А аз го бях взела за добър човек. Мислех, че е толкова изискан, толкова сърдечен. Какво глупаво дете съм била! Реших никога повече да не се връщам в Йороидо или ако се върна, то да е само за да кажа на господин Танака колко много го мразя.
Когато най-сетне се изправих на крака и избърсах очи с мократа си дреха, дъждът се бе превърнал в мъгла. Камъните по пътеката изглеждаха като позлатени от отражението на фенерите. Минах обратно през района Томинага-чо към театър „Минамидза“ с огромния му покрив, който някога — в деня, когато господин
