— Трябва да избягам, Чийо. Не мога да остана повече над това място.
— Ще дойда с теб!
— Имам разписание на влаковете — скрила съм го под рогозките на пода горе. Крадях пари всеки път, щом ми се удадеше. Имам достатъчно, за да платя на госпожа Кишино. Бият я винаги когато някое момиче избяга. Няма да ме пусне, ако преди това не й платя.
— Госпожа Кишино… коя е?
— Старата жена на входа. Тя напуска. Не знам кого ще сложат вън вместо нея. Но не мога да чакам повече! Това място е кошмарно. Никога не стигай до такова място, Чийо! А сега по-добре си върви. Господарката може да дойде всеки момент.
— Чакай. Кога ще избягаме?
— Стой там в ъгъла и не издавай звук. Трябва да ида догоре.
Направих каквото ми каза. Докато я нямаше, чух старата жена на входа да поздравява някакъв мъж, а после тежките му стъпки загърмяха по стълбата над главата ми. Скоро някой заслиза забързано и плъзгащата се врата се отвори. За миг изпаднах в паника, но беше Сацу. Изглеждаше страшно бледа.
— Вторник. Ще избягаме във вторник късно през нощта: след пет дни. Трябва да се качвам, Чийо. Един мъж е дошъл при мен.
— Чакай, чакай, Сацу. Къде ще се срещнем? В колко часа?!
— Не знам… в един през нощта. Но нямам идея къде.
Предложих някъде близо до театър „Минамидза“, но Сацу каза, че там ще е лесно да ни намерят. Споразумяхме се да се срещнем на другия бряг срещу театъра.
— Сега трябва да вървя.
— Но, Сацу… ами ако не мога да се измъкна? Или пък ако не се намерим?
— Просто бъди там, Чийо! Ще имам само един шанс. Чаках колкото можах. А сега си върви, преди госпожата да се е върнала. Хване ли те тук, сигурно никога няма да успея да избягам.
Имаше толкова неща, които бих искала да й кажа, но тя ме изведе в коридора и затвори с мъка вратата след себе си. Исках да я изпратя с поглед нагоре по стълбата, но в миг старата жена ме хвана за ръката и ме изтика в мрака на улицата.
Дотичах обратно от Миягава-чо и с облекчение открих, че нашата окия е все така тиха, както преди да изляза. Промъкнах се вътре и седнах на колене в сумрака на входното антре. Бършех с ръкав потта от лицето и врата си и се опитвах да усмиря дишането си. Вече започвах да се успокоявам, още повече, че не ме бяха заловили, но в следващия момент погледнах към вратата на стаята за прислугата и видях, че е открехната колкото да си провреш ръката. Полазиха ме ледени тръпки. Никой никога не я оставяше така. Освен в жегата тя винаги беше плътно затворена. Гледах я и ми се стори, че чувам вътре шум. Помислих, че е мишка. Защото, ако не беше мишка, то бе пак Хацумомо с любовника си. Щеше ми се да не бях ходила до Миягава-чо. Толкова силно ми се искаше това да не се беше случвало, че ако беше възможно, времето щеше да отстъпи пред неудържимото ми желание да се върне назад. Скочих на крака и залазих по пръстения коридор. От притеснение ми се виеше свят, а гърлото ми бе пресъхнало като прашна земя. Стигнах до вратата и надникнах през процепа. Не виждах добре. Времето бе влажно и по-рано вечерта Йоко бе разпалила въглени в мангала и сега те догаряха с бледа светлина. Нещо малко и бледо се гърчеше на тази смътна светлина. Едва не извиках, когато го видях, защото бях сигурна, че е мишка, която гризе нещо и върти глава насам-натам. За свой ужас дори чувах влажното й мляскане. Мишката като че седеше върху нещо, но не можех да определя какво е. Два вързопа, може би навит на руло плат или нещо подобно, лежаха на пода и аз си помислих, че вързопът е бил един, но мишката си е прегризала път през средата, и така са станали два. Гризачът пируваше с нещо, което Йоко навярно бе оставила в стаята. Тъкмо да затворя вратата, ужасена, че мишката може да изскочи в коридора при мен, когато чух женски стон. После отвъд мястото, където предполагах, че е мишката, внезапно се надигна една глава — Хацумомо гледаше право към мен. Отскочих от вратата. Онова, което бях взела за вързопи плат, се оказаха краката й. А мишката изобщо не беше мишка, а бледата ръка на любовника й, подаваща се от ръкав.
— Какво? — чух гласа на любовника. — Има някой там ли?
— Нищо няма — прошепна Хацумомо.
— Там има някой.
— Не, няма никой — рече тя. — Стори ми се, че чувам звук, но няма никой.
Не се и съмнявах, че Хацумомо ме е видяла. Но тя очевидно не искаше любовникът й да разбере. Върнах се бързо и коленичих на входа. Чувствах се така разнебитена, сякаш през мен бе минала каруца. Известно време от стаята и прислугата долитаха стонове и шумове, но по едно врем настъпи тишина. Когато най- сетне Хацумомо и любовникът й се появиха в коридора, той се втренчи в мен.
— Онова момиче в антрето, то не беше там, когато дойдох.
— О, не обръщай внимание. Тази вечер тя бе едно лошо момиче и излезе от къщи, макар да не биваше да го прави. Ще се разправям с нея по-късно.
— Значи някой ни шпионираше. Защо ме излъга?
— О, Коичи сан, ти си в такова лошо настроение тази вечер!
— Не си никак изненадана, че я виждаш. Знаела си, че през цялото време е била на вратата.
Любовникът на Хацумомо се запъти към главния вход, но преди да слезе към прохода, спря и ме изгледа. Не вдигах очи от земята, но усещах, че се изчервявам до кървавочервено. Хацумомо мина тичешком край мен, за да му помогне да се обуе. Говореше му така, както не я бях чувала да говори на някого. Тя молеше, почти виеше.
— Коичи сан, успокой се, ако обичаш. Не знам какво ти става тази вечер! Ела утре пак…
— Не искам да те виждам утре.
— Мразя, когато ме караш да те чакам дълго. Ще се срещна с теб където кажеш, дори на дъното на реката.
— Нямам къде да се срещам с теб. Жена ми прекалено много ме следи.
— Тогава ела тук. Разполагаме със стаята на прислугата…
— Да, щом обичаш да се промъкваш крадешком и да те шпионират! Пусни ме да си вървя, Хацумомо. Искам да си ида вкъщи.
— Моля те, не ми се сърди, Коичи сан. Не знам защо си такъв! Кажи ми, че ще дойдеш, пък и да не е утре.
— Някой ден просто няма да дойда — каза той. — Постоянно ти го повтарям.
Чух външната врата да се отваря, а после отново да се затваря. След малко Хацумомо се появи на главния вход и се загледа с невиждащи очи в коридора. Накрая се обърна към мен и избърса влагата в очите си.
— Е, малка Чийо. Отиде да навестиш грозната си сестра, нали?
— Моля ви, Хацумомо сан.
— А после се върна тук, за да ме шпионираш. — Каза това толкова високо, че разбуди една от по- възрастните прислужници и жената се надигна на лакти, за да види какво стана. Хацумомо й кресна: — Лягай обратно, стара глупачке!
Жената поклати глава и се зарови в постелята.
— Хацумомо сан, ще направя всичко, каквото поискате от мен. Не желая да си имам неприятности с Майка.
— Разбира се, че ще направиш всичко, каквото поискам. Това дори не подлежи на обсъждане. А и вече си имаш неприятности.
— Трябваше да изляза, за да ви донеса шамисена.
— Това беше преди повече от час. Ти си отишла да намериш сестра си и двете сте решили да избягате. Нима ме мислиш за глупачка? А после се върна, за да ме шпионираш!
— Моля ви, простете ми. Не знаех, че вие сте вътре! Мислех, че е…
Исках да й кажа за мишката, но реших, че няма да го приеме благосклонно.
Тя ме гледа втренчено известно време, а после се качи в стаята си. Когато след малко се върна, стискаше нещо в ръка.
— Искаш да избягаш със сестра си, нали? Мисля, че идеята е чудесна. Колкото по-скоро се махнеш от
