На другата вечер дълго се преструвах, че се прозявам, и се хвърлих в постелята като торба с ориз. Отстрани всеки би помислил, че веднага съм потънала в сън, но всъщност едва ли можех да съм по-будна. Дълго лежах, мислех за дома и се чудех каква ли физиономия ще направи баща ми, когато вдигне очи от масата и ме види да стоя на вратата. Сигурно торбичките под очите му щяха да се отпуснат и той да за плаче или устата му щеше да приеме онази странна форма — неговия си начин да се усмихва. Не смеех да си представя така смело майка ми — самата мисъл да я видя отново бе достатъчна да напълни очите ми със сълзи.
Прислужниците най-сетне утихнаха в постелите си край мен на пода, а Пити зае позиция в очакване на Хацумомо. Слушах как Баба чете сутри — правеше го всяка вечер преди лягане. После я наблюдавах през полуотворената врата как сяда край постелята и се преоблича в нощно кимоно. Ужасих се от гледката, когато дрехата се плъзна от раменете й, защото никога преди не я бях виждала чисто гола. Не беше само кокошата кожа на врата и раменете — тялото й ми заприлича на купчина смачкани дрехи. Изглеждаше ми необикновено безпомощна, докато се опитваше непохватно да разгъне нощното кимоно, което взе от масата. Всичко по нея висеше, дори щръкналите зърна на гърдите й, които стърчаха като връхчета на пръсти. Колкото повече я гледах, толкова повече ме изпълваше чувството, че в своето облачно старческо съзнание и тя като мен навярно се бори с мисли за собствените си родители. Може би и тя бе загубила сестра. Досега не бях мислила за Баба така. Запитах се дали и тя не е започнала живота си като мен. Нищо, че беше противна старица, а аз — борещо се момиченце. Не можеше ли погрешният начин на живот да превърне всекиго в чудовище? Спомнях си отлично как веднъж в Йороидо едно момче ме блъсна в трънака недалеч от езерото. Докато се измъквах мъчително, бях толкова бясна, че можех, струва ми се, да хапя дърво. Щом няколко минути страдание успяха така да ме вбесят, какво ли биха направили многото години? Дори камък може да се износи от прекалено много дъжд. Сигурна съм, че ако вече не бях решила да избягам, щях да се ужася от мисълта за страданията, които навярно ме очакваха в Гион. Те като нищо щяха да ме превърнат в старица като Баба. Но аз се успокоявах с мисълта, че от следващия ден мога да започна да забравям дори спомените си от Гион. Вече знаех как да стигна до покрива. Колкото до тона как да стигна от там до улицата… е, не бях никак сигурна. Нямаше да имам друг избор, освен да използвам възможностите, които ми даваше тъмнината. Дори да се окажех долу, при това без да съм се наранила, измъкването на улицата щеше да е само началото на премеждията ми. Колкото и животът в Гион да беше борба, животът след бягство щеше да е навярно много повече от борба. Просто светът беше прекалено жесток. Как щях да оцелея? Лежах в постелята и известно време се измъчвах от мисълта дали наистина имам сили да го извърша… но Сацу щеше да ме чака. Сацу щеше да знае какво да правим.
Мина доста време, докато Баба най-сетне притихна в стаята си. После пък прислужниците захъркаха гръмко. Престорих се, че се обръщам на другата страна — исках да зърна Пити, коленичила недалеч на пода. Не виждах добре лицето й, но ми се стори, че задрямва. Поначало смятах да я изчакам да заспи, но вече бях загубила представа за времето, а освен това Хацумомо можеше да се върне всеки момент. Приседнах в постелята, като се стараех да не издавам никакъв шум, решавайки, че ако някой ме забележи, просто ще отида до клозета и пак ще се върна. Но никой не ми обърна внимание. На пода край постелята ми лежеше сгънато кимоното за утрешния ден. Грабнах го и се отправих към стълбата.
Спрях пред вратата на Майка и се заслушах. Обикновено тя не хъркаше, тъй че не можах да разбера какво става там в тишината, освен че тя не говореше по телефона и не издаваше никакъв звук. Всъщност вътре не беше съвсем тихо заради кученцето й. Таку хриптеше в съня си. Колкото повече слушах, толкова повече ми се счуваше, че някой вика името ми: „Чийо! Чийо!“ Не бях готова да се измъкна от окията, преди да съм напълно сигурна, че Майка спи дълбоко, затова реших да отворя лекичко плъзгащата се врата и да надникна в стаята й. Ако беше будна, щях просто да кажа, че ми се е причуло да ме вика. И тя като Баба спеше на запалена лампа, затова, когато надникнах през процепа, зърнах напуканите й ходила — подаваха се изпод чаршафите. Таку спеше между тях, а гърдите му се вдигаха и спускаха, издавайки онова хриптене, което толкова напомняше името ми.
Затворих отново вратата и се преоблякох. Единственото което сега ми липсваше, бяха обувките — не бях и помисляла, че е възможно да избягам боса, което трябва да ви даде известна представа колко се бях променила от лятото. Ако Пити не клечеше в предното антре, щях да си взема чифт налъми, с които ходехме по пръстения коридор. Вместо това грабнах чехлите, с които се влизаше в горния клозет. Бяха изключително прости и некачествени, с кожена ремъчка, колкото да се задържат на краката. Още по-лошото бе, че ми бяха прекалено големи. Но нямах друг избор.
Затворих тихичко капандурата зад себе си, набутах нощното си кимоно под цистерната и успях да се изкатеря по покрива и да го обкрача на върха. Няма да се преструвам, че не ме беше страх — гласовете на хората по улицата долитаха сякаш от огромно разстояние под мен. Но нямах време за губене в страхове, защото ми се струваше, че всеки миг някоя от прислужниците или дори Леля или Майка щяха да ме потърсят и да надникнат през капандурата. Стиснах чехлите, за да не ги изтърва, и залазих по ръба на покрива. Оказа са по-трудно, отколкото си бях представяла. Керемидите бяха толкова дебели, че на местата, където се застъпваха, образуваха нещо като стъпало. Освен това потракваха, понечех ли да забързам. А всеки звук отекваше по съседните покриви. Отне ми няколко минути да се прехвърля от другата страна на къщата. Покривът на съседите бе по-нисък. Скочих на него и спрях за малко, за да открия как да се спусна на улицата, но въпреки лунната светлина виждах само тъмно пространство. Покривът бе прекалено висок и стръмен, за да рискувам да се спусна по него. Не бях никак сигурна, че следващият ще е по- подходящ, и усетих паника. Но продължих от покрив на покрив, докато не се оказах в края на улицата върху покрив, едната страна на който се спускаше към открит двор. Ако успеех да стигна до улука, щях да се вкопчи и да се спусна до едно място, което взех за навес на баня. А от навес можех лесно да скоча на двора.
Не ми беше приятна мисълта да се стоваря в двора на нечии дом. Не се съмнявах, че е окия — всички къщи в квартала бяха окии. По всяка вероятност някой щеше да чака в преддверието гейшата да се прибере и щеше да ме хване, ако се опитах да избягам навън. За нищо на света не бих избрала този начин, ако имаше друг. Стори ми се обаче, че този изход е по-сигурен от всички дотук.
Дълго седях на върха на покрива, наострила уши за шумовете долу. Чувах само смехове и разговори на улицата. Нямах представа какво ще намеря на двора, когато се окажех там, но реших, че е по-добре да действам, преди някой в нашата окия да е открил бягството ми. Ако имах и най-малка представа за пораженията, които щях да нанеса на бъдещето си, мигом щях да се прехвърля през покрива и да хукна назад, откъдето бях дошла. Само че не си давах сметка за риска, който поемам. Бях дете, което си въобразяваше, че се впуска в голямо приключение.
Прехвърлих крак през върха на покрива, така че за момент увиснах надолу по ската, като едва се държах за ръба. Проумях с известна паника, че е по-стръмно, отколкото си бях мислила. Опитах да се върна, но не успях. Държах чехлите и изобщо не можех да се хвана за ръба, а само преметнах китки през него. Знаех, че съм загубена, защото повече нямаше да успея да се изкатеря нагоре, но пък пуснех ли се, щях неудържимо да полетя надолу. Съзнанието ми се раздираше от тези мисли, но преди да взема решението да се пусна, то ме изпревари. Отначало се пързалях по-бавно, отколкото очаквах, което ме обнадежди, че мога да спра някъде по-надолу, където стряхата бе леко извита нагоре. После обаче кракът ми бутна една керемида. Тя затрака надолу и се разби на двора. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че изпускам единия чехъл и той прелетя край мен. Чух го как тупна глухо долу, а сетне и един по-страшен шум — шума на стъпки по дървения коридор. Идваха към двора.
Хиляди пъти бях виждала кацнали на стена или таван мухи, сякаш са на пода. Дали защото имаха лепкави пипалца, или защото тежестта им бе нищожна, не знам, но когато чух шума от крачките, реших че каквото и да ми струва, ще намеря начин да се лепна на покрива като муха и веднага ще открия този начин. Иначе само след секунди щях да лежа просната на двора. Опитах се да вкопая пръсти в повърхността на покрива, а после и лакти, колене. И като последно отчаяно действие направих най-голямата глупост — пуснах другия чехъл и направих опит да се задържа, като натиснаха длани о керемидите. Дланите ми бяха може би потни, защото, щом докоснах с тях покрива, вместо да намаля, започнах да набирам скорост. Чувах как се плъзгам със съскане, а сетне най-внезапно покривът изчезна.
За момент не чувах нищо освен ужасяваща пуста тишина. Докато падайки раздирах въздуха, имах време да оформя ясна мисъл в главата си. Представих си как някаква жена излиза на двора, разглежда разбитата керемида, а после вдига глава нагоре към покрива тъкмо навреме, за да види как летя от небето право към
