че след няколко минути ще сме заедно с мама и татко. В своите фантазии нито веднъж не успях да стигна до къщи — може би прекалено много се боях какво ще заваря там и, види се, утешението ми бе да вървя по пътеката. После внезапно някоя прислужница до мен се покашляше или чувах как Баба се изпърдява и, мирисът на морето мигом се разсейваше, грапавата пръст на пътеката под краката ми се превръщаше в чаршафите, върху които лежах, и аз се оказвах там, откъдето бях тръгнала, с нищо друго освен собствената ми самота.
Настъпи пролет, вишните в парка Маруяма цъфнаха и никой в Киото като че не говореше за друго. Денем Хацумомо бе по-заета от всякога заради празниците на цъфналите вишни. Виждах я как всеки следобед се приготвя да излиза и й завиждах за интересния живот. Вече бях започнала да се прощавам с надеждата да се събудя някоя нощ и да открия, че Сацу се е промъкнала в нашата окия, за да ме спаси, или че мога някак да науча новини за семейството си в Йороидо. После една сутрин, когато Майка и Леля се приготвяха да заведат Баба на пикник, слязох по стълбата и видях, че в коридора зад входната врата е оставен някакъв пакет. Беше дълга горе-долу като ръката ми, кутия, увита в дебела и груба хартия и овързана с протрит канап. Знаех, че не ми е работа, но наоколо нямаше жива душа, Затова се приближих и прочетох името и адреса. На пакета пишеше:
Сакамото Чийо
„Нитта Кайоко“
Гион, Томинага-чо
гр. Киото, преф. Киото
Така се изненадах, че дълго стоях с ръка на устата, а и очите ми, сигурна съм, бяха станали големи и кръгли като чаши за чай. Адресът на изпращача под пощенските марки беше на господин Танака. Нямах представа какво съдържаше пакетът, но щом зърнах името на господин Танака… може да ви се стори абсурдно, но се изпълних с най-искрена надежда, че той вероятно е проумял грешката си да ме прокуди в това ужасно място и ми изпращаше нещо, за да ме освободи от тази окия. Не мога да си представя, че някакъв пакет може да освободи момиченце от робство — дори тогава ми беше трудно да си го представя. Но в душата искрено вярвах, че щом пакетът бъде отворен, животът ми завинаги ще се промени.
Преди да измисля какво да предприема, Леля слезе и ме отпъди настрани от колета, макар името ми да беше върху него. Щеше ми се сама да го отворя, но тя извика за нож, за да среже канапа, а сетне се зае да разопакова грубата хартия. Под нея имаше слой зебло, зашито с дебела рибарска корда. За единия ъгъл на зеблото бе пришит плик с името ми. Леля откъсна плика и разряза зеблото. Показа се кутия от тъмно дърво. Нямах търпение да разбера какво има в нея, но когато тя отвори капака, усетих, че изведнъж тялото ми натежава. Защото в кутията сред надиплено бяло платно лежаха малките посмъртни дъсчици, които някога стояха подредени пред семейния олтар в нашата залитаща къща. Две от тях, които не бях виждала преди, изглеждаха по-нови от останалите и носеха непознати будистки имена, изписани с йероглифи, които не можех да разчета. Боях се дори да се запитам защо господин Танака ми ги е изпратил.
За момент Леля остави кутията със старателно подредените дъсчици и извади писмото от плика, за да го прочете. Стоях, както ми се стори, много дълго, изпълнена със страхове, без да смея да размишлявам. Накрая Леля въздъхна дълбоко и ме отведе за ръка в гостната. Седях на колене пред масата, а пръстите в скута ми трепереха най-вероятно от усилието да не позволя на ужасяващите мисли да изплуват на повърхността на съзнанието ми. Може би беше обнадеждаващо, че господин Танака ми е изпратил посмъртните дъсчици. Не бе ли възможно например семейството ни да се премести в Киото, да си купим нов олтар и да наредим дъсчиците пред него? Или може би Сацу бе помолила да ми ги изпратят, защото се канеше да се върне тук. Но в този момент Леля прекъсна мислите ми.
— Чийо, ще ти прочета нещо от човек на име Танака Ичиро — изрече тя бавно със странно натежал глас.
Мисля, че изобщо не дишах, докато тя разгръщаше листа върху масата.
Драга Чийо,
Два сезона минаха, откакто напусна Йороидо, и скоро дърветата пак ще се отрупат с нови цветове. Цветята, които разцъфват на мястото на увехналите, идат да ще напомнят, че някой ден смъртта ще навести всеки от нас.
Сам останал някога сираче, този смирен човек безкрайно съжалява, че трябва да те уведоми за ужасното бреме, което се налага да поемеш. Шест седмици, след като ти пое към своя нов живот в Киото, мъките на почтената ти майка свършиха, а само няколко седмици след това и почтеният ти баща напусна този свят. Този смирен човек ти съчувства дълбоко за загубата и се надява, че ще намериш покой, като узнаеш, че тленните останки на твоите добродетелни родители са на свято съхранение в селското гробище. За тях бяха отслужени служби в храма „Хокоджи“ в Сендзуру а жените в Йороидо пяха сутри. Този смирен човек се чувства уверен, че и двамата ти почтени родители са намерили мястото си в рая.
Обучението на една бъдеща гейша е мъчителен път. Но този смирен човек е изпълнен с възхита пред онези, които са способни да дадат друга форма на страданието си и да станат големи артисти. Преди няколко години посетих Гион и имах честта да се насладя на пролетните танци, а след това да присъствам на тържество в една чайна и точа преживяване остави дълбоко впечатление у мен. То ме кара да изпитам задоволство, че за теб, Чийо, се намери безопасно място на този свят и че ти не ще бъдеш принудена да страдаш в живота от несигурност. Този смирен човек е живял вече достатъчно дълго, за да види израстването на две поколения деца, и знае каква рядкост е за обикновените птици да дадат живот на лебед. Продължи ли да живее на родителското дърво, лебедът умира. Ето защо красивите и надарените носят бремето да открият своя собствен път в света.
Сестра ти Сацу мина през Йороидо в края на миналата есен, но отново избяга със сина на господин Суги. Господин Суги се надява горещо, докато е жив, да види отново любимия си син и затова те моли да бъдеш така добра и да го уведомиш веднага щом получиш вест от сестра си.
Най-искрено твой,
Много преди Леля да дочете писмото, сълзите бяха започнали да се изливат от очите ми като водата от кипящо гърне. Защото би било достатъчно ужасно да узная, че е умряла майка ми или че е умрял баща ми. Но да разбера така, изведнъж, че и двамата са си отишли и съм сам-сама и че сестра ми също е изчезнала навеки за мен… В миг съзнанието ми се разпадна като разбита ваза. Почувствах се загубена дори тук, в стаята.
Ще ме помислите за много наивна, задето месеци наред бях таила надеждата, че мама е все още жива. Но имах толкова малко неща, за които да се надявам, че бих се вкопчила, предполагам, в каквото и да било. Леля беше много мила с мен, докато се опитвах да се съвзема, и повтаряше:
— Дръж се, Чийо, дръж се. Никой от нас не може да направи нищо повече на този свят.
Когато най-сетне си възвърнах способността да говоря, я помолих да постави дъсчиците някъде, където няма да ги виждам, и да се моли вместо мен — аз нямах сили да го сторя. Тя отклони молбата ми и заяви, че би трябвало да се срамувам, дори от мисълта да обърна гръб на предците си. Помогна ми да наредя дъсчиците на полица близо до долния край на стълбата, където можех да се моля пред тях всяка сутрин.
— Никога не ги забравяй, Чийо чан — каза ми. — Те са единственото нещо, останало ти от детството.
9
Около шейсет и петия ми рожден ден една приятелка ми изпрати статия, която бе открила някъде, озаглавена „Двайсетте най-големи гейши в миналото на Гион“. Или може би трийсетте, не помня. Но името
