— Я гледай — извика Хацумомо на приятелката си. — Помислих, че е бурен. Виж колко е високо! — Това беше начинът й да ми се присмива, че съм вече с един пръст по-висока от нея.
— Изпраща ме Леля, госпожо — изрекох. — За да разбера за украшения за коса сте откраднали снощи.
Усмивката й изчезна. Тя грабна вързопчето от ръката ми го разгърна.
— Ама те не са мои… Откъде ги взе?
— О, Хацумомо сан! — обади се другата гейша. — Не помниш ли? Ти и Канако си свалихте украшенията, докато играехте онази глупава игра със съдията Увадзуми. Канако сигурно си е тръгнала с твоите, а ти с нейните.
— Отвратително! — извика Хацумомо. — Кога Канако си е мила, мислиш, главата за последен път? Така или иначе, нейната окия е до твоята. Ще ми направиш ли услугата да й ги предадеш? Кажи й, че по-късно ще мина да си прибера моите, тъй че да не си мисли да ги присвои.
Другата гейша взе украшенията и си тръгна.
— О, Чийо, почакай — спря ме Хацумомо. — Искам да ти покажа нещо. Онова момиче ей там, дето излиза през портата. Името й е Ичикими.
Погледнах Ичикими, но Хацумомо като че не се канеше да ми казва нещо повече за нея.
— Не я познавам — отвърнах.
— Не, разбира се. Тя не е нищо особено. Глуповата и непохватна, сякаш е саката. Но си мислех, че ще ти е интересно да узнаеш, че тя ще стане гейша, а ти никога.
Едва ли би могла да ми каже нещо по-жестоко. Вече година и половина бях обречена на робията да съм прислужница. Имах чувството, че животът ми лежи пред мен като дълга пътека, която не води доникъде. Не казвам, че исках непременно да стана гейша. Но със сигурност не исках да остана прислужница. Дълго стоях в градината на училището и наблюдавах как момичетата — мои връстнички, разговарят оживено и минават на групи край мен. Сигурно просто отиваха да обядват, но за мен те вървяха от едно важно нещо към друго и животът им имаше цел, докато мен не ме очакваше нищо по-очарователно от това да търкам камъните в двора. Градината опустя и аз се притесних, че може би точно това е знакът, който чакам — че другите момичета ще напредват в живота и ще ме оставят далеч назад. Тази мисъл така ме уплаши, че не издържах повече да стоя сама. Тръгнах към булевард Шиджо и завих към река Камогава. Огромни знамена пред театър „Минамидза“ оповестяваха следобедното представление на пиеса Кабуки със заглавие „Шибараку“. Тя е една от най-известните в жанра, макар по онова време да нямах ни най-малка представа от театър Кабуки. Тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния. Бяха като есенни листа върху мътната повърхност на река. И тук отново видях как животът тече край мен, радостно възбуден.
Избягах от булеварда и хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чийто живот бе пълен с цели. Свърнах към реката, за да потуша болката от тази мисъл, но колко жестоко! Дори нейните води течаха бавно, устремени към цел — река Камогава, а оттам към Осакския залив и Вътрешно море. Изглежда, навсякъде ме очакваше едно и също послание. Хвърлих се върху ниската каменна стена край потока и заплаках. Бях самотен остров сред океана, без минало, но и без бъдеще. Скоро изпаднах в такова състояние, че човешки глас не можеше, струваше ми се, да стигне до мен. Но ето че чух един мъж да казва:
— Защо? Денят е прекалено хубав, за да си толкова нещастна.
Обикновено по улиците на Гион никой мъж не би обърнал внимание на момиче като мен, особено след като проявявах глупостта да плача. И да ме забележеше, със сигурност не би ме заговорил, освен да ме отпъди от пътя си или да ме отмине. Но този мъж не само си направи труда да ми заговори, а и го правеше много любезно. Обърна се към мен, като към млада дама — дъщеря на добър приятел, да речем. За части от секундата си представих свят, съвършено различен от този, който познавах, свят, в който се отнасят с мен безпристрастно, дори мило — свят, в който бащите не продават дъщерите си. Шумът и гълчавата на толкова много хора, чийто живот имаше цел, изведнъж сякаш секна. Или поне аз престанах да ги чувам. А когато се надигнах и погледнах мъжа, изпитах чувството, че съм оставила мъката си там, на каменната стена.
Бих била щастлива да се опитам да ви го опиша, но ми хрумва само един начин — да ви опиша едно дърво, кацнало на ръба на крайбрежните скали в Йороидо. Ветрищата го бяха направили гладко като плавей и един ден — тогава бях четири-петгодишна — открих върху него мъжко лице. Искам да кажа, петно с размерите на широка чиния с две отчетливи издутини отгоре като скули. Сянката им внушаваше представата за очи, а под нея имаше лека издутина за нос. Лицето бе леко наклонено на една страна и ме гледаше втренчено. Беше като на мъж, толкова стабилно стоящ на мястото си на този свят, колкото едно дърво. В него имаше нещо толкова одухотворено, че си въобразих, че съм открила лицето на Буда.
И мъжът, който ме заговори на улицата, имаше същото широко и умиротворено лице. Освен това чертите му бяха невероятно спокойни и ведри и изпитах усещането, че ще изчака търпеливо, докато не престана да съм нещастна. Беше може би около четирийсет и пет годишен със причесана назад посребрена коса. Но не можех да го зяпам безкрайно. Изглеждаше толкова изискан, че се изчервих и отвърнах поглед.
От едната му страна стояха двама млади мъже, а от другата — гейша. Чух гейшата да му казва тихо:
— Но тя е само една прислужница! Може да си е ударила пръста, докато е тичала да изпълни някаква поръчка. Сигурна съм, че след малко някой ще дойде да й помогне.
— Бих искал да имам твоята вяра в хората, Идзуко сан — каза мъжът.
— Представлението започва всеки момент. Наистина, господин председател, не мисля, че трябва да губите повече време…
Като тичах из Гион с поръчки, често бях чувала да се обръщат към разни мъже с „господин началник на управление“, а понякога и с „господин вицепрезидент“. Но със сигурност съвсем рядко „господин председател“. Обикновено този тип мъже бяха плешиви и намусени и пристъпяха наперено по улицата в обкръжението на припкащи подире им нисши чиновници. Мъжът пред мен бе тъй различен от обикновен председател, че макар да бях още момиченце и да не знаех кой знае колко за света, все пак си дадох сметка, че компанията му едва ли е голяма. Един собственик на голяма компания нямаше да се спре да ме заговори.
— Искаш да ми кажеш, че си губя времето, като стоя тук и се опитвам да й помогна? — изрече той.
— О, не — отвърна гейшата. — По-скоро имах предвид, че изобщо нямаме никакво време за губене. Сигурно вече сме закъснели за първото действие.
— В някакъв момент от живота си и ти, Идзуко сан, си била в същото положение. Не можеш да се преструваш, че животът на гейшата е винаги лек. Не и ти.
— Да съм била в нейното положение? Господин председател, да не би да правите… публичен спектакъл от мен?
Тогава председателят се обърна към двамата млади мъже и ги помоли да не го чакат, а да заведат Идзуко в театъра, те се поклониха и тръгнаха, а той остана. Дълго не свали очи от мен, макар аз да не смеех да го погледна. Накрая казах:
— Моля ви, господине, тя беше права. Аз съм само едно глупаво момиче… затова недейте да закъснявате заради мен.
— Стани за малко — каза ми той.
Не смеех да не се подчиня, въпреки че нямах представа какво иска. Но той просто извади от джоба си носна кърпа и изтри полепналите по лицето ми песъчинки от каменната стена. Бях толкова близо до него, че долавях миризмата на талк от гладката му кожа. Това ми напомни деня, когато племенникът на император Тайшо посети малкото ни рибарско село. Всичко, което той направи, бе да слезе от колата, да иде до малкия залив и да се върне, кимайки на тълпите, коленичили пред него. Носеше западен костюм — първия, който виждах в живота си — защото, въпреки че не беше редно, аз го зърнах за миг тайничко. Помня също, че мустаците му бяха грижливо поддържани, а не като четината по лицата на селските мъже, която избуяваше като буренак край пътека. В нашето село никога преди не беше стъпвал важен човек. Мисля, че всички бяха трогнати от благородството и величието на племенника на императора.
Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо. Затова и племенникът на императора ме смая толкова. Както и председателят. Той избърса
