виждах в Киото, но наистина ми се струваха странни — жени с големи носове, дълги рокли и светли коси и много мъже — високи и уверени и с токове, които тракаха по каменната настилка. Един от мъжете ме посочи, каза нещо на чужд език и всички обърнаха очи към мен. Ужасно се смутих и като се престорих, че търся нещо по земята, приклекнах и се скрих.
Прислужницата на Мамеха най-сетне дойде и както се опасявах, ме поведе през моста край потока към същата онази порта, където Хацумомо и Корин ми бяха пъхнали кимоното в ръцете и ме бяха изпратили нагоре по стълбите. Струваше ми се много несправедливо, че след толкова време инцидентът все още ми носи неприятности. Но когато прислужницата отвори плъзгащата се врата пред мен, тръгнах нагоре по стълбата. На площадката двете с прислужницата се събухме и влязохме в апартамента.
— Чийо е тук, госпожо — извика тя.
После чух Мамеха да отговаря от задната стая:
— Добре, благодаря ти, Тацуми.
Младата жена ме отведе до масичка край отворен прозорец, където коленичих върху възглавничка и се опитах да не изглеждам нервна. Почти веднага след това друга прислужница ми донесе чашка чай, защото, както се оказа, Мамеха имаше не една, а две прислужници. Със сигурност не очаквах да ми сервират чай и всъщност нищо подобно не се бе случвало с мен от вечерята у господин Танака преди години. Поклоних й се за благодарност и отпих няколко глътки, за да не изглеждам невъзпитана. После дълго чаках и слушах шума на водата вън, спускаща се от високия около коляно малък водоскок в потока Ширакава.
Апартаментът на Мамеха не беше голям, но бе изключително изискан, с красиви и очевидно нови татами, защото имаха онзи специфичен жълто-зелен блясък и ухаеха приятно на слама. Ако някога сте разглеждали внимателно татами, вероятно сте забелязали, че всяка рогозка е обшита по края с плат, обикновено тъмен и от памук или лен. Онези татами обаче бяха обшити с коприна в зелено и златно. Наблизо в декоративната ниша висеше красиво изписан свитък — както се оказа, подарък на Мамеха от известния калиграф Мацудайра Коичи. Под него на дървения постамент на нишата бе поставена икебана от обсипани с цвят дрянови клонки в плитък съд с неправилна форма и напукана наситеночерна глазура. Беше според мен много странен, но излезе, че е подарен на Мамеха не от друг, а от самия Йошида Сакухей, великия майстор на стила керамика сетогуро, който в годините след Втората световна война стана живо национално съкровище.
Най-сетне Мамеха се появи от задната стая, облечена в изумително кремаво кимоно с рисунък на вода в долния край. Обърнах се, отместих се от възглавничката и се поклоних много ниско, а тя доплува до масичката и като подви внимателно кимоното под себе си, седна на колене срещу мен. Отпи глътка от чая, който прислужницата й сервира, и каза:
— Е… Чийо, нали? Защо не ми разкажеш как успя да се измъкнеш от вашата окия? Сигурна съм, че госпожа Нитта не обича прислужниците й да се разкарват по своя работа посред бял ден.
Наистина не бях очаквала подобен въпрос. Всъщност не можех да измисля какво да отговоря, макар да знаех, че е ужасно невъзпитано да не кажа нищо. Мамеха просто отпиваше от чая си и ме гледаше с благ израз на съвършено овалното си лице. Накрая каза:
— Мислиш, че се каня да ти се карам. Но аз само искам да разбера дали не си си навлякла неприятности, като дойде тук.
Въздъхнах с огромно облекчение, като чух това.
— Не, госпожо — отвърнах. — Мислят, че купувам списания за театър Кабуки и струни за шамисен.
— О, чудесно, имам много и от двете — каза тя, повика прислужницата и я помоли да донесе списания и струни, а после ги сложи на масата пред мен.
— Вземи ги. Така никой няма да се чуди къде си била. А сега ми кажи нещо. Когато дойдох у вас да отдам почит на покойната, видях още едно момиче на твоята възраст.
— Трябва да е била Пити. С много кръгло лице ли?
Мамеха попита защо й викам така, а когато обясних, се разсмя.
— Та тази Пити — продължи Мамеха, — как се разбират двете с Хацумомо?
— Ами, предполагам, че Хацумомо не й обръща повече внимание, отколкото на листо, отронило се на двора.
— Ах, колко поетично… листо, отронило се на двора. Хацумомо и към теб ли се отнася така?
Отворих уста, за да отговоря, но истината бе, че не знаех какво да кажа. Не познавах Мамеха и щеше да е неприлично да злословя по адрес на Хацумомо пред страничен за нашата окия човек. Мамеха, види се, прочете мислите ми, защото каза:
— Не е нужно да отговаряш. Отлично знам как се отнася към теб. Като змия към поредната си жертва, предполагам.
— Ако ми позволите да попитам, госпожо, кой ви каза?
— Никой не ми е казал. Двете с Хацумомо се познаваме, откакто бях на шест, а тя на девет години. Когато толкова дълго си наблюдавал същество да се държи отвратително, не е никаква тайна за теб каква ще е следващата му постъпка.
— Не знам какво направих, че да ме намрази толкова.
— Хацумомо не е по-трудна за разбиране от котка. Котката е щастлива, докато се припича сама на слънце, без себеподобни наоколо. Но реши ли, че някой се върти и души около паницата й с храна… Разказвали ли са ти историята как Хацумомо пропъди от Гион младата Хацуоки?
Отговорих, че никой не ми я е разказвал.
— Хацуоки беше невероятно очарователно момиче — поде Мамеха. — И моя много скъпа приятелка. Тя и вашата Хацумомо бяха сестри. Ще рече, и двете се обучаваха при една и съща гейша, в случая, при великата Томихацу, която по онова време беше вече на възраст. Вашата Хацумомо не понасяше младата Хацуоки и когато и двете станаха чиракуващи гейши, не можеше да се примири, че й е съперница. Затова взе да разпространява из Гион слуха, че веднъж нощем заловили Хацуоки в една от уличките с един полицай да върши на публично място нещо много непристойно. В това, разбира се, нямаше и капчица истина. Ако Хацумомо просто ходеше и разправяше насам-натам историята, никой в Гион нямаше да й повярва. Хората знаеха как ужасно завижда на Хацуоки. Затова ето какво направи — попаднеше ли на някой много пиян — гейша, прислужница или дори посетител, все едно — тя му нашепваше историята, така че на другия ден човекът вече не помнеше, че източникът е Хацумомо. Не след дълго репутацията на клетата Хацуоки бе така съсипана, че за Хацумомо не представляваше никаква трудност да използва някой от триковете си и да я пропъди завинаги.
Изпитах странно облекчение, като чух, че и друг като мен е бил измъчван чудовищно от Хацумомо.
— Тя не понася да има съперници — продължи Мамеха. — Затова се отнася така с теб.
— Хацумомо със сигурност не ме смята за съперница — от върнах. — Нима локвата може да бъде съперница на океана.
— Не и навярно в чайните на Гион. Но във вашата окия… Не намираш ли за странно, че госпожа Нитта не е осиновила Хацумомо? Вашата е навярно най-богатата окия без наследник в Гион. Като я осинови, госпожа Нитта не само ще разреши този проблем, но и всичко, което Хацумомо печели, ще остава в окията, без на самата нея да се плаща и един сен. А тя наистина има невероятен успех като гейша. Госпожа Нитта толкова обича парите, че би трябвало много отдавна да я е осиновила. Сигурно има много сериозна причина да не го прави, не мислиш ли?
Наистина никога не се бях замисляла за това, но след думите на Мамеха ми се стори, че вече знам каква точно е причината.
— Да осинови Хацумомо би било като да пусне тигър на свобода — казах.
— Без съмнение. Сигурна съм, че госпожа Нитта прекрасно си дава сметка каква дъщеря ще е Хацумомо — такава, които да намери начин да изхвърли Майка. Във всеки случай Хацумомо е нетърпелива като дете. Не мисля, че би могла да държи жив и щурец в плетена клетка. След година-две тя може би щеше да продаде колекцията от кимона на вашата окия и да се оттегли. Затова, малка Чийо, тя те мрази толкова. Но едва ли се притеснява особено, че госпожа Нитта може да осинови онова момиче Пити.
— Мамеха сан, сигурна съм, че си спомняте своето кимоно, което аз съсипах…
— Искаш да кажеш, че ти си момичето, което го издраска туш.
— Ами… да, госпожо. И макар да съм сигурна, че знаете, че зад цялата работа е Хацумомо, искрено се надявам, че някой ден ще съм в състояние да ви покажа колко дълбоко съжалявам за случилото се.
