покойната от дните, когато самата тя е била гейша, но младите дори не бяха чували за нея, а идваха от уважение към Майка или в някои случаи, защото бяха в някакви отношения с Хацумомо.

Моето задължение през тези натоварени дни бе да въвеждам посетителите в гостната, където ги очакваха Майка и Леля. Разстоянието бе само няколко крачки, но посетителите не можеха да влязат току- така, а освен това аз трябваше да следя кое лице на кои обувки отговаря, защото другото ми задължение бе да отнасям обувките в стаята на прислугата, за да не се задръства изходът, а после да ги връщам обратно в подходящия момент. Отначало доста се затруднявах. Не можех да се взирам настойчиво в лицата на посетителите, без да изглеждам груба и невъзпитана, а един бегъл поглед не ми бе достатъчен да запомня човека. Много скоро вече се научих да се вглеждам внимателно в кимоната. Следобеда на втория или на третия ден плъзгащата се врата се отвори и влезе кимоно, което мигом ме покори с красотата си — най- красивото от всички досега. Беше тъмно, както изискваше случаят — просто черно кимоно с герб, но десенът му — разпръснати по полите зелени и златни треви, бе тъй великолепен, че се зачудих колко ли смаяни щяха да са жените и дъщерите на рибарите в Йороидо, ако видеха подобно нещо. Посетителката водеше със себе си прислужница, което ме накара да си помисля, че може да е съдържателка на чайна или окия, защото твърде малко гейши можеха да си позволят такова разточителство. Използвах, докато тя разглеждаше миниатюрния шинтоистки храм в преддверието, да погледна тайно лицето й. Беше с такъв съвършен овал, че веднага се сетих за свитъка в стаята на Леля — представляваше нарисувана с туш придворна дама от епохата Хейан. Не беше изумително красива като Хацумомо, но чертите й бяха тъй идеални, че веднага се почувствах още по-нищожна. И тогава внезапно проумях коя е.

Мамеха, гейшата, чието кимоно Хацумомо ме накара да съсипя.

Вината за случилото се не беше всъщност моя, но въпреки това бях готова да сваля дрехата от гърба си, само и само да не се натъкна на нея. Докато ги въвеждах с прислужницата й в гостната не смеех да вдигна глава. Не мислех, че ще ме познае, защото бях сигурна, че не ме видя, когато връщах кимоното, а и да ме беше зърнала, оттогава бяха минали две години. Прислужницата с нея не беше онази млада жена, чиито очи се наляха със сълзи. Въпреки това изпитах облекчение, когато дойде моментът да се поклоня и да ги оставя в гостната.

След двайсет минути Мамеха и прислужницата й се наканиха да си вървят. Донесох им лакираните дзори и ги подредих върху стъпалото в прохода пред вестибюла с все така наведена глава и по-нервна. Прислужницата най-сетне отвори външната врата и аз си отдъхнах, че изпитанието ми свършва. Но вместо да излезе на улицата, Мамеха продължи да стои в прохода. Обзе ме паника и очите и главата ми престанаха да комуникират добре, защото, макар да знаех че не бива да го правя, позволих на очите си да се вдигнат. С ужас открих, че Мамеха ме гледа втренчено.

— Как се казваш, момиченце? — попита тя, както ми се стори, много строго.

Отвърнах, че се казвам Чийо.

— Стани за момент, Чийо. Искам да те разгледам.

Изпълних молбата й и се изправих, но ако можеше някак да изтрия, да залича лицето си, непременно щях да го сторя.

— Чакай, искам да те разгледам. А ти се държиш така, сякаш си броиш пръстите на краката.

Вдигнах главата си, но не и очите и тогава Мамеха изохка и ми нареди да я погледна.

— Какви необикновени очи! — възкликна. — Мислех, че ми е с сторило. Какъв цвят са според теб, Тацуми?

Прислужницата й се върна в прохода и ме погледна.

— Синьосиви, госпожо — отвърна.

— Точно това и аз щях да кажа. Е, колко момичета в Гион имат такива очи?

Не знам дали попита мен или Тацуми, но никоя от нас не отвърна. Мамеха ме гледаше със странно изражение — сякаш се съсредоточаваше върху нещо. А после за огромно мое облекчение се извини и си тръгна.

Погребението на Баба се състоя след около седмица през една сутрин, избрана от предсказателя. След това се заехме да подреждаме нашата окия, като направихме известни промени. Леля се настани долу в стаята на покойната, а Пити, която отскоро бе започнала чиракуването си като гейша, зае нейната стая на втория етаж. Освен това следващата седмица постъпиха две нови прислужници — и двете на средна възраст и много енергични. Може да изглежда странно, че макар семейството да намаля, Майка увеличи прислужниците, но в действителност в нашата окия винаги с липсвала работна ръка, защото приживе Баба не понасяше много хора.

Последната промяна бе, че Пити бе освободена от домакинска работа. Вместо това й казаха да използва времето си да упражнява различните изкуства и умения, от които щеше да зависи кариерата й на гейша. Обикновено на момичетата не предоставяха такива възможности да се упражняват, но клетата Пити схващаше толкова трудно, че повече от всекиго се нуждаеше от извънредно време. Беше ми мъчно да я гледам как всеки ден седи на колене на дървения под и часове наред се упражнява да свири на шамисен, изплезила език, сякаш да оближе нещо от бузата си. Щом очите ни се срещнеха, тя ми се усмихваше леко и наистина беше мила с мен, както едно време. Но аз вече едва влачех бремето на търпението в очакване на някакъв изход, който едва ли щеше да появи и който със сигурност щеше да е единственият шанс в живота. Сега аз трябваше да гледам как портата на възможностите стои широко отворена за други. Понякога нощем лягах в постелята с носната кърпа на председателя миришех наситения аромат на талк. Освобождавах съзнанието си от всичко и го предоставях на виденията — очите му, усещането за топлото слънце върху лицето ми и твърдата каменна стена, върху която се бях проснала в деня, когато го срещнах. Той беше мой бодисатва с хиляда ръце, който щеше да ми помогне. Не можех да си представя как, но се молех това да стане.

Един ден към края на първия месец след смъртта на Баба една от новите прислужници дойде да ми каже, че имам посетител на входа. Беше необикновено горещ октомврийски следобед и аз бях цялата потна, защото чистех със старата ръчна прахосмукачка рогозките на пода в новата стая на Пити. Пити имаше навика да си носи тайно горе оризови курабии, тъй че стаята й се нуждаеше често от почистване. Забърсах колкото се може по-бързо с мокър пешкир потта и изтичах долу. На входа стоеше млада жена с кимоно на прислужница. Отпуснах се на колене и й се поклоних. Познах я едва когато я погледнах повторно — беше прислужницата, придружаваща Мамеха преди няколко седмици. Много се разочаровах, защото бях сигурна, че ме чакат неприятности. Тя обаче ми направи знак с ръка да сляза в прохода, а сетне аз нахлузих чехли и я последвах на улицата.

— Пращат ли те от време на време да изпълняваш някакви поръчки, Чийо? — попита ме тя.

От опита ми да избягам беше минало толкова време, че вече не бях наказана да не излизам. Нямах представа защо пита, но отвърнах, че ме пращат.

— Чудесно. Направи така, че да излезеш за нещо утре следобед в три и двете ще се срещнем на мостчето над Ширакава.

— Да, госпожо, но мога ли да попитам защо?

— Ще разбереш утре — отвърна тя и сбърчи леко нос, което ме накара да се запитам дали не си прави някаква шега с мен.

Никак не ми беше приятно, че прислужницата на Мамеха иска да я придружа някъде. Не се и съмнявах, че се кани да ме заведе при господарката си, за да ми се кара за стореното. Но, така или иначе, уговорих Пити да ме изпрати за нещо, от което нямаше особена нужда. Тя се притесняваше да не си навлече неприятности, но аз й обещах, че ще й се отблагодаря. Така че в три часа тя ми извика от двора:

— Чийо, би ли била така добра да идеш и да ми купиш нови струни за шамисен и няколко списания за театър Кабуки? — Бяха й казали в името на образованието си да чете списания за театър Кабуки. После я чух да казва още по-високо. — Може ли, Лельо?

Но Леля не отговори, защото спеше горе следобедния си сън.

Излязох и тръгнах покрай Ширакава по посока на моста, водещ към района на Гион Мотойоши-чо. Времето беше толкова топло и приятно, че наоколо се разхождаха много мъже и гейши и се любуваха на плачещите вишни, ластарите на които опираха до повърхността на водата. Докато чаках край моста, наблюдавах група чуждестранни туристи, дошли да видят прочутия Гион. Не бяха първите чужденци, които

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату