ми беше в списъка, придружено с кратък текст за мен, включително и че съм родена в Киото, което, разбира се, не беше истина. Мога да ви уверя също така, че не бях една от големите гейши на Гион. Някои, хора се затрудняват да определят разликата между нещо голямо и нещо, за което просто са чували. Във всеки случай щях да съм щастлива да свърша като неудачна и нещастна гейша подобно на толкова други бедни момичета, ако господин Танака не ми бе писал, за да ми съобщи, че родителите ми са починали и че вероятно никога повече няма да видя сестра си.
Ще си спомните, сигурна съм, думите ми, че онзи следобед, когато за пръв път срещнах господин Танака, беше най-прекрасният, а ведно с това и най-ужасният в живота ми. Може би не е нужно да обяснявам защо най-ужасният, но навярно се питате как е възможно да съм си въобразявала, че би могъл и да ми донесе нещо добро. Вярно, че дотогава господин Танака ми бе причинил само страдания. Но също така и промени завинаги кръгозора ми. Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе- долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока. Ако изобщо не го бях срещнала, животът ми щеше да е обикновен поток, спускащ се от залитащата ни къща към океана. Но господин Танака промени всичко това, като ме изпрати в големия свят. Ала да те изпратят в големия свят не е непременно същото, като да оставиш зад себе си родния си дом. Когато писмото му дойде, бях прекарала вече повече от шест месеца в Гион и през цялото това време нито за миг не бях преставала да вярвам, че все някога ще намеря другаде по-добър живот с поне част от семейството, което винаги съм познавала. Само едната ми половина беше в Гион — другата обитаваше мечтите да си ида у дома. Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно.
През остатъка от пролетта и през цялото лято след писмото се чувствах като загубило се в мъглата край езеро дете. Дните се изнизваха в безпорядък един подир друг. Освен постоянното чувство за мъка и страх помня само отделни парчета от случилото се. Една студена зимна вечер седях дълго в стаята на прислугата, наблюдавах как снегът се трупа тихо в малкия двор и си представих баща ми да кашля на самотната маса в самотния ни дом, и майка ми — толкова крехка, че тялото й едва докосва постелята. Залитайки, тръгнах навън, за да се опитам да избягам от мъката си, но нима можем да избягаме от мъката в душата си?
После рано през пролетта, година след ужасната вест за семейството ми, нещо се случи. Беше през април, когато вишните отново цъфтяха, може би дори след година от деня, в който пристигна писмото на господин Танака. Вече бях близо дванайсетгодишна и започвах да изглеждам малко по-женствена, макар Пити да си беше все същото момиченце.
Бях вече почти стигнала ръста, до който щях да порасна. Тялото ми щеше да си остане още година-две все така тънко и кокалесто като вейка, но лицето ми вече бе загубило детската си мекота и се бе изострило около брадичката и скулите. Освен това беше станало по-широко и придаваше на очите ми идеална форма на бадем. Преди мъжете по улицата не ми обръщаха повече внимание, отколкото ако бях гълъб, а сега вече се заглеждаха в мен. Намирах за странно да бъда обект на внимание, след като толкова дълго изобщо не ме бяха забелязвали.
Така или иначе, една сутрин през същия онзи април се събудих много рано от странен сън за брадат мъж. Брадата му бе толкова гъста, че чертите му ставаха неясни, сякаш някой ги бе отрязал по цензурни съображения. Мъжът стоеше пред мен и ми говореше нещо, което не мога да си спомня, а после отвори шумно хартиената щора на близкия прозорец. Събудих се с усещането, че съм чула шум в стаята. Прислужниците пъшкаха насън. Пити лежеше неподвижно, а кръглото й лице бе заровено във възглавницата. Всичко си изглеждаше както обикновено, но чувствата ми бяха необяснимо различни, сякаш гледах свят, различен от предната вечер, сякаш надничах през прозореца от моя сън.
Не можех да обясня какво значи това. Но и докато метях камъните по двора сутринта, то не ми излизаше от главата. Накрая започнах да усещам някакво жужене в главата — беше от мисълта, която се въртеше ли, въртеше като затворена в буркан пчела. Скоро оставих метлата и отидох и седнах, в пръстения коридор, където хладният въздух изпод основите на главната къща разхлаждаше приятно гърба ми. И тогава ми хрумна нещо, за което не се бях сещала още от първата седмица в Киото.
Един следобед, само ден-два, след като ме бяха разделили със Сацу, ме пратиха да изпера някакви парцали. Неочаквано една нощна пеперуда се спусна, пърхайки, от небето и кацна на ръката ми. Пернах я лекичко и очаквах, че ще отлети, но вместо това тя се търкулна като камъче през двора и остана да лежи на земята. Нямах представа дали бе паднала от небето вече мъртва, или аз я убих, но малката смърт на насекомото ме трогна. Полюбувах се на прекрасната окраска на крилцата й, а сетне я увих в един от изпраните парцали и я скрих под основите на главната къща.
Оттогава не бях и мислила за пеперудата, но щом се сетих за нея, коленичих и затърсих под къщата, докато не я открих. Толкова много неща в живота ми, дори външният ми вид, се бяха променили, но когато извадих пеперудата от погребалния й саван, тя бе все така изумително красива както в деня, когато я погребах. Сякаш носеше дреха в приглушено сиво и кафяво като кимоното, с което майка ми ходеше понякога вечер да играе маджонг. Всичко у пеперудата изглеждаше красиво и идеално и съвършено непроменено. Щом поне едно нещо в живота ми беше същото като през онази първа седмица в Киото… При тази мисъл съзнанието ми се развихри като ураган. Изведнъж ми хрумна, че ние — пеперудата и аз — сме две крайни противоположности. Съществуването ми бе непостоянно като непрестанно променящ се поток, а пеперудата бе като парче камък. Мислех за това, когато протегнах пръст, за да почувствам кадифеното телце, но щом върхът на пръста ми я докосна, тя изведнъж се превърна в купчинка прах. Съвършено безшумно. Без да ми остави и миг дори, за да видя как се разпада. Вихрушката в главата ми спря. Имах чувството, че съм в окото на буря. Оставих миниатюрния саван и купчинката прах да паднат на земята. Сега вече разбирах какво ме бе измъчвало цяла сутрин. Спареният въздух се разсея. Миналото също. Родителите ми бяха мъртви и аз не можех да променя това. Предполагам обаче, че през цялата последна година и аз съм била по своему мъртва. А сестра ми… да, тя си бе отишла, но аз не. Не знам дали ще ме разберете правилно, но се чувствах така, сякаш съм се обърнала и гледам в друга посока — не с лице към миналото, а напред към бъдещето. И пред мен вече стоеше въпросът: Какво ще е това бъдеще.
Мига, в който въпросът се оформи в съзнанието ми, аз вече знаех с абсолютна сигурност, че по някое време през този ден ще получа знак. Затова брадатият мъж в съня ми бе отворил прозореца. Той ми казваше: „Гледай за нещото, което ще ти се покаже. Защото откриеш ли го, то ще е твоето бъдеще.“
Нямах време за друга мисъл, защото Леля ми извика:
— Чийо, ела тук.
Вървях по пръстения коридор като в транс. Нямаше да изненадам, ако Леля беше казала: „Искаш да узнаеш бъдещето си, така ли? Добре, слушай внимателно…“ Вместо това тя ми подаде две украшения за коса върху квадратно парче бяла коприна.
— Дръж ги. Един господ знае какво й е било на ума на Хацумомо снощи, защото се прибра с нечии чужди украшения в косата. Трябва да е изпила повече саке от обикновеното. Иди до училището, намери я, разбери чии са и ги върни.
Заедно с украшенията ми даде и списък с поръчки, като ми заръча да се върна веднага щом ги изпълня.
Може да не звучи странно да се прибереш вечерта с чужди украшения, но в действителност това е като да се върнеш с нечие чуждо бельо. Гейшите не си мият косата всеки ден заради разкошната и сложна прическа. И в този смисъл украшението е много интимна вещ. Леля не желаеше дори да докосне онези двете и затова ги бе сложила върху копринено парче. Тя ги уви, така че вързопчето заприлича на онова от пеперудата, което бях държала в ръка само преди няколко минути. Знакът, разбира се, не означава нищо, ако не си наясно как да го интерпретираш. Стоях и гледах коприненото вързопче в ръцете на Леля, докато тя не каза:
— Вземи го най-сетне де!
По-късно на път за училището го развих, за да видя отново украшенията. Едното беше черен лакиран гребен с формата на залязващо слънце, със златни цветя по края, а другото — пръчица от светло дърво, завършваща с две перли, които придържаха миниатюрна сфера от янтар.
Изчаках последния звънец. Момичета в синьо-бели кимона се изсипаха на двора. Хацумомо ме съзря, преди аз да я забележа, и приближи с още една гейша. Може би се удивлявате защо изобщо ходеше на училище, след като вече беше съвършена танцьорка и със сигурност знаеше всичко необходимо, за да бъде гейша. Но и най-известните гейши през цялата си кариера — някои дори на петдесет и на шейсет години — продължаваха да взимат уроци, за да се усъвършенстват.
