нея. Но, разбира се, не стана точно така. При падането се извих и се стоварих на една страна. Не ми дойде на ума да предпазя с ръка главата си и тъй като паднах много тежко, от удара загубих съзнание. Не знам къде стоеше жената и дали изобщо беше на двора, когато паднах. Но трябва да ме беше видяла да летя надолу по покрива, защото, докато лежах зашеметена, я чух да казва:
— Господи! От небето валят момиченца!
Е, искаше ми се да скоча на крака и да избягам, но не можех. Едната страна на тялото ми бе удавена в болка. Постепенно проумях, че две жени са коленичили над мен. Едната повтаряше ли, повтаряше нещо, но не разбирах какво. Двете поговориха, а после ме вдигнаха от обраслата с мъх земя и ме поставиха на дъсчения коридор. Помня само част от разговора им.
— Казвам ви, госпожо, че падна от покрива.
— Защо, по дяволите, е с чехли за клозет? Да използваш клозета ли се качи горе, момиченце? Чуваш ли ме? Това е толкова опасно! Имаш късмет, че не се разби на парчета!
— Тя не ви чува, госпожо. Погледнете очите й.
— Разбира се, че ме чува. Кажи нещо, момиченце!
Но аз не можех да проговоря. Мислех си единствено как Сацу ще ме чака срещу театър „Минамидза“, а аз няма да се появя.
Докато лежах в пълен шок, свита на топка, една прислужница отиде да чука на вратите, за да разбере откъде съм. Плачех без сълзи и държах ръката си. Болеше ме ужасно. Изведнъж някой ме изправи на крака и ме зашлеви през лицето.
— Глупаво, глупаво момиче! — чух глас. Леля стоеше бясна пред мен. После тя ме извлече от чуждата окия и ме задърпа след себе си по улицата. А пред къщи ме облегна на дървената врата и отново ме зашлеви през лицето.
— Даваш ли си сметка какво направи? — попита ме, но не можех да отговоря. — Какви мисли ти се въртяха из главата! Е, пече съсипа всичко за себе си… заради всички глупости на света! Глупаво, глупаво момиче!
Не си бях представяла, че Леля може така да се ядоса. Тя ме завлече на двора и ме хвърли по корем на пътеката. Заревах истински, защото знаех какво следва. Този път обаче вместо да ме бие неохотно като преди, Леля изля ведро вода върху дрехата ми, за да са по-болезнени ударите на пръчката, а после ме заудря толкова силно, че не можах да си поема дъх. Когато боят свърши, тя хвърли пръчката на земята, обърна ме по гръб и изкрещя:
— Сега и да искаш, няма да станеш гейша. Предупредих те да не правиш такава грешка! А вече нито аз, нито който и било може да ти помогне.
Не чух какво още каза, защото писъците наблизо заглушиха думите й. Баба налагаше Пити, задето е допуснала да избягам.
Оказа се, че при падането съм си счупила ръката. На другата сутрин дойде лекар и ме отведе в една близка болница Когато се върнах с гипсирана ръка, беше вече късен след обед. Все още изпитвах жестока болка, но Майка тутакси ме повика в стаята си. Дълго седя загледана в мен. С едната ръка галеше Таку, а с другата крепеше лулата в устата си.
— Знаеш ли колко заплатих за теб? — изрече най-сетне.
— Не, госпожо — отвърнах. — Но ще ми кажете, че сте заплатили повече, отколкото струвам.
Не беше любезно от моя страна да отговарям така. Дори мислех, че Майка ще ме зашлеви, но ми бе напълно все едно. Струваше ми се, че вече нищо на света няма да е нормално. Майка стисна зъби и се покашля няколко пъти, което бе нейният странен начин да се смее.
— Права си! И половин йена би била повече, отколкото струваш. Е, бях с впечатлението, че си умна. Но не си достатъчно умна, за да си даваш сметка какво е добро за теб.
Тя отново запали лулата си и след малко каза:
— Заплатих за теб седемдесет и пет йени, ето колко. След което ти съсипа едно кимоно и открадна брошка, а сега си пък със счупена ръка, тъй че към дълговете ти ще прибавя и медицинските разходи. Плюс храната и уроците, а точно тази сутрин чух от съдържателката на „Тацуйо“ в Миягава-чо че по-голямата ти сестра е избягала. Съдържателката все още не ми е изплатила дължимото. А сега ми заявява, че изобщо не се и кани! И това ще прибавя към дълговете ти, но каква полза? Ти вече дължиш повече, отколкото можеш да върнеш.
Значи Сацу беше избягала. Цял ден се бях чудила дали е успяла и ето че вече имах отговора. Исках да тържествувам заради нея, но не ми се удаваше.
— Предполагам, че би могла да се издължиш за десет или петнайсет години като гейша, ако, разбира се, имаш успех, Но кой би инвестирал и сен повече в момиче, което бяга?
Не знаех как и какво да отговоря на всичко това и само казах, че съжалявам. Дотогава тя говореше все пак любезно след извинението ми остави лулата на масата и издаде челюстта си толкова напред — предполагам, от гняв, — че заприлича на ожесточено животно.
— Съжаляваш, така ли? Поначало постъпих страшно глупаво, като инвестирах толкова пари в теб. Ти си може би най-скъпата прислужница в цял Гион! Ако можех да продам кокалите ти, за да си върна част от твоите дългове, бих ги потръгнала от тялото ти.
След тези думи ми заповяда да напусна и отново захапа лулата.
Устната ми трепереше, но сдържах чувствата си, защото там, на площадката, стоеше Хацумомо. Господин Бекку чакаше да завърже пояса на кимоното й, а Леля стоеше пред нея с кърпичка и се взираше в очите й.
— Всичко се е размазало — каза. — Не мога да направя нито повече. Трябва да престанеш да ревеш и да се гримираш отново.
Знаех защо Хацумомо плаче. Любовникът й бе престанал да се среща с нея, откакто й забраниха да го вкарва в окията. Научила го бях сутринта и бях сигурна, че Хацумомо ще обвини мен за неприятностите си. Изгарях от желание да изчезна, преди да ме е зърнала, но беше вече късно. Тя грабна, кърпичката от ръцете на Леля и ми помаха да се приближа. Не исках да го правя, но не можех да не се подчиня.
— Нямаш работа да се разправяш с Чийо — рече й Леля. — Върви си в стаята и си довърши грима.
Хацумомо не отвърна, а ме вмъкна в стаята си и затвори вратата зад нас.
— Дни наред мислих как да ти съсипя живота — каза ми. — Но ето че ти се опита да избягаш и го направи вместо мен! Не знам дали да се чувствам доволна. Надявах се сама да го сторя.
Беше много грубо от моя страна, но аз й се поклоних, отворих вратата и излязох, без да кажа нито дума. Тя можеше да ме удари за това ми поведение, но просто ме последва навън и каза:
— Ако се чудиш какво е да си цял живот прислужница, просто си поговори с Леля! Двете сте вече като двата края на едно въже. Тя със счупено бедро, ти пък със счупена ръка. Сигурно някой ден и ти като нея ще заприличаш на мъж.
— Хайде пак, Хацумомо — рече Леля. — Покажи ни твоя пословичен чар.
Когато бях пет-шестгодишно момиченце и нито веднъж дори не бях помисляла за Киото, познавах едно момче от нашето село. Казваше се Нобору. Сигурна съм, че беше добро момче, но миришеше много неприятно и затова, предполагам, не го обичаха. Отвореше ли уста да каже нещо, останалите деца не му обръщаха повече внимание, отколкото ако бе изчуруликала птичка или бе изквакала жаба, и бедният Нобору често седеше направо на земята и плачеше. През месеците след неуспешното ми бягство разбрах какъв ще да е бил животът му, защото никой не ми продумваше дума, освен да ми нареди нещо. Майка винаги се бе отнасяла с мен, сякаш съм облаче дим, защото си имаше много по-важни мисли. Сега обаче всички прислужници и готвачката, а и Баба правеха същото.
През цялата онази ужасно студена зима не преставах да се чудя какво става със Сацу, а и с майка ми и с баща ми. Повечето нощи лежах в постелята и изнемогвах от мъка, а в душата си усещах огромна и празна яма, сякаш целият свят бе гигантска, но съвършено безлюдна зала. За утеха затварях очи и си представях, че вървя по пътеката покрай крайбрежните скали в Йороидо. Познавах я така добре, че можех да си я представя ясно, сякаш наистина бях избягала със Сацу и отново си бях у дома. Във въображението си хуквах към залитащата ни къща, хванала Сацу за ръка — макар никога преди да не я бях хващала за ръка, знаейки,
