песъчинките и сълзите от лицето ми, а сетне повдигна главата ми.
— Ето на… едно хубаво момиче, което няма от какво да се срамува. А ти все така се боиш да ме погледнеш. Някой трябва да е бил жесток с теб… или може би самият живот.
— Не знам, господине — отвърнах, макар отлично да знаех.
— Никой от нас не намира толкова доброта, колкото му с нужно — каза той и за миг присви очи, сякаш да ми даде да разбера, че трябва да обмисля сериозно последните му думи.
Повече от всичко исках още веднъж да зърна гладката кожа на лицето му, широките вежди, подобните на мрамор клепки над добрите му очи, но помежду ни зееше огромна бездна — ние бяхме от различни светове. Най-накрая стрелнах поглед, макар че пламнах, и веднага погледнах настрани, тъй че той едва ли разбра, че очите му срещнаха моите. Но как да опиша какво видях в този миг? Гледаше ме както музикант гледа своя инструмент миг преди да засвири на него — с разбиране и със самочувствие, че го владее. Изпитах чувството, че може да ме види цялата, като да съм част от него. Колко щастлива бих била да съм инструментът, на който този мъж свири!
След миг той бръкна в джоба си и извади нещо.
— Обичаш ли сладки сливи или вишни?
— Господине? Искате да кажете… да ям?
— Преди малко минах покрай сергия, където продаваха настърган лед със сироп от сливи и вишни. Не бях опитвал такова нещо, докато не пораснах, но щях да ги обичам като дете, сигурен съм. Вземи тази монета и си купи. Вземи и носната ми кърпа, за да се избършеш след това.
И с тези думи той сложи монетата в средата на кърпата, сви я на вързопче и ми я подаде.
От мига, в който ме заговори, съвсем бях забравила, че търся знак за бъдещето си. Но щом видях вързопчето — бе досущ като савана на пеперудата, разбрах, че най-сетне съм открила знака. Взех кърпичката, поклоних се ниско от признателност и се опитах да обясня с думи колко съм му благодарна, макар че думите, сигурна съм, не можеха да изразят истинската дълбочината на чувствата ми. Не му благодарях за парата, нито, че си направи труда да спре да ми помогне. Благодарях му за… за нещо, което не съм сигурна, че и сега мога да обясня. Задето ми даде да разбера, че на света има и нещо друго освен жестокост, предполагам.
Гледах го с болка в сърцето как се отдалечава — макар да беше приятна болка, ако изобщо съществува подобно нещо. Искам да кажа, че ако си прекарал вечер, по-вълнуваща от всяка друга в живота ти, тъгуваш, когато тя свърши. Но същевременно си и благодарен, че изобщо се е случила. Кратката среща с председателя ме промени от момиче, изправено пред доживотна пустота, в момиче с цел в живота. Може да е странно, че обикновена среща на улицата доведе до такава промяна. Но такъв е понякога животът, нали? А и аз наистина съм сигурна, че ако бяхте видели онова, което аз видях, и бяхте изпитали моите чувства, и с вас щеше да се случи същото.
Щом той се загуби от погледа ми, хукнах да търся продавача на настърган лед. Денят не беше особено горещ и не умирах за настърган лед, но така щях да продължа срещата си с председателя. Затова си купих книжна фуния настърган лед със сироп от вишни, върнах се и седнах на същата онази каменна стена. Вкусът на сиропа бе великолепен. Защото бях толкова развълнувана, предполагам. Ако бях гейша като онази на име Идзуко, реших аз, мъж като председателя щеше да прекарва часове с мен. Не бях си представяла, че ще завиждам на гейша. Вярно, че бях докарана в Киото тъкмо с тази цел, но до този момент бях готова да избягам, стига да ми се удадеше възможност. А ето че разбрах нещо, което бях пропуснала. Проблемът беше не да стана гейша, а да съм гейша. Да станеш гейша… това едва ли бе цел в живота. Но да си гейша вече ми се струваше като стъпало към нещо друго. Ако не грешах, то председателят бе навярно на не повече от четирийсет и пет години. Много гейши бяха постигнали невероятен успех докъм двайсетата си година. Самата Идзуко едва ли имаше повече от двайсет и пет. Аз бях все още дете, почти на дванайсет… но след още дванайсет щях да съм прехвърлила двайсетте. А председателят? Той нямаше да е по-стар от господин Танака.
Монетата от председателя беше много по-едра, отколкото ми трябваше за фуния настърган лед. Държах в ръката си рестото — три монети с различна форма. Най-напред реших да ги запазя завинаги, но после проумях, че мога да ги използвам за нещо много по-важно.
Хукнах към булевард Шиджо и не спрях да тичам края му в източната част на Гион, където беше храмът „Гион“. Изкачих стъпалата, но бях прекалено уплашена за да мина под портата с двукрил покрив, и заобиколих. Минах през покрития с дребен чакъл двор, изкачих още стълби и минах през портата тории на самия храм. Там хвърлих монетите в кутията за пожертвования — пари, които може би щяха да ми стигнат да се махна от Гион — и оповестих на боговете, че съм пред тях, като плеснах три пъти с ръце и се поклоних. После със затворени очи и сбрани ръце помолих да ми разрешат някак да стана гейша. Готова бях да страдам всякакви уроци, да понеса всякакви мъки в замяна на възможността да привлека отново вниманието на човек като председателя.
Когато отворих очи, все още чувах шума от уличното движение по булевард Хигаши Оджи. Дърветата пак зашумяха от повея на вятъра като преди малко. Нищо не се бе променило. Нямаше как да разбера дали боговете са чули молбата ми. Не можех да направя друго, освен да мушна носната кърпа на председателя в кимоното си и да я отнеса със себе си в нашата окия.
10
Една сутрин, доста месеци след това, докато прибирахме долните летни кимона ро — онези от тънка прозрачна коприна за жегата — и изваждахме кимоната без подплата — хитое — за септември, усетих в преддверието такава ужасна миризма, че изтървах купа дрехи. Миризмата идваше от стаята на Баба. Изтичах горе да повикам Леля, защото веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Леля докуцука долу възможно най-бързо, влезе и намери Баба мъртва на пода. При това издъхнала по най-странния начин.
В стаята на Баба беше единствената електрическа печка в нашата окия. Тя я използваше всяка нощ освен през лятото. Но вече беше септември и ние прибирахме летните долни кимона и тя отново беше започнала да я използва. Не че беше студено — ние сменяме дрехите си според календара, а не според температурата вън и Баба следваше същата логика. Беше необикновено привързана към тази печка може би защото бе прекарала толкова много нощи в живота си, умирайки от страшен студ.
Обикновено сутрин, преди да избута печката до стената, Баба навиваше шнура около нея. С времето горещият метал бе прогорил шнура и в крайна сметка жицата се бе оголила и наелектризирала цялата печка. Полицията каза, че най-вероятно, когато същата сутрин Баба я е докоснала, или мигом се е парализирала, или дори е била убита на място. Беше се свлякла на пода с лице върху горещия метал. Това бе причината за ужасната миризма. За щастие, не я видях. Зърнах само краката й от коридора — изглеждаха като тънки клонки, увити в смачкана коприна.
Можете да си представите колко заети бяхме седмица-две след смъртта й. Не само с основно почистване на къщата, защото според шинтоизма смъртта е възможно най-нечистото нещо, но и с подготовката за погребението. Поставяхме свещи, табли с месо за приношение, фенери на входа, поставки за чай, подноси за пари, които посетителите щяха да дадат, и още други такива. Бяхме толкова заети, че една вечер готвачката се разболя и извикаха лекар. Оказа се, единственият й проблем е, че предишната нощ беше спала не повече от два часа, не бе подвивала цял ден крак и бе изяла само купичка бистра супа. Нещо друго, което ме изненада, бе, че Майка харчеше пари почти невъздържано, като правеше планове да се пеят сутри заупокой в храма „Чионджи“, поръчваше букети от лотосови пъпки от погребалното бюро и всичко това в разгара на Голямата депресия. Отначало се чудех дали поведението й не е доказателство за дълбоките й чувства към Баба, но по-късно си дадох сметка какво всъщност означаваше то — практически цял Гион щеше да мине през нашата окия, за да изрази почитта си към Баба, и щеше да присъства на погребението по-късно през седмицата, тъй че Майка трябваше да организира подходящото за случая представление.
И наистина за няколко дни цял Гион се извървя през нашата окия или поне така изглеждаше. И ние трябваше да наливаме чай на всекиго и да поднасяме сладкиши. Майка и Леля приемаха съдържателките на различните чайни и окии, както и множество прислужници, които познаваха Баба, а също така продавачи, перукери и фризьори, повечето от които мъже, и разбира се, много, много гейши. По-старите познаваха
