Бекку ни доведе със Сацу от гарата и бях взела за дворец. Прислужницата от чайната „Мидзуки“ ми беше казала да вървя все покрай реката, докато не подмина „Минамидза“, но точно при театъра крайбрежният път внезапно свърши. Затова продължих по улицата зад театъра. След няколко преки се оказах в район без улично осветление, почти безлюден. Тогава все още не знаех, но улиците бяха пусти главно поради Голямата депресия, а иначе по всяко друго време Миягава-чо би бил много по-оживен дори от Гион. Онази вечер обаче ми се стори много тъжно място и си мислех, че винаги си е било и ще си бъде такова. Дъсчените фасади изглеждаха като тези в Гион, но нямаше дървета, нямаше го прелестния поток Ширакава, нито красивите преддверия. Единствената светлина бе от крушките над зейналите входове, пред които на столове седяха старици, често с по две-три жени, които помислих за гейши, застанали зад гърба им. Носеха кимона и украшения за коса като гейшите, само че възелът на обитата им бе не отзад, а отпред. Не бях виждала подобно нещо преди и не го разбрах, но това е белег за проститутка. Жена, която трябва цяла нощ да отвързва и завързва обито на кимоното си, не може да се справи, ако възелът е на гърба й.
Намерих „Тацуйо“ с помощта на една от тези жени — беше в дъното на глуха уличка, на която имаше още само три къщи. На всяка отстрани до вратата висеше табела. Не мога да опиша как се почувствах, когато на една от тях прочетох „Тацуйо“, но ще ви кажа само, че цялата треперех и имах чувството, че ще се пръсна. На входа на „Тацуйо“ седеше възрастна жена и разговаряше през улицата с друга, по-млада, и двете седнали на столове. Всъщност говореше главно жената пред „Тацуйо“. Седеше, опряла гръб на рамката на вратата. Сивото й кимоно висеше и бе почти разтворено, а краката й бяха обути в сламени сандали. Бяха от груба слама като на селяните в Йороидо и по нищичко не приличаха на лакирани сандали, каквито носеше Хацумомо. Нещо повече — краката на тази жена бяха боси, а не с плътно прилягащи копринени таби. Въпреки това и въпреки че ноктите им бяха неравни, тя ги бе изпънала напред, и то тъй, сякаш се гордееше с вида им и искаше да бъдат забелязани.
— Още три седмици, казвам ти, и повече няма да се върна тук — говореше тя на жената насреща. — Господарката мисли, че ще се върна, но не. Снаха ми ще се грижи добре мен, казвам ти. Не е умна, но е работлива. Не си ли я виждала?
— И да съм я виждала, не помия — отговори онази през улицата. — Едно момиченце чака да ти каже нещо, не виждаш пи?
Тогава възрастната жена ме погледна за пръв път. Не каза нищо, само кимна, за да ми даде да разбере, че слуша.
— Простете, госпожо, имате ли тук момиче на име Сацу? — попитах.
— Нямаме никаква Сацу — отсече тя.
Бях толкова потресена, че не знаех как да реагирам на тома, но, така или иначе, жената внезапно се оживи, защото един мъж тъкмо мина покрай мен, запътил се към входа. Тя се понадигна от стола и му се поклони няколко пъти с ръце на коленете, а сетне каза: „Заповядайте!“ Той се скри вътре, а тя пак се отпусна на стола и отново изпъна крака.
— Защо си още тук? — попита ме. — Казах ти, че нямаме никаква Сацу.
— Разбира се, че имате — подвикна по-младата жена от отсрещната страна на улицата. — Вашата Юкийо. Името й беше Сацу, спомням си.
— Може и така да е — отвърна възрастната. — Но за това момиченце нямаме никаква Сацу. Не искам да се забърквам току-така в неприятности.
Не разбирах какво иска да каже, докато по-младата не измърмори, че нямам вид на човек, който има и един сен у себе си. И беше напълно права. Сенът, който се равняваше на една стотна от йената, все още беше в обращение по онова време, макар че за толкова дребна сума човек не би могъл да си купи нищо повече от празна чашка от някой продавач. Откакто бях дошла в Киото, не бях държала каквато и да било монета в ръка. Изпратеха ли ме да купя нещо, молех продавачите да запишат сумата на сметката на окия „Нитта“.
— Ако това, което искате, са пари, Сацу ще ви плати — казах.
— Защо ще плаща, за да говори с такива като теб?
— Аз съм по-малката й сестра.
Жената ме повика с жест и когато се приближих, ме хвана за двете ръце и ме завъртя.
— Погледни това момиче — подвикна на другата през улицата. — Изглежда ли ти като да е по-малката сестра на Юкийо? Ако нашата Юкийо беше хубава като тази, щяхме да имаме най-много работа! Лъжкиня, ето каква си ти. — С тези думи тя ме избута назад към улицата.
Признавам, че бях уплашена. Но бях по-амбицирана, отколкото уплашена, и след като бях стигнала дотук, за нищо на света нямаше да отстъпя само защото тази жена не ми вярваше. Затова се обърнах кръгом и й се поклоних. После казах:
— Извинявам се, ако ви изглеждам лъжкиня, госпожо. Но не съм такава. Юкийо е моя сестра. Ако бъдете така добра и й кажете, че Чийо е тук, тя ще ви плати колкото й поискате.
Изглежда, казах точно каквото трябва, защото в крайна сметка тя се обърна към по-младата през улицата и й каза:
— Качи се вместо мен. Нямаш работа тази вечер. Освен това вратът ме боли. А аз ще остана тук и ще държа момичето под око.
По-младата се надигна от стола си, пресече улицата и влезе в „Тацуйо“. Чух я да се качва по вътрешната стълба. След малко се върна и каза:
— Юкийо има клиент. Щом свърши, ще й кажат да слезе. Старата ме прати да клекна в сянката далеч встрани на вратата, за да не ме види някой. Не знам колко време мина, но тревогата, че някой в нашата окия ще забележи отсъствието ми, нарастваше. Имах оправдание, че излязох, макар че независимо от това Майка щеше да побеснее. Нямах обаче оправдание, че съм се забавила толкова. Най-сетне отвътре излезе един мъж. Човъркаше зъбите си с клечка. Старата стана да се поклони и благодари, че ги е посетил. След това чух най-приятния звук, откакто бях дошла в Киото.
— Търсели сте ме, госпожо.
Беше гласът на Сацу.
Скочих на крака и хукнах към входа, където стоеше тя.
Кожата й изглеждаше бледа, почти сива — може би от кимоното в яркожълто и червено. Устатата й бе намазана със светло червило като онова, което си слагаше Майка. Освен това пътем завързваше пояса на кимоното си отпред като жените, които видях, идвайки насам. Щом я зърнах, изпитах такова облекчение и такава възбуда, че едва се удържах да не е хвърля в обятията й. А и Сацу извика високо и прикри уста с ръка.
— Господарката ще ми се разсърди — рече старата.
— Веднага се връщам — каза й Сацу и отново изчезна във вътрешността на „Тацуйо“. След миг се върна и пусна няколко монети в ръката й, а жената й каза да ме заведе в свободната стая на първия етаж.
— И чуеш ли ме, че кашлям — добави тя, — значи господарката идва. А сега побързайте.
Последвах Сацу в мрачното антре на „Тацуйо“. Светлината там бе по-скоро кафява, отколкото жълта, а въздухът миришеше на пот. Плъзгащата се врата под стълбата бе излязла от улея. Сацу я отвори с мъка и също така трудно я затвори. Стояхме в стаичка с татами и само един прозорец, скрит зад щора. Светлината бе достатъчна да виждам очертанията на Сацу, но не и чертите й.
— О, Чийо — изрече тя и протегна ръка да се почеше по лицето. Или поне аз си помислих, че си чеше лицето, защото не виждах добре. Нужна ми бе минута, за да проумея, че плаче. Сетне вече бях безсилна да сдържа сълзите си.
— Толкова съжалявам, Сацу — казах. — Вината е моя.
Препъвайки се в тъмнината, успяхме някак да стигнем една до друга и се прегърнахме. Открих, че единствената ми мисъл е колко е отслабнала. Тя ме погали по косата така, че ми напомни за мама, и очите ми започнаха да преливат от сълзи, сякаш плувах под вода.
— Тихо, Чийо чан — пошепна ми. Лицето й беше толкова близо до моето, че усещах острия дъх от устата й. — Госпожата ще ме пребие, ако разбере, че си била тук. Защо толкова се забави!
— О, Сацу, толкова съжалявам! Знаех, че си идвала в нашата окия…
— Преди месеци.
— Жената, с която си разговаряла, е чудовище. Тя така и не пожела да ми каже какво си й предала.
