Причината е, че си нанасят взаимно удари по врата.
Може да беше с размерите на хипопотам, но иначе, що се отнася до облеклото, беше много елегантен. Носеше кимоно на ситно райе и подходящи панталони. Работата му се състоеше в това да следи дали всички пари, минаващи през Гион, текат накъдето се полага; някои приточета от тази парична река се вливаха, разбира се, право в джоба му. Не че той крадеше, а просто така работеше системата. Аваджиуми наистина заемаше много важна длъжност, тъй че за всяка гейша бе от полза да го ощастливява, поради което той се славеше с това, че прекарва толкова време без елегантните си дрехи, колкото в тях.
Двамата дълго разговаряха и накрая Хацумомо му каза, че е дошла да ме регистрира за занятията в училището. Аваджиуми все още не ме бе погледнал, но сега обърна гигантската си глава към мен. След миг стана и вдигна една от книжните щори на прозореца, за да стане по-светло.
— О, мислех, че очите ме лъжат — рече той. — Трябваше веднага да ми кажеш какво красиво момиче водиш със себе си. Очите й… имат цвета на огледало!
— На огледало ли! — извика Хацумомо. — Но огледалото няма цвят, Аваджи сан.
— Разбира се, че има. Искрящо сив. Когато се оглеждаш, виждаш само себе си, но аз откривам красив цвят.
— Така ли? За мен не е чак толкова красив. Веднъж видях един умрял — измъкваха го от реката и на цвят езикът му бе досущ като очите й.
— Може би защото си прекалено красива, за да забелязваш другаде красота — каза Аваджиуми, отвори една счетоводна книга и взе писалката. — Както и да е, нека регистрираме момичето. Сега… Чийо, нали? Кажи ми пълното си име, Чийо, и мястото на раждане.
Щом чух това, веднага си представих как Сацу стои и гледа нагоре към Аваджиуми, объркана и уплашена. Трябваше и тя да е била по някое време тук, защото, щом на мен ми се налагаше да се регистрирам, същото се отнасяше и за нея.
— Фамилията ми е Сакамото — отвърнах. — Родена съм село Йороидо. Но може би вече сте го чули, господине, от моята по-голяма сестра Сацу?
Опасявах се, че въпросът ми ще вбеси Хацумомо, но за моя изненада тя изглеждаше едва ли не доволна.
— Ако е по-голяма от теб, би трябвало вече да се е регистрирала — отвърна Аваджиуми. — Но не ми е попадала. Не мисля, че изобщо е в Гион.
Едва сега проумях усмивката на Хацумомо — тя предварително знаеше какъв ще е отговорът му. Ако имах някакви съмнения дали, както твърдеше, наистина е разговаряла със сестра ми, то те се изпариха. В Киото имаше и други райони, обитавани от гейши, макар да не знаех кой знае колко за тях. Сацу бе в някой от тях и аз се зарекох да я намеря.
Когато се върнах в нашата окия, Леля ме чакаше, за да ме заведе на баня по-надолу по улицата. Вече бях ходила там, но с по-възрастните прислужници, които обикновено ми даваха малка хавлиена кърпа и парче сапун и ме оставяха да се мия сама, а те клякаха на кахления под и се миеха една друга. Леля беше по-мила и седна да ми изтърка гърба. Бях изненадана, че е лишена от всякакво благоприличие — тя мяташе насам-натам увисналите си гърди, сякаш не бяха нищо повече от бутилки. Дори няколко пъти ме удари неволно по рамото с едната.
По-късно вкъщи ме облече в първото копринено кимоно в живота ми — яркосиньо със зелени треви по края и светложълти цветя по ръкавите и гърдите. После ме поведе нагоре по стълбата към стаята на Хацумомо. Преди да влезем, ме предупреди строго по никакъв начин да не разсейвам Хацумомо или, не дай си боже, да направя нещо, което би предизвикало гнева й. Тогава не я разбрах, но сега отлично знам защо бе толкова загрижена. Защото, когато се събужда сутрин, гейшата е като всяка друга жена — с омазнено от съня лице и неприятен дъх. Вярно, че прическата й е прекрасна, дори когато се мъчи да си отвори очите, но във всяко друго отношение е най-обикновена жена и в никакъв случай гейша. Превръща се в гейша едва когато седне пред огледалото, за да се гримира грижливо. Не че тогава започва да прилича на гейша. От този миг нататък тя започва да мисли като гейша. Наредиха ми да седна на крачка зад Хацумомо, откъдето можех да виждам лицето й в малкото огледало на тоалетката. Тя бе коленичила върху възглавничка и беше облечена в прилепващо на раменете памучно кимоно. В ръцете си държеше половин дузина четки с различна големина. Някои бяха широки като ветрила, други изглеждаха като клечици за хранене с малки като топлийки главички от мек косъм. Най-сетне Хацумомо се извърна и ми ги показа.
— Ето четките ми — обясни. — А спомняш ли си това? — Извади от чекмеджето на тоалетката си бурканче с белило и го размаха във въздуха, за да го видя добре. — Това е гримът, който ти казах никога да не докосваш.
— Не съм го докосвала — отвърнах.
Тя помириса няколко пъти затвореното бурканче и каза:
— Да, не мисля, че си го пипала. — После го остави и взе три цветни пръчици, сложи ги на дланта си и ми ги показа. — Това пък е за нюансите. Може да ги разгледаш.
Взех едната. Беше с големината на бебешко пръстче, но твърда и гладка като камък, така че не остави цветна следа по кожата ми. Единият край бе увит в тънък станиол, протрит от употреба.
Хацумомо си взе обратно пръчицата и ми протегна нещо като клонка, обгорена в единия край.
— Много хубаво парче от изсушена павлония за изписване на веждите. А това е восък. — Тя извади от хартията, в която бяха загърнати, две използвани наполовина парчета восък и ми ги подаде да ги разгледам.
— Защо, мислиш, ти показах всички тези неща?
— За да разбера как ще се гримирате — отвърнах.
— О, небеса, не! Показах ти ги, за да разбереш, че тук няма никаква магия. Можеш да съжаляваш дълбоко! Защото това означава, че само гримът няма да помогне на бедната Чийо да се превърне в красавица…
Хацумомо се обърна към огледалото и затананика тихо, докато отваряше бурканче с бледожълт крем. Може би няма да ми повярвате, като ви кажа, че този крем бе направен от курешки на славей, но това е самата истина. По онова време много гейши го използваха за крем, защото вярваха, че е много полезен за кожата на лицето, но струваше толкова скъпо, че Хацумомо постави само мъничко около очите и устата си. После отчупи от восъка и след като го поразмекна между пръстите си, натърка с него лицето, а после и шията и гърдите си. Отне й известно време да си избърше ръцете в парцал, а сетне намокри една от плоските четки в паничка с вода и дълго я търка в грима, докато не се получи тебеширенобяла паста. Използва я, за да намаже с нея лицето и шията си, но остави небоядисани очите, както и местата около устните и носа. Виждали сте някога, предполагам, как дете изрязва дупки в хартия, за да си направи маска. Точно така изглеждаше Хацумомо, докато не намокри някакви по-малки четки и не запълни небоядисаните места. След което изглеждаше така, сякаш бе паднала по лице в съд с оризово брашно, защото цялото й лице бе мъртвешки бяло. Приличаше на демона, който всъщност си беше, но въпреки това ми прималяваше от завист и срам. Защото знаех, че след час и нещо мъжете щяха да зяпат очаровани това лице, а аз щях все така да си седя тук, в тази окия, потна и обикновена.
Сетне Хацумомо намокри цветните си пръчици и начерви с тях страните си. Още през първия месец я бях виждала много пъти напълно гримирана. Винаги, стига да можех, и то така, че някой да не ме сметне за невъзпитана, я оглеждах крадешком. Бях забелязала, че използва различен цвят руж според багрите на кимоното. Нямаше нищо необикновено в това, но едва след години научих, че ружът й е винаги с един оттенък по-червен от на другите гейши. Не мога да кажа защо го правеше, освен може би за да внушава на околните мисълта за кръв. Но тя не беше глупава и знаеше отлично как да подчертае красотата на чертите си.
Тя приключи с нанасянето на ружа, но все още нямаше вежди и устни. Само че за известно време остави лицето си такова — чудата бяла маска, и помоли Леля да й забели врата. Тук се налага да ви обясня нещо за вратовете в Япония, ако не го знаете, разбира се, и най-вече факта, че като правило за японските мъже женската шия е нещо като женските крака за европейските мъже. Затова гейшите носят кимоната си отпуснати толкова ниско, че да се виждат горните им прешлени, както по аналогична причина парижанките, предполагам, носят къси поли. Леля изрисува на врата на Хацумомо така нареченото санбонаши — „три крака“. Това е много вълнуващ рисунък, който създава усещането, че гледаш голата кожа на врата през малки заострени краища на бяла ограда. Минаха години, докато проумея еротичния му ефект върху мъжете,
