първата попаднала й свободна кука. Както разбирате, дъската на стената беше нещо като присъствена книга.
После се отбихме в още няколко класни стаи, за да може Пити да се „разпише“ за другите си уроци. Преди обяд трябваше да има четири часа — шамисен, танци, чайна церемония и своеобразен стил на пеене, който наричаме нагаута. Пити толкова се притесняваше, че е най-изоставащата по всичко, че когато си тръгвахме, за да идем да закусим вкъщи, не преставаше да мачка нервно обито на кимоното си. Но тъкмо се обувахме, и едно момиче на нашата възраст с разрошена коса прелетя през портата и премина тичешком през градината към училището. Като я видя, Пити видимо се поуспокои.
Изядохме по паница супа и се върнахме колкото се може по-скоро в училището, така че Пити да успее да коленичи най-отзад в класната стая и да си сглоби шамисена. Ако никога не сте виждали шамисен, сигурно ще ви се стори странен инструмент. Някои го наричат японска китара, но в действителност той е много по-малък от китара и има тънък дървен гриф с три ключа в горния край. Тялото на инструмента представлява малка кутия, на която подобно на барабан е опъната котешка кожа. Инструментът може да се разглоби на части и да се прибере в кутия или чанта. Така всъщност го посят от място на място. Във всеки случай Пити сглоби своя шамисен и изплезила език, започна да го настройва, но за жалост трябва да кажа, че нямаше никакъв слух и тоновете подскачаха нагоре-надолу като лодка по бурни вълни и все не успяваха да спрат на полагаемото им се място. Скоро стаята се напълни с момичета с шамисени и всички насядаха нагъсто като шоколади в кутия. Не откъсвах очи от вратата с надежда да влезе Сацу, но тя така и не се появи.
След минута пристигна и учителката. Беше дребна старица с писклив глас. Казваше се госпожа Мидзуми и точно с това име се обръщахме към нея. Мидзуми обаче доста напомня по звучене недзуми, сиреч мишка, тъй че зад гърба й я наричахме госпожа Недзум — Мишката. Мишката коленичи на възглавничка с лице към класа и не направи никакво усилие да изглежда дружелюбна. Когато ученичките се поклониха като една и я поздравиха с „добро утро“, в отговор тя само ги изгледа кръвнишки и не каза нито дума. Накрая погледна към дъската и извика едно име.
Въпросното момиче, изглежда, имаше много високо мнение за себе си. След като доплава до предната част на стаята, то се поклони на учителката и засвири. След минута-две Мишката й каза да спре и й наговори какви ли не неприятни неща за свиренето й, след което затвори със замах ветрилото си и й направи с него знак да се оттегли. Момичето благодари, поклони се отново и се върна на мястото си, а Мишката извика следващата ученичка.
Това продължи повече от час, докато най-сетне дойде и редът на Пити. Тя видимо нервничеше и наистина, щом започна да свири, всичко тръгна на зле. Най-напред Мишката я спря и грабна от ръцете й шамисена, за да го настрои. Пити засвири отново, но ученичките започнаха да се споглеждат, защото никой не разбираше какво точно се опитва да изсвири. Мишката удари шумно по масичката и им кресна да гледат право напред, а после започна да отмерва с ветрилото си ритъма, който Пити да следва. Това не помогна, тъй че в крайна сметка Мишката се зае да й показва как да държи плектъра. Стори ми се, че почти навехна всеки от пръстите й, опитвайки се да й обясни какво да прави. Накрая се отказа и от това и възмутено остави плектъра да падне на сламените рогозки. Пити го вдигна и се върна на мястото си с насълзени очи.
След тази случка разбрах защо е толкова притеснена, че е най-изоставащата в класа. Защото точно тогава разчорленото момиче, което сутринта тичаше към училище, застана отпред и се поклони.
— Не си губи времето в опити да любезничиш с мен! — изпищя в лицето й Мишката. — Ако не беше спала толкова до късно тази сутрин, щеше да си навреме тук, за да научиш нещо.
Момичето се извини и веднага започна да свири, но учителката не й обърна никакво внимание. Само каза:
— Спиш много до късно сутрин. Как очакваш да те уча, когато не си правиш труда да идваш като другите и както си му е редът, да си закачваш името на дъската? Върви си на мястото! Не искам да се занимавам с теб.
Урокът свърши и Пити ме заведе отпред, където се поклонихме на Мишката.
— Бихте ли ми разрешили да ви представя Чийо, учителко? И да помоля за вашето снизхождение да я обучавате, защото тя е момиче без всякакви умения.
Не си мислете, че се опитваше да ме обиди — просто по онова време това бе начинът да изразиш любезността си. И майка ми би го казала така.
Мишката дълго мълча, без да сваля очи от мен, и накрая изрече:
— Ти си умно момиче. Достатъчно е само да те погледне човек, за да го разбере. Може би ще помагаш на по-голямата си сестра в уроците. — Говореше, разбира се, за Пити. — Окачи си името на дъската още щом дойдеш утре сутринта. Пази тишина в клас. Изобщо не понасям да се разговаря! А очите ти трябва да гледат право напред. Ако изпълняваш всичко това, ще те уча най-съвестно.
С тези думи тя ни отпрати.
В коридора между класните стаи не преставах да се оглеждам за Сацу, но не я открих. Започнах да се тревожа, че може би никога повече няма да я видя, и така се разстроих, че точно преди началото на часа една от учителките усмири класа и ми каза:
— Ей, ти там! Какво те притеснява?
— О, съвсем нищо, госпожо. Просто си прехапах случайно устната — отвърнах аз. И за по-убедително — главно заради момичетата наоколо, които не сваляха очи от мен — наистина си прехапах силно устната и усетих в устата си вкуса на кръв.
Отдъхнах си, като се убедих, че уроците на Пити не са толкова мъчителни за гледане като първия. В часа по танци например ученичките се упражняваха да се движат в унисон, в резултат на което никоя не изпъкваше пред останалите. Пити в никакъв случай не беше най-лошата танцьорка и дори притежаваше някаква непохватна грациозност в движенията. Урокът по пеене преди обяд я затрудни повече, защото нямаше слух, но и там всички пееха заедно, тъй че тя съумяваше да прикрие грешките си, като пееше едва чуто, но движеше усърдно устата си.
В края на всеки час тя ме представяше на учителката. Една от тях ми каза:
— Живееш в една и съща окия с Пити ли?
— Да, госпожо. Окията „Нитта“ — защото Нитта бе фамилията на Баба, Майка, а и на Леля.
— Това ще рече, че живееш с Хацумомо сан.
— Да, госпожо. Сега Хацумомо е единствената гейша в нашата окия.
— Ще направя каквото зависи от мен да те науча да пееш — заяви учителката. — Стига да оцелееш.
После се разсмя, сякаш бе казала страхотна шега, и ни пусна да си вървим.
5
Същия ден следобед Хацумомо ме заведе в Регистратурата на Гион. Очаквах нещо грандиозно, но се оказаха няколко нищо и никакви мрачни и покрити със сламени рогозки стаи на втория етаж на училищна сграда. Вътре бе пълно с маси и счетоводни книги и ужасно миришеше на цигари. Един чиновник вдигна очи към нас през пелената от дим и ни кимна да влезем в задната стая. Там зад отрупана с книжа маса седеше най-огромният човек, който бях виждала в живота си. Тогава още не знаех, но се оказа, че някога бил състезател по сумо. И наистина, ако излезеше и бутнеше с тяло сградата, всички онези маси щяха навярно да се прекатурят и да се стоварят на пода. Не беше особено добър състезател и след оттеглянето си не бе получил почетна титла като повечето борци, но все още обичаше да го наричат с някогашното му име — Аваджиуми. Някои от гейшите го бяха съкратили шеговито на прякора Аваджи.
Още с влизането Хацумомо пусна в ход чара си. За пръв път я виждах да го прави. Тя каза само: „Аваджи сан!“, но така, че нямаше да се изненадам, ако някъде по средата бе останала без дъх, защото прозвуча като „Авааа-джиии-сааааа-аннн!“ Прозвуча, сякаш му се караше. Щом чу гласа й, той остави писалката и огромните му бузи се отместиха към ушите — такава бе неговата усмивка.
— Ммм… Хацумомо сан — изрече той. — Ако продължиш да се разхубавяваш, не знам какво ще правя!
Говорът му приличаше на хриптене, защото състезателите по сумо често си съсипват гласните струни.
