не види никой колко е разстроена.
На другата сутрин се събудих по-рано от друг път и за пръв път си облякох синьо-бялото кимоно, което ученичките носеха. Беше нищо и никакво памучно кимоно без подплата, с детски рисунък на квадратчета. Сигурна съм, че не изглеждах по-елегантна от пътник в странноприемница, който се е преоблякъл в леко кимоно, за да отиде да се изкъпе. Но никога досега не бях носила нещо толкова разкошно. Пити ме чакаше в преддверието и изглеждаше разтревожена. Тъкмо да си нахлузя сандалите, когато Баба ме повика.
— Не! — извика останалата почти без дъх Пити. И наистина лицето й се отпусна като разтопен восък. — Пак ще закъснея. Да се направим, че не сме я чули. Да тръгваме!
Бих се радвала да постъпя така, но Баба вече стоеше на вратата на стаята си и гледаше гневно към мен през централния проход. В крайна сметка тя не ме задържа повече от десет-петнайсет минути, но междувременно очите на Пити се бяха налели със сълзи. Когато най-сетне тръгнахме, тя закрачи толкова бързо, че едва я догонвах.
— Тая бабичка е толкова жестока — каза. — Не забравяй да си натопиш ръцете в купа със сол, след като си масажирала врата й.
— Това пък защо?
— Мама често ми повтаряше: „Злото се разпространява по белия свят чрез допир.“ Знам, че е истина, защото една сутрин тя докосна демон — разминала се случайно на улицата с него, и затова умря. Ако не си пречистваш ръцете, ще се превърнеш в сбръчкана маринована ряпа като Баба.
Двете с Пити бяхме на една възраст и в една и съща странна ситуация, затова съм сигурна, че ако можехме, щяхме често да си говорим. Но бяхме толкова претрупани с домакинска работа, че едва ни оставаше време да хапнем, а и Пити ядеше преди мен, защото беше по-старша. Вече споменах, че бе дошла шест месеца преди мен, но не знаех почти нищо повече за нея, затова попитах:
— От Киото ли си? Акцентът ти е, като че си оттук.
— Родена съм в Сапоро. После обаче, когато бях петгодишна, майка ми умря и баща ми ме изпрати тук при вуйчо. Миналата година той се разори и ето ме къде съм сега.
— Защо не избягаш обратно в Сапоро?
— Баща ми бе застигнат от проклятие и умря миналата година. Не мога да избягам. Няма къде да ида.
— Намеря ли сестра си — казах, — можеш да дойдеш с нас. Ще избягаме заедно.
Знаех колко й е трудно да учи, затова очаквах, че предложението ми ще я ощастливи. Но тя не отрони и дума. Бяхме вече стигнали до булевард Шиджо и пресякохме в пълно мълчание. Беше същият онзи булевард, който бе толкова многолюден в деня на пристигането ни. Сега, в ранната утрин, имаше само един трамвай в далечината и няколко велосипедисти тук-там. И така, пресякохме и поехме по тясна улица. Чак тогава Пити се спря — за пръв път, откакто бяхме излезли от нашата окия.
— Вуйчо ми беше много добър човек — каза тя. — Последното, което чух от него, преди да ме отпрати, беше: „Някои момичета са умни, други глупави. Ти си добро момиче, но си от глупавите. Не можеш да се справиш сама на този свят. Пращам те на място, където други ще ти казват какво да вършиш. Изпълнявай каквото ти нареждат и всичко ще е наред.“ Това ми каза той. Тъй че, ако искаш да продължиш по своя си път, Чийо чан, върви. Но аз, аз намерих място, където да прекарам живота си. Ще работя толкова усърдно, колкото е нужно, само и само да не ме изгонят. Но по-скоро бих се хвърлила от някоя скала, отколкото да съсипя шанса си да стана гейша като Хацумомо.
Пити млъкна. Гледаше към нещо зад мен.
— О, господи, Чийо чан, това не те ли кара да огладнееш?
Обърнах се и проумях, че зяпа входа на една окия. Върху рафт в преддверието имаше миниатюрен шинтоистки храм, пред който бе поставен за приношение оризов сладкиш. Почудих се дали това е привлякло вниманието й, но с удивление открих, че очите й са устремени към земята. Каменната пътека към вътрешната врата бе обрасла с мъх, но освен това не съзирах нищо друго. И тогава очите ми паднаха върху него. Пред входа, точно до бордюра на улицата, лежеше клечка със забучено на нея парче печена сепия, която някой бе изхвърлил, без да дояде. Уличните продавачи ги продаваха нощем на колички. Уханието на сладкия сос, с който ги поливаха, бе постоянно изтезание за мен, защото на прислужници като нас не даваха нищо повече от ориз и мариновани зеленчуци на всяко ядене и супа веднъж дневно и само два пъти месечно по малко сушена риба. Въпреки това нищо в захвърлената сепия не събуди апетита ми. Две мухи се разхождаха в кръг по нея, и то така спокойно, сякаш бяха излезли на разходка в парка.
Пити беше от момичетата, на които малко им трябваше да надебелеят бързо. Бях чувала понякога как стомахът й се бунтува от глад — звучеше, като че отварят огромна порта. Въпреки това бях далеч от мисълта, че се кани да изяде сепията, докато не я видях, как се оглежда нагоре-надолу по улицата, за да е сигурна, че никой не гледа.
— Пити — казах, — ако си гладна, вземи, за бога, оризовия сладкиш от онази полица. Мухите и без това вече са си присвоили парчето.
— По-голяма съм от тях — отвърна тя. — Освен това ще е светотатство да изям сладкиша. Той е приношение.
След тези думи тя се наведе и грабна сепията.
Вярно, че бях израсла на място, където децата опитваха да ядат всичко, което мърда. Признавам също, че веднъж на четири-петгодишна възраст изядох един щурец, но само защото някой ме предизвика. Но при вида на Пити с набучената на клечка сепия, цялата оваляна в пясък и накацана от мухи… Тя издуха пясъка и се опита да отпъди мухите, но те само се размърдаха, колкото да запазят равновесие.
— Не можеш да изядеш това — извиках й. — Все едно да оближеш с език камъните по улицата!
— Че какво им е толкова на камъните? — попита тя и — не бих повярвала, ако не го бях видяла със собствените си очи — се отпусна на колене, оплези се и прокара бавно и внимателно език по уличното платно. Зейнах от изненада. А когато отново се изправи, имаше такъв вид, сякаш и тя самата не вярва какво е направила. После обаче си избърса езика с длан, изплю се няколко пъти, пъхна парчето сепия между зъбите си и го изхлузи от клечката.
Трябва да беше доста жилаво, защото Пити го дъвка през целия път нагоре по полегатия склон, чак до дървената порта на училището. Още щом влязохме, усетих в стомаха си буца, защото градината ми се видя необятна. Вечнозелени храсти и усукани пинии растяха около декоративно езеро с шарани. През най-тясната му част бе прехвърлена каменна плоча. Две възрастни жени в кимона стояха на нея и се пазеха от ранното утринно слънце с лакирани чадърчета. Колкото до сградите, не можех да преценя какво точно виждам в момента, но сега знам, че само малка част бе отдадена за училище. Масивната сграда отзад бе всъщност театър „Кабуренджо“, където всяка пролет гейшите от Гион представяха Старопрестолните танци.
Пити забърза към входа на дълга дървена сграда, която взех за жилище на прислугата, но се оказа самото училище! Още щом прекрачих прага, долових характерния мирис на препечени чаени листа; този мирис и до ден днешен кара стомахът ми да се свива, сякаш отново отивам на училище. Събух се и понечих да си бутна налъмите в най-близкото отделение, но Пити ме спря — съществуваше неписано правило кой къде да си слага обувките. Пити беше сред най-младшите и трябваше да се покатери по кабинките като по стълба и да остави своите най-горе. Тъй като за пръв път стъпвах в училището, бях по-нисша и от нея и се налагаше да използвам кабинката над нейната.
— Но внимавай, като се катериш, да не настъпиш нечии сандали — предупреди ме тя, макар да имаше само няколко чифта. — Ако някое от момичетата те види, така ще те смъмрят, че пришки ще ти излязат на ушите.
Училищната сграда бе толкова стара и прашна, че ми заприлича на изоставен дом. В дъното на дългия коридор стоеше групичка от шест-седем момичета. Като ги видях, ми прималя, защото си помислих, че някоя от тях може да е Сацу. Но когато те се обърнаха и ни изгледаха, останах разочарована. Бяха с еднакви прически, така наречената варешинобу — прическата на чиракуващите гейши, и видът им подсказваше, че знаят много повече за Гион, отколкото Пити или аз щяхме някога да научим.
Влязохме в широка класна стая някъде към средата на коридора. По дължината на една от стените й имаше дъска с куки, на които висяха дървени таблички, а върху всяка бе дебело изписано с черен туш нечие име. Все още не можех да пиша и да чета добре, макар че всяка сутрин бях ходила на училище в Йороидо, а откакто пристигнах в Киото, Леля ме занимаваше по един час следобед. Тъй че успях да прочета само някои от имената. Пити пристъпи до дъската, извади от плитка кутия на пода дъсчицата с името си и я окачи на
