ужасен следобед в средата на февруари, когато все пак може би трябваше да отворя уста, но не го направих. Учида беше седнал точно пред мен и ме зяпаше в очите, като не преставаше да дъвче брадавицата си. Държеше сноп четки, имаше и вода, която постоянно замръзваше, но колкото и пъти да разтриваше туша в различни комбинации на синьо и сиво, все не постигаше цвета, който да го удовлетвори, и той излизаше да го плисне на снега. Очите му се забиваха все по-надълбоко в мен, а той ставаше все по- гневен и накрая ме изпрати да си вървя. Цели две седмици от него нямаше никаква вест, а по-късно разбрах, че пак се е запил. Мамеха обвини мен за това.
Колкото до доктор Рак, при първата ни среща той едва ли не обеща, че ще се срещне с нас двете в чайната „Ширае“, но минаха шест седмици, а той не се появи и безпокойството на Мамеха нарастваше. Все още не знаех нищо за плана й да извади Хацумомо от равновесие, освен че трябваше да е нещо като люлееща се на две панти врата, едната от които беше Нобу, а другата — докторът. Нямах представа какъв е замисълът й относно Учида, но това се оказа друга схема, която изобщо не беше в центъра на основния й план.
После в края на февруари Мамеха попадна случайно на доктор Рак в „Ичирики“ и разбра, че е бил погълнат изцяло от откриването на нова болница в Осака. Вече бил привършил най-важната работа и сега се надявал да поднови запознанството ни през следващата седмица в „Ширае“. Спомняте си думите на Мамеха, че ако се появя в „Ичирики“, ще бъда отрупана с покани и затова докторът предложил да се срещнем в другата чайна. Намеренията на Мамеха бяха, разбира се, да ме държи настрана от Хацумомо, но докато се приготвях за срещата, не можех да се избавя от опасенията, че тя все пак ще ни открие. Щом видях „Ширае“ обаче, едва не избухнах в смях, защото беше такова място, че Хацумомо щеше да го заобиколи, дори с цената да се отклони от пътя си. Заприлича ми на увехнал цвят в цъфнало дърво. Дори през последните години на Депресията Гион продължаваше да е оживено място, но чайната „Ширае“, която поначало никога не бе представлявала нищо особено, просто, бе западала още повече. Единствената причина богат човек като доктор Рак да покровителства такова място е, че той невинаги е бил толкова богат. В началните години на кариерата му чайната „Ширае“ е била навярно най-добрата, която можел да си позволи. И само защото в крайна сметка бе вече добре дошъл в „Ичирики“, не значеше, че е имал свободата да прекъсне връзките си с „Ширае“. Когато си вземе любовница, един мъж не се отвръща от жена си и не се развежда.
Вечерта в чайната „Ширае“ аз наливах саке, Мамеха разказваше някаква история, а доктор Рак седеше с толкова щръкнали лакти, че понякога ръгваше някоя от нас и се обръщаше да се извини. Открих, че е тих човек — почти не преставаше да гледа в масата през кръглите си очилца и от време навреме мушваше парченца сашими под мустаците си като момче, което скрива нещо под килима. Когато най-сетне си тръгнахме, мислех, че сме се провалили и повече няма да го видим — ако мъж почти не се е забавлявал, няма, естествено, да си направи труда да дойде повторно в Гион. Но той се обади още следващата седмица, а след това почти всяка седмица месеци наред.
Работата с доктора вървеше гладко, докато един следобед в средата на март не направих глупост, която едва не съсипа внимателно изпипания план на Мамеха. Сигурна съм, че не едно момиче е опропастило перспективите си, като е отказало да направи нещо, което са очаквали от него, държало се е зле с важен човек или нещо подобно. Но моята грешка беше толкова незначителна, та дори не разбрах, че съм я извършила.
Всичко стана в нашата окия, и то за някакви си пет минути малко след пладне през един студен ден, когато коленичила на дървения под в страничния коридор се упражнявах на шамисен. Хацумомо мина покрай мен на път към тоалетната. Бях боса, иначе щях да отида в прохода, за да се махна от пътя й. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да се надигна с мъка, защото ръцете и краката ми бяха премръзнали. Ако бях по-чевръста, тя може би нямаше и да ме заговори. Но докато успея да се изправя, каза:
— Немският посланик пристига в града, но Пити е заета и не може да го забавлява. Защо не помолиш Мамеха да уреди ти да идеш вместо нея? — После се разсмя, сякаш идеята аз да направя такова нещо е толкова смешна, колкото да поднесеш паница с черупки от жълъди на императора.
По онова време немският посланик предизвикваше голямо вълнение в Гион. Тогава, през 1935 година, в Германия бе дошло на власт ново правителство и макар никога да не съм разбирала много от политика, знаех, че Япония започва да се отдалечава от САЩ и желае силно да направи добро впечатление на немския посланик. Всички в Гион се питаха на кого ще се падне честта да го забавлява по време на предстоящата му визита.
При казаното от Хацумомо аз трябваше да сведа засрамено глава и да се престоря, че окайвам жалкия си живот, несравним с живота на Пити. Но точно тогава се бях унесла в мисли колко по-добри са вече перспективите за бъдещето ми и колко чудесно бе успяла Мамеха да запази в тайна от Хацумомо плана си, какъвто и да беше той. Първата ми реакция на думите й бе да се усмихна, но вместо това изобразих на лицето си маска и бях много доволна от себе си, че ме съм издала нищо. Хацумомо ме погледна озадачено — това беше моментът да разбера, че нещо й е минало през ум. Отстъпих встрани, за да мине, и това бе всичко — поне според мен.
После след няколко дни двете с Мамеха отидохме на среща с доктор Рак в чайната „Ширае“. Но когато отворихме външната врата, заварихме Пити да се обува на излиза. Толкова се изненадах, като я видях, че се запитах какво ли я е довело тук. После в коридора се появи и Хацумомо и аз естествено, си дадох сметка, че тя е успяла някак да ни над хитри.
— Добър вечер, Мамеха сан — поздрави Хацумомо. — Виж кой бил с вас! Чиракуващата гейша, която докторът толкова харесваше.
Сигурна съм, че и Мамеха бе не по-малко шокирана от мен, но не го показа.
— Ооо, Хацумомо сан — възкликна тя. — Едва ви познах, но бог ми е свидетел, че стареете прекрасно!
Всъщност Хацумомо не беше стара — на двайсет и осем-девет. Мамеха, просто търсеше начин да я уязви.
— Отивате, надявам се, при доктора — продължи Хацумомо. — Какъв интересен човек! Дано все още е щастлив да ви види. Е, довиждане. — Тя изглеждаше много доволна, но на светлината от улицата забелязах, че на лицето на Пити е изписано съжаление.
Двете с Мамеха се събухме безмълвно — никоя не знаеше какво да каже. Тази вечер мрачната атмосфера в „Ширае“, бе плътна като водата в езеро. Миришеше на стар грим, влажната мазилка в ъглите на стаите се ронеше. Бих дала всичко, за да се обърна и да си тръгна.
Отворихме плъзгащата се врата и вътре заварихме съдържателката на чайната да прави компания на доктора. Обикновено тя оставаше за малко и след като се появяхме, може би за да си прибере парите от клиента. Но тази вечер се извини още щом ни зърна и дори не вдигна глава да ни погледне, когато мина покрай нас. Доктор Рак седеше с гръб, затова си спестихме формалностите да се покланяме и поздравяваме, а отидохме и се настанихме на масата до него.
— Изглеждате уморен, докторе — каза Мамеха. — Как се чувствате тази вечер?
Той не отговори, а за да убие времето, просто завъртя чашата си с бира, макар да беше изключително действен човек, и ако бе възможно, не би загубил и минута време.
— Да, доста съм изморен — изрече най-сетне. — И не ми се приказва особено.
С тези думи той изпи остатъка от бирата си и стана да си върви. Двете с Мамеха се спогледахме. На прага доктор Рак се обърна и каза:
— Наистина не ми е приятно, когато хора, на които съм вярвал, ме подведат.
После напусна, без да затвори след себе си.
Двете с Мамеха бяхме прекалено слисани, за да говорим. По едно време тя стана и затвори вратата. А когато седна, приглади кимоното си, гневно стисна очи и ме попита:
— Е, Саюри, какво точно каза на Хацумомо?
— Мамеха сан, след всичко досега? Кълна ви се, че никога не бих направила нещо, което да съсипе шансовете ми.
— По всичко личи, че докторът те е захвърлил като празна торба. Сигурна съм, че има причина… но няма да я открием, докато не разберем какво му е наговорила тази вечер Хацумомо.
