Това, изглежда, постигна желания от Мамеха ефект. Доктор Рак помълча известно време и каза:
— Не знам как точно да постъпя. За пръв път изпадам в такова особено положение.
— Моля ви да приемете тези екубо, докторе, и нека оставим глупостта на Хацумомо зад гърба си.
— Често съм чувал за безчестни момичета, които уреждат мидзуаге за онова време през месеца, когато един мъж може да бъде лесно заблуден. Аз съм лекар, знаете. Няма да се измамя толкова просто.
— Но никой не се опитва да ви измами.
Той поседя на стола още малко, а после стана и излезе от стаята със свити рамене и щръкнали лакти. Бях твърде заета да му се кланям за довиждане, тъй че не видях дали отнесе кутията с екубо със себе си, но за щастие, след като и Мамеха излезе, погледнах и видях, че на масата няма нищо.
Когато Мамеха спомена за ролята ми на сцената, помислих, че казва нещо внезапно хрумнало й, за да обясни защо Хацумомо е могла да съчини такава лъжа за мен. Тъй че можете да си представите изненадата ми, когато на следващия ден разбрах, че е казала истината. Или ако не беше самата истина, то Мамеха беше сигурна, че ще е така преди края на седмицата.
По онова време, в средата на трийсетте години, в Гион имаше може би седем-осемстотин гейши, но тъй като всяка пролет за Старопрестолните танци бяха нужни не повече от шейсет, борбата за ролите съсипа не едно приятелство. Мамеха не беше искрена, като каза, че е отнела роля на Хацумомо — тя беше една от малкото гейши в Гион, които всяка година имаха гарантирана солова партия. Но иначе Хацумомо наистина умираше от желание да види Пити на сцената. Не знам как й беше хрумнала идеята, че това е възможно. Пити може и да беше получила наградата за чиракуващи гейши, както и други почести, но не постигна съвършенство в танца. Така или иначе, няколко дни, преди да дам кутия екубо на доктора, една седемнайсетгодишна чиракуваща гейша със солова партия беше паднала по стълбата и си беше ударила крака. Бедното момиче бе съкрушено, но всяка друга чиракуваща напираше да се възползва от нещастието й, като се предложи за ролята й. Та това беше ролята, която в крайна сметка получих. Тогава бях само петнайсетгодишна и никога преди не бях танцувала на сцена, което не значи, че не бях готова за това. Бях прекарала твърде много вечери в нашата окия, вместо да ходя от парти на парти като повечето чиракуващи гейши, и Леля често ми акомпанираше на шамисен, а аз танцувах. Затова на петнайсет години бях вече предложена за единайсето ниво, макар навярно да нямах повече талант от всяка друга. Ако Мамеха не бе толкова непреклонна и не ме държеше скрита от хорските очи заради Хацумомо, може би още предишната година щях да имам роля в сезонните танци.
Хацумомо, естествено, беше бясна, но Мамеха не й обръщаше внимание. Беше дошло времето, както самата го каза, да изхвърлим Хацумомо от ринга.
21
След около седмица Мамеха дойде при мен през почивката по време на репетициите. Беше много възбудена. Оказа се, че предишния ден баронът й споменал между другото, че в края на следващата седмица се кани да даде парти в чест на един майстор на кимона на име Арашино. Баронът притежаваше една от най-известните колекции на кимона в цяла Япония. Повечето бяха антики, но той често купуваше по някой шедьовър на жив майстор. Тъкмо решението му да закупи кимоно на Арашино го бе вдъхновило да направи парти.
— Помислих си, че съм чувала името Арашино — каза Мамеха, — но когато баронът го спомена, не можах да се сетя. Той е един от най-добрите приятели на Нобу. Не виждаш ли какви възможности се откриват? До днес не се сетих за това, но се каня да склоня барона да покани и Нобу, и доктора на малкото си парти. Двамата със сигурност ще се намразят взаимно. Когато наддаването за твоето мидзуаге започне, можеш да си сигурна, че никой от двамата няма да е спокоен, като знае, че плячката може да попадне в ръцете на другия.
Бях много изморена, но заради нея заплясках възторжено с ръце и казах колко безкрайно съм й благодарна, че е скроила такъв невероятен план. Но истинското доказателство за нейната интелигентност бе убедеността й, че изобщо няма да й е трудно да склони барона да покани тези двама мъже на тържеството си. И двамата щели да приемат с охота — Нобу, защото баронът бил един от инвеститорите на компанията „Ивамура“, макар тогава да не го знаех. А докторът — защото… защото се смятал за аристократ, макар навярно да имал само един неизвестен праотец с аристократична кръв, и щял да сметне за свой дълг да приеме каквато и да било покана на барона. Но не знам защо баронът щеше да се съгласи да покани всеки един от тях. Той не одобряваше Нобу — малко хора го одобряваха. Колкото до доктор Рак, баронът изобщо не го познаваше и със същия успех би поканил случаен човек от улицата.
Но знаех, че Мамеха има невероятен талант да убеждава хората. Тържеството бе уредено и Мамеха склони учителката по танци да ме освободи от репетиции в неделя, за да присъствам на него. Събитието щеше да започне следобед и да продължи с вечеря, но ние двете щяхме да пристигнем в разгара му. Затова беше вече три часът, когато най-сетне се качихме на рикша и се отправихме към имението на барона под хълмовете в североизточната част на града. За пръв път попадах на такова разкошно място и бях поразена. Помислете само какво внимание се обръща на всеки детайл при направата на едно кимоно. Та точно с такова внимание и грижа бе направено всичко в имението. Основната къща бе построена от дядото, но градините, които ми се сториха като необятен брокат, бяха дело на бащата на барона. Изглежда, че къщата и градините не са били в хармония, докато по-големият брат — година преди да го убият — не преместил езерото и не направил градина с мъх от едната страна на къщата. В тази градина по камъни се стигаше до павилион за любуване на луната. В езерото плуваха черни лебеди — толкова горди, че ме накараха да се засрамя от своята недодяланост, присъща на човешките същества.
Двете трябваше да започнем с чайна церемония и мъжете да се присъединят, когато сме готови. Затова се смаях, че след като влязохме през централната порта, не се отправихме към обикновен чаен павилион, а направо към езерото, за да се качим на малка лодка. Беше с размерите на тясна стая. Повечето пространство бе заето от дървени седалки от двете страни, но в единия й край имаше миниатюрен павилион със собствен покрив и покрита с рогозки платформа под него. Павилионът беше с истински плъзгащи се хартиени стени, отворени, за да влиза въздух, а в средата имаше издълбана в пода и облицована с дърво дупка. Тя беше напълнена с пясък и служеше за мангал. Мамеха разпали въглени, за да стопли вода в изящен чайник. Аз пък се опитвах да помогна, като нареждах приборите за церемонията. Вече ми беше доста нервно, но след малко Мамеха се обърна и ми каза:
— Ти си умно момиче, Саюри. Не е нужно да ти казвам какво ще е бъдещето ти, ако доктор Рак или Нобу престанат да се интересуват от теб. Не бива да караш никого от двамата да мисли, че обръщаш прекалено внимание на другия. Макар че, разбира се, малко ревност няма да навреди. Сигурна съм, че ще се справиш.
Аз не бях толкова сигурна, но трябваше да опитам.
Мина половин час и най-сетне баронът и десетимата му гости излязоха от къщата и тръгнаха към лодката, като често-често спираха, за да се наслаждават от различен ъгъл на хълмовете. След като се качиха, баронът откара с дълъг прът лодката в средата на езерото. Мамеха правеше чай, а аз поднасях на всеки гост.
После тръгнахме заедно с мъжете да се разхождаме из градината и скоро стигнахме до издадена над водата дървена платформа. Прислужници в еднакви кимона подреждаха възглавнички за сядане и носеха на подноси затоплено саке. Аз коленичих до доктор Рак и тъкмо се мъчех да измисля какво да кажа, за моя изненада той се обърна пръв към мен:
— Заздравя ли благополучно раната на бедрото ти?
Беше вече началото на март, а случилото се с бедрото ми бе през ноември. Освен това междувременно се бях срещала с доктора безброй пъти и нямах представа защо е чакал досега да ме попита за раната, и то в присъствието на толкова хора. За щастие, мисля, че никой не чу, затова отговорих тихичко:
— Толкова съм ви благодарна, докторе. С ваша помощ раната заздравя напълно.
— Надявам се да не е останал голям белег.
— О, не, само лека подутинка.
Може би трябваше да прекратя този разговор, като му налея още саке, но забелязах неволно, че удря палеца на едната си ръка с пръстите на другата. Докторът беше човек, който не би направил нито едно движение случайно. И щом вършеше това… С една дума, реших, че ще е глупаво да сменя темата, и
