Нещо в изражението й ми подсказваше, че би й се искало да седне край езерото и може би хапейки устни, да наблюдава гневно как небето притъмнява.
Присъединихме се към барона и гостите му някъде по средата на вечерята им в „малката банкетна зала“, както я наричаше домакинът.
Всъщност тя можеше навярно да побере двайсетина души, но гостите бяха намалели — останали бяха само господин Арашино, Нобу и доктор Рак. Когато влязохме, те се хранеха в пълна тишина. Баронът беше толкова пиян, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат.
Тъкмо Мамеха поведе разговор, доктор Рак избърса мустаците си и се извини, че иска да използва тоалетната. Поведох го по същия коридор. Вече бе настъпила вечерта и едва различавах предметите, защото светлините от тавана се отразяваха в стъклата, под които бяха антиките. Но доктор Рак спря пред мечовете и наклони главата си така, че да ги вижда.
— Изглежда, знаеш кое къде е тук, в дома на барона — каза ми.
— О, не, господине, доста съм объркана в това огромно място. Но знам къде е тоалетната, защото придружих господин Нобу дотам.
— Сигурен съм, че е хукнал направо натам. Човек като Нобу няма усет да оцени такива неща като изложените тук.
Не знаех какво да отговоря, но докторът ме погледна многозначително и продължи:
— Не си видяла много от света, но скоро ще се научиш да си по-внимателна с някой, който е достатъчно арогантен да приеме поканата на барона, а сетне да е груб с него в собствения му дом, както постъпи днес следобед Нобу.
Поклоних се вместо отговор и когато стана ясно, че докторът няма какво повече да каже, го поведох по коридора към тоалетната.
Когато се върнахме в малката банкетна зала, мъжете бяха повели разговор благодарение на умението на Мамеха, която сега пълнеше чашките със саке.
Тя често казваше, че ролята на една гейша е просто да разбърква супата. Ако сте обръщали някога внимание, знаете как соевата паста мисо се утаява като облак на дъното на купичката и как бързо се разсейва този облак, ако супата се разбърка с пръчиците за хранене. Това разбираше Мамеха под „разбъркване на супата“.
Скоро разговорът се насочи към темата за кимоната и ние слязохме в музея на барона в подземието. Край стените имаше огромни табли, които се отваряха и откриваха кимона, окачени на подвижни пръчки. Баронът седна на стол в средата на помещението, опря лакти на коленете си — погледът му бе все още мътен — и не обели една дума, докато Мамеха ни показваше колекцията. Всички бяхме единодушни, че най-импозантното кимоно е едно с изглед от Кобе — град, разположен на склона на хълм, спускащ се към океана. Рисунъкът започваше от раменете със синьо небе и облаци, при коленете беше хълмът, а под него се простираше синьо-зелено море с красиви златни вълни и малки кораби.
— Мамеха — обади се баронът, — мисля, че трябва да го облечеш на тържеството, което организирам другата седмица в Хаконе, за любуване на цъфналите вишни. Би било прекрасно, нали?
— Да, наистина бих искала — отвърна Мамеха. — Но както споменах преди време, боя се, че не ще мога да присъствам на тазгодишното тържество.
Забелязах, че баронът остана разочарован, защото веждите му се сключиха, сякаш се затвориха двете крила на прозорец.
— Какво искаш да кажеш? Кой те е ангажирал, че да не можеш да му откажеш?
— Бих желала от все сърце да присъствам, бароне. Но точно тази година ще е невъзможно, боя се. Имам лекарско назначение, което съвпада по време със събитието.
— Лекарско назначение ли? Какво, за бога, означава това? Тия доктори могат да си сменят часовете. Определи го за утре и ела на моето тържество както всяка друга година.
— Аз наистина се извинявам — каза Мамеха, — но със съгласието на барона уредих часа преди седмици и не ще мога да го отменя.
— Не си спомням да съм ти давал съгласието си! Така или иначе, не е като да трябва да направиш аборт или нещо подобно…
Последва дълго напрегнато мълчание. Мамеха само си оправи ръкавите, докато ние запазихме такава тишина, че единственият звук бе хриптенето на господин Арашино. Забелязах, че Нобу, който дотогава беше равнодушен, се обърна да види реакцията на барона.
— Добре — обади се най-сетне баронът. — Бях забравил, но сега, като спомена… Така или иначе, не можем да допуснем разни малки барончета да тичат тук, нали? Но наистина, Мамеха, не разбирам защо не ми напомни за това насаме…
— Съжалявам, бароне.
— Както и да е, щом не можеш да дойдеш в Хаконе, значи нищо не може да се направи. Но какво ще кажете вие, останалите? Приятно тържество другата седмица в имението ми в Хаконе. Трябва да дойдете. Организирам го всяка година, когато вишните са в пълен разцвет.
Докторът и Арашино бяха възпрепятствани да присъстват. Нобу не отговори, но баронът го притисна и той каза:
— Не мислите сериозно, нали, че ще измина целия път до Хаконе, за да гледам цъфнали вишни.
— О, вишните са само оправдание за тържеството. Но няма значение. Все едно, ще присъства този ваш председател. Той идва всяка година.
С изненада открих, че се развълнувах, като чух да го споменават, защото целия следобед не бях преставала да мисля за него. За момент почувствах, че тайната ми е разкрита.
— Притеснявам се, че никой от вас няма да дойде — продължи баронът. — Прекарвахме си прекрасно тази вечер, докато Мамеха не отвори дума за лични неща. Е, Мамеха, имам справедливо наказание за теб. Вече не си поканена на тазгодишното ми тържество. Искам на свое място да изпратиш Саюри.
Помислих, че се шегува, но трябва да призная, че веднага си представих колко хубаво би било да се разхождам с председателя из прекрасно имение, без Нобу, без доктор Рак, та дори без Мамеха наблизо.
— Чудесна идея, бароне, но за жалост Саюри е заета с репетиции.
— Глупости — извика той. — Очаквам да я видя там. Защо ми противоречиш всеки път, щом те помоля за нещо?
Наистина изглеждаше сърдит и понеже беше много пиян, от устата му потече слюнка. Опита се да я избърше с опакото на ръката си, но успя само да я размаже по дългите косми на брадата си.
— Няма ли едно-едничко нещо, за което да те помоля и ти да не ми откажеш? — продължи той. — Искам да видя Саюри в Хаконе. Отговорът ти може да е само „да, бароне“ и приключваме.
— Да, бароне.
— Отлично!
Той се облегна отново на стола си, извади носна кърпа и си изтри лицето.
Беше ми много жал за Мамеха. Но би било недостатъчно силно да се каже, че изгарях от възторг при мисълта да присъствам на тържеството на барона. Всеки път, щом си помислех за това в рикшата на връщане към Гион, очите ми, мисля, се зачервяваха. Ужасно се боях Мамеха да не забележи, ала тя само гледаше настрани и мълчеше. Но когато пристигнахме, се обърна към мен и каза:
— Саюри, трябва много да внимаваш в Хаконе.
— Да, госпожо, ще внимавам.
— Помни, че една чиракуваща гейша, на която предстои мидзуаге, е като сервирано на масата ястие. Никой мъж не би пожелал да го изяде, ако дочуе и намек, че друг вече го е опитал.
След тези й думи ми беше трудно да я погледна в очите. Знаех прекрасно, че говори за барона.
22
По онова време от своя живот дори не знаех къде е Хаконе, макар скоро да научих, че е в източната част на Япония на доста голямо разстояние от Киото. През остатъка от седмицата обаче изпитвах много приятно усещане за значимост, като си напомнях, че важен и известен човек ме е поканил да пътувам от Киото, за да присъствам на приема му. Всъщност едва сдържах възбудата си, когато най-сетне настаних на мястото си в приятен второкласен вагон, придружавана от господин Ичода — майстора по обличане на
