додадох:
— Не е кой знае какъв белег. Понякога в банята, като го пипам… просто има ръбче. Голямо горе-долу толкова.
И аз потърках едно от кокалчетата на пръстите си и го вдигнах към него, да го пипне. Докторът вдигна ръка, но после се поколеба. Видях как очите му подскочиха нагоре към моите. Той мигом дръпна ръката си и вместо моето, опипа своето кокалче и каза:
— Порезна рана като тази би трябвало да зарасне гладко.
— Може би всъщност не е и толкова голям. Преди всичко кракът ми е… чувствителен, разбирате ли. Дори капка дъжд е достатъчна да ме накара да потръпна.
Не твърдя, че всичко това имаше някакъв смисъл. Една подутина не би изглеждала по-голяма само защото кракът ми е чувствителен, пък и кога ли за последен път капка дъжд бе капвала на оголения ми крак? Но сега, когато вече разбирах защо доктор Рак се интересува от мен, бях, предполагам, колкото отвратена, толкова и очарована, като се опитвах да си представя какво се върти в главата му. Но докторът се покашля и се наклони към мен.
— А… упражняваше ли се?
— Да се упражнявам?
— Беше се наранила, загубвайки равновесие, докато… разбираш, какво казвам. И не искаш това да се повтори. Затова очаквам, че си се упражнявала. Но как ли се упражнява човек в тези неща?
После той се отпусна назад и затвори очи. Разбрах, че очаква да чуе отговор, по-дълъг от дума- две.
— Ами, ще ме помислите за много глупава, но всяка нощ… — започнах, но трябваше да помисля малко. Тишината се проточи, но докторът не отвори очи. Приличаше ми на птиче, очакващо човката на майка си. — Всяка нощ в банята — продължих — преди сън се упражнявам да пазя равновесие в различни пози. Понякога голата ми кожа настръхва от студ, но отделям пет-десет минути за това.
Докторът се покашля, което взех за добър знак.
— Първо се опитвам да пазя равновесие на единия крак, после на другия. Лошото е, че…
Баронът разговаряше с гостите на отсрещната страна на платформата, но точно тогава свърши разказа си. Тъй че следващите мои думи бяха толкова отчетливи, сякаш ги произнесох от сцена.
— … когато съм чисто гола…
Плеснах ръка върху устата си, но преди да измисля нещо, баронът извика:
— Боже мой! За каквото и да си говорите там вие двамата, то със сигурност изглежда по-интересно от нашите приказки!
Мъжете се разсмяха. После докторът бе достатъчно мил да предложи обяснение.
— В края на миналата година Саюри сан дойде при мен с рана на крака. Беше я получила при падане. В резултат и това аз я посъветвах да работи за подобряване на равновесието си.
— И тя работи много упорито над това — добави Мамеха. — Тези дрехи са много по-неудобни, отколкото изглеждат.
— Да я накараме тогава да ги свали! — каза един от мъжете, макар, разбира се, само на шега, и всички се разсмяха.
— Да, съгласен съм! — извика баронът. — Изобщо не ми е ясно защо жените си правят труда да носят кимона. Нищо не е по-красиво от жена без каквато и да било дреха върху си.
— Но това не важи, когато кимоната са направени от моя добър приятел Арашино — каза Нобу.
— Дори кимоната на Арашино не са по-красиви от онова, което скриват — каза баронът и се опита да сложи чашката си на платформата, но я разсипа. Не беше всъщност пиян, макар да пиеше повече, отколкото си представях. — Не ме разбирайте неправилно — продължи той. — Мисля, че кимоната на Арашино са красиви. Иначе той нямаше да седи до мен, нали? Но ако ме питате дали бих предпочел да гледам кимоно или голо тяло, тогава… Е!
— Никой не пита — каза Нобу. — На мен самият ми е интересно да чуя над какво работи напоследък Арашино.
Но майсторът не успя да отговори, защото баронът, който сръбна шумно саке, едва не се задави в стремежа си да се намеси.
— Ммм… само минутка. Не е ли истина, че всеки мъж на тази земя обича да гледа гола жена? Тоест нима вие, Нобу, казвате, че голите женски форми не ви интересуват?
— Не казвам това — отвърна Нобу. — Просто казвам, че според мен е време да чуем от Арашино над какво точно работи напоследък.
— О, да, и на мен ми е интересно — не замлъкваше баронът. — Но знайте, че наистина намирам за очарователен факта, че колкото и различни да изглеждаме ние, мъжете, под външността сме съвършено еднакви. Не може да се преструвате, че сте над тези неща, Нобу сан. Ние знаем истината, нали? Тук няма човек, който не би дал сума ти пари само за възможността да гледа как Саюри се къпе. Е? Приемам, че това си е мое чудновато хрумване. Но, хайде, не се преструвайте, че не се чувствате по същия начин.
— Бедната Саюри е само една чиракуваща гейша — намеси се Мамеха. — Може би е редно да й спестим този разговор.
— В никакъв случай! — отвърна баронът. — Колкото по-рано види света такъв, какъвто е, толкова по- добре. Много мъже се държат така, сякаш не преследват жените само за да се окажат под всички тези кимона, но чуй ме, Саюри, има само един вид мъже. И тъй като отворихме дума за това, ще кажа нещо, което трябва да запомниш: всеки мъж тук в някакъв момент този следобед си е помислил колко би се радвал да те види гола. Какво мислиш за това?
Седях с ръце в скута, не вдигах очи от пода и се опитвах да изглеждам смирена. Трябваше да отговоря някак на барона, още повече, че всички мълчаха, но преди да измисля какво да кажа, Нобу направи нещо много мило. Постави чашката си на платформата, стана и рече:
— Извинявам се, бароне, но не знам къде е тоалетната.
Мое задължение бе, разбира се, да го придружа.
И аз не знаех по-добре от него къде е тоалетната, но нямаше да изпусна възможността да се оттегля от компанията. Станах и една прислужница предложи да ми покаже пътя. Поведе ме покрай езерото. Нобу ни следваше.
Вътре в къщата тръгнахме по дълъг коридор от светло дърво с прозорци от едната страна. От другата, ярко осветена от слънцето, имаше изложени предмети под стъкло. Нобу спря пред колекция от стари мечове. Привидно ги гледаше, но не преставаше да барабани с пръсти по стъклото и да изпуска въздух от ноздрите си, защото беше все още много сърдит. Аз също се притеснявах от случилото се. Но му бях благодарна, че ме спаси, и не знаех как да го изразя. Пред следващата колекция — изящни фигурки нецке от слонова кост — го попитах дали обича антики.
— Антики като барона ли имаш предвид? Категорично не.
Баронът не беше, да речеш, стар — всъщност беше много по-млад от Нобу. Но аз го разбрах. Той смяташе барона за реликва от феодално време.
— Съжалявам — казах. — Имах предвид тези антики.
— Като гледам мечовете, те ме карат да мисля за барона. Като гледам фигурките, те ме карат да мисля за барона. Той подпомага компанията ни и аз съм му задължен. Но не обичам да си губя времето да мисля за него, когато не се налага. Отговорих ли с това на въпроса ти?
Поклоних му се в отговор и той тръгна толкова бързо по коридора към тоалетната, че не успях да сваря да му отворя вратата.
После, когато се върнахме при останалите, с удоволствие открих, че тържеството започва да се разпада. Само няколко от мъжете щяха да останат за вечеря. Двете с Мамеха поведохме останалите по пътеката към централната порта, където шофьорите им ги очакваха. Поклонихме се и на последния, а когато се обърнах, една от прислужниците чакаше, за да ни въведе в къщата.
Прекарахме следващия час в помещението за прислугата, където ни угостиха с чудесна вечеря, включваща също и тай но усугири — нарязани тънко-тънко парчета костур, подредени ветрилообразно в керамична чиния с формата на листо и сервирани със сос пондзу. Може би щях да се забавлявам, ако Мамеха не беше толкова мрачна. Тя изяде само няколко парченца от рибата и се втренчи в сумрака вън.
