— Добра ли сестра е за теб Мамеха? Казва ли ти неща, които трябва да знаеш?
— О, да, господин председател. Мамеха ми помага повече, отколкото бих могла да изразя.
— Е, на твое място бих бил нащрек, ако човек като барона иска да ми подари нещо.
Не можех да измисля какво да отговоря, затова казах нещо от рода, че баронът е твърде мил, задето изобщо се сеща за мен.
— Да, много мил, сигурен съм. Просто се пази — каза той, като ме гледаше втренчено известно време, а след това се качи в колата.
През следващия час се разхождах сред няколкото останали гости, като отново и отново си припомнях всичко, казано ми от председателя по време на кратката ни среща. И вместо да се чувствам обезпокоена от предупрежденията му, изпитвах радостна възбуда, че е разговарял толкова дълго с мен. Всъщност в съзнанието ми изобщо нямаше местенце за мисълта относно срещата с барона, докато най-сетне не открих, че стоя сама в преддверието сред гаснещата светлина на деня. Позволих си волността да седна на колене в близката стая с татами, откъдето можех да се любувам на природата през прозореца.
Минаха десет-петнайсет минути и баронът най-сетне се появи в преддверието. Щом го зърнах, едва не ми призля от тревога, защото беше само по памучен халат. В едната си ръка държеше хавлиена кърпа и бършеше с нея дългите черни косми по лицето си, които той смяташе за брада. Очевидно беше току-що излязъл от банята. Станах и му се поклоних.
— Знаеш ли, Саюри, какъв съм глупак! — каза ми. — Твърде много пих. — Това поне беше истина. — Забравих, че ме чакаш! Надявам се да ми простиш, като видиш какво съм приготвил за теб.
После тръгна по коридора към вътрешността на къщата, очевидно надявайки се да го последвам. Но аз не помръднах от мястото си, като си припомнях думите на Мамеха, че малко преди своето мидзуаге чиракуващата гейша е като сервирано на масата блюдо.
Баронът спря и каза:
— Ела с мен.
— О, бароне, наистина не бива. Позволете ми, моля ви, да изчакам тук.
— Имам нещо, което искам да ти дам. Просто ела с мен, седни и не бъди глупачка.
— О, бароне, не мога да не бъда глупачка, защото съм точно такава!
— Утре ще си отново под зоркото око на Мамеха, не е ли така? Но тук никой не те следи.
Ако в този момент имах поне малко здрав разум, щях да му благодаря, че ме е поканил на прекрасния си прием, и да му кажа колко съжалявам, че ще го затрудня, като се възползвам от една от колите му да се върна в странноприемницата. Само че всичко беше като в някакъв сън… Предполагам, че бях изпаднала в шок. Единственото, за което си давах сметка, бе, че умирам от страх.
— Ела при мен, докато се облека — настоя той. — Изпи ли много саке днес следобед?
Последва дълъг-дълъг миг. Съзнавах, че лицето ми е съвършено безизразно и че просто виси на главата ми.
— Не, господине — успях най-сетне да изрека.
— Така и предполагах. Ще ти дам колкото искаш. Ела.
— Бароне, моля ви, абсолютно сигурна съм, че ме чакат в странноприемницата.
— Чакат ли те? Кой те чака?
Не отговорих.
— Попитах кой те чака. Не разбирам защо е нужно да се държиш така. Искам да ти дам нещо. Или може би да ида да ти го донеса, а?
— Много съжалявам — отвърнах. Той само ме зяпна.
— Почакай тук — рече най-сетне и тръгна навътре. След малко се появи с плосък пакет от ленена хартия. Нямаше защо да се взирам, за да разбера, че е кимоно.
— Е, след като държиш да се правиш на глупачка, сам ти донесох подаръка. Така по-добре ли се чувстваш?
Отново повторих колко съжалявам.
— Забелязах как се възхищаваше на това кимоно онзи ден. Бих искал да го имаш.
Той постави пакета на масата, отвърза връзките и разтвори хартията. Мислех си, че е кимоното с изглед от Кобе, и да си призная, хем се надявах да е то, хем се притеснявах, защото нямах представа какво ще правя с тази великолепна дреха и как ще обясня на Мамеха, че баронът ми я е подарил. Но когато разтвори хартията, видях разкошна тъмна тъкан с лакирани нишки и сребриста бродерия. Баронът хвана кимоното за раменете и го вдигна. Било музейна собственост, както ми обясни, изработено през шейсетте години на деветнайсети век за племенницата на последния шогун Тогугава Йошинобу. Рисунъкът представляваше летящи сребърни птици на фона на нощно небе и загадъчен пейзаж — тъмни дървета и скали, възправящи ръст от полите на дрехата нагоре.
— Трябва да дойдеш с мен и да го премериш. Е, не бъди глупачка! Имам твърде голям опит в завързването на обито. После ще ти облечем пак твоето и никой няма да разбере.
Бих била щастлива да разменя подаръка на барона срещу някакъв начин да се измъкна от ситуацията. Но той бе толкова властен човек, че дори Мамеха не можеше да не му се подчинява. Щом тя не успяваше да отклони желанията му, как бих могла да го сторя аз? Усетих, че той започва да губи търпение. Бог ми е свидетел, че наистина се бе държал много мило с мен през месеците след моя дебют, като ми бе позволил да го обслужвам по време на хранене и като разреши на Мамеха да ме вземе със себе си на приема му в Киото. А ето че отново проявяваше добрина, дарявайки ме с изумително красиво кимоно.
Мисля, че най-сетне стигнах до заключението, че нямам друг избор, освен да му се подчиня и да платя последствията, каквито и да са те. Сведох очи, обзета от срам, и в същото това полусънно състояние, в което бях през цялото време, си дадох сметка, че баронът ме хваща за ръка и ме повежда по коридорите към вътрешността на къщата. Един прислужник се подаде отнякъде, но се поклони и изчезна в мига, щом ни съзря. Баронът не изричаше и думичка, а само ме водеше, докато най-сетне влязохме в широко помещение с татами и една огледална стена. На противоположната имаше шкафове със затворени врати.
Ръцете ми трепереха от страх, но дори и да забеляза това, баронът не каза нищо. Накара ме да застана пред огледалата и вдигна ръката ми към устните си. Помислих, че ще я целуне, но той само потърка в нея космите на лицето си и направи нещо, което ми се стори много странно — вдигна ръкава ми нагоре и помириса кожата ми. Брадата му ме гъделичкаше, но някак не го усещах. Изглежда, изобщо нищо не усещах. Бях сякаш погребана под пластове страх, объркване, ужас… После баронът ме изтръгна от шока, като застана зад мен и протегна ръце към мястото около гърдите ми, за да развърже моето обиджиме. Това е шнурът, който пристяга отгоре обито.
За момент изпаднах в паника, защото вече знаех, че той се кани да ме разсъблече. Опитах се да кажа нещо, но устата ми се размърда толкова тромаво, че не можех да я контролирам, а и баронът изшътка да не издавам звук. Опитвах се да го спра с ръце, но той ги отблъскваше настрани и в крайна сметка успя да махне шнура. След това отстъпи на крачка и дълго се мъчи с възела на обито ми някъде там между плешките ми. Умолявах го да не го сваля — гърлото ми бе толкова сухо, че няколкото пъти, когато се опитах да проговоря, не излезе нищо — но той не искаше и да чуе и след малко започна да размотава широкото дълго оби, увивайки и развивайки ръце около талията ми. Видях как кърпичката на председателя се отлепи от плата и падна плавно на пода. След миг баронът остави обито да се свлече на голяма купчина върху рогозките и се зае да развързва долния пояс — датеджиме. Усетих с ужас как кимоното се разхлабва около кръста ми. Вкопчих ръце в него, но той ги отмахна настрани. Не издържах да гледам повече в огледалото. Последното, което си спомням, преди да затворя очи, бе как тежката дреха се вдигна от раменете ми и коприната изсъска.
Баронът, изглежда, си бе постигнал целта или поне за известно време спря. Усетих ръцете му около кръста си да прегръщат долното ми кимоно. Когато най-сетне отново отворих очи, той стоеше неподвижно зад мен и душеше аромата на косата и врата ми. Очите му бяха вперени в огледалото — вперени, както ми се стори, в тънкия лек пояс на долното ми кимоно. При всяко помръдване на пръстите му мобилизирах цялата сила на съзнанието си да ги отмахна, но много скоро те полазиха по корема ми като паяци и след миг се впиха в пояса и започнаха да го дърпат. Няколко пъти се опитах да го спра, но той все така отбутваше ръцете ми. Накрая поясът се развърза и баронът го остави да се плъзне между пръстите му и да падне на пода. Краката ми трепереха, а когато той хвана кимоното ми отпред и се опита да го съблече, стаята сякаш
