потъна в мъгла. Отново се вкопчих в ръцете му.
— Не се бой, Саюри! — пошепна той. — За бога, няма да направя нищо нередно. Искам само да погледам, не разбираш ли? Няма нищо лошо в това. Всеки мъж би направил същото.
Докато изричаше това, един лъскав косъм от лицето му гъделичкаше ухото ми и трябваше да извърна глава настрани. Той, изглежда, изтълкува това като съгласие, защото ръцете му започнаха да се движат по-енергично. Баронът разтвори кимоното ми. Усетих пръстите му по ребрата си — почти ме гъделичкаха, докато се опитваха да развържат връзките на долната риза. След миг той успя. Мисълта какво ще видят очите му беше непоносима, затова, макар да бях извърнала глава встрани, втренчих поглед в огледалото. Ризата ми се разтвори и разкри дълга ивица кожа между гърдите.
Ръцете на барона — вече на ханша ми — се бяха заели с моето кошимаки. Рано сутринта, като го увивах няколко пъти около себе си, го бях пристегнала в кръста повече, отколкото бе нужно може би. Баронът се затрудняваше да намери края, но след няколко подръпвания разхлаби плата, тъй че след едно окончателно силно опъване успя да го смъкне. Докато коприната се плъзгаше по кожата ми, от гърлото ми излезе нещо като хлипане. Ръцете ми сграбчиха кошимакито, но последва пак същото — баронът ги отбутна и дрехата падна на земята. После бавно, както човек, отвиващ спящо дете, той разтвори с дълъг бездиханен жест ризата ми, сякаш да отбули нещо великолепно. Усетих парене в гърлото и разбрах, че всеки момент ще ревна. Само че не можех да понеса мисълта, че баронът ще види освен голотата и сълзите ми. Успях някак да се сдържа и така се втренчих в огледалото, че известно време имах чувството, че времето е спряло. Не бях се виждала толкова гола преди. Вярно, че чорапите все още бяха на краката ми. Но макар кимоното да бе само разтворено, чувствах се по-разголена, отколкото без никакви дрехи в банята. Наблюдавах как очите на барона се спират дълго-дълго ту тук, ту там в отражението ми в огледалото. Той най-напред разтвори още повече кимоното, за да види очертанията на кръста ми. После очите му се спуснаха към тъмнината, избуяла буйно през годините, откакто бях в Киото. Погледът му се задържа известно време там, но накрая се вдигна бавно, плъзна се по корема, по ребрата, към двата кръга с цвят на слива — първо по единия, сетне по другия. После баронът пусна едната си ръка и от тази страна долното ми кимоно се върна на мястото си. Не мога да кажа какво направи с тази си ръка, но повече не я видях. По едно време ме обзе пристъп на паника, защото зърнах от халата му да се подава голо рамо. Не знам какво вършеше — дори сега да мога да направя достатъчно точно предположение, предпочитам да не мисля за това. Само помня, че усещах дъха му да топли врата ми. След това не видях нищо повече. Огледалото се превърна в мътно сребро. Не можех вече да сдържам сълзите си.
По едно време баронът отново задиша равно. Кожата ми бе гореща и доста влажна от страх, тъй че когато най-сетне той пусна дрехата ми и тя се свлече, въздухът ми се стори като полъх на бриз. След малко останах сама в стаята — баронът бе излязъл, без дори да усетя кога. Щом разбрах, че го няма, започнах панически да се обличам. Бях обзета от такова отчаяние, че докато коленичила събирах по пода дрехите си, в главата ми се въртеше образа на обезумяло от глад дете, събиращо огризки от храна.
Облякох се с треперещи ръце, доколкото можах. Но без чужда помощ не можех да стигна по-далеч от това да завържа кимоното си с тънкия и лек долен пояс. Зачаках пред огледалото и гледах с тревога размазания си грим. Бях се приготвила да чакам, ако се наложи, и цял час. Но само след няколко минути баронът се върна — коланът на халата му бе завързан стегнато на дебелото му шкембе. Помогна ми безмълвно да си облека кимоното и го пристегна с обиджиме, точно както би направил господин Ичода. Докато държеше в ръце широкия дълъг пояс и отмерваше кръгове, за да го завърже по-лесно, започнах да усещам нещо ужасно. Отначало не можех да разбера какво е, но то изби като петно на дреха и скоро разбрах. Беше чувството, че съм извършила нещо ужасно нередно. Не исках да плача пред барона, но не можех да се сдържа, а и той не ме беше дори погледнал, откакто се върна в стаята. Опитах се да си представя, че съм просто една къща под дъжда и водата се стича по лицето ми. Но, изглежда, че баронът забеляза това, защото излезе и след малко се върна с носна кърпа с монограма му. Каза ми да я задържа, но след като я използвах, аз я оставих на масата.
След малко ме изведе до изхода и изчезна, без да каже ни дума. После дойде един прислужник — носеше загърнатото в пенена хартия антично кимоно. Поднесе ми го с поклон и ме придружи до колата на барона. По пътя към странноприемницата плаках тихичко на задната седалка, но шофьорът се преструваше, че не забелязва. Вече не плачех заради случилото се. Измъчваше ме нещо много по-ужасно, а именно, какво ще стане, когато господин Ичода види размазания ми грим, а после, когато ми помага да се съблека, забележи колко неумело е завързан поясът ми и най-накрая види и скъпия подарък. Преди да сляза от колата, избърсах лицето си с кърпичката на председателя, но това не ми помогна особено. Господин Ичода ме погледна и почеса брадичката си, сякаш разбра всичко. А докато развързваше пояса ми горе в стаята, попита:
— Баронът съблече ли те?
— Много съжалявам — отвърнах.
— Съблече те и те разглеждаше в огледалото. Но не се е забавлявал с теб. Не те опипва и не легна отгоре ти, нали?
— Не, господине.
— Е, тогава всичко е наред — заключи той, като гледаше право напред.
Не разменихме нито дума повече.
23
Не мога да кажа, че вече се бях успокоила, когато рано на другата сутрин влакът навлезе в гара Киото. Нали все пак, ако хвърлиш камък в езеро, водата трепти още дълго, след като той вече лежи на дъното. Но когато слязох по дървените стъпала на перона с господин Ичода на крачка след мен, получих такъв шок, че за известно време забравих всичко друго.
В една стъклена витрина бе изложен плакатът на тазгодишните Старопрестолни танци и аз спрях да го разгледам. До събитието оставаха две седмици. Плакатът бе разпространен предишния ден, може би докато съм се разхождала из имението на барона с надеждата да срещна председателя. Всяка година танците имаха различна тема, като например „Багрите на четирите сезона в Киото“ или: „Известни сцени от Разказ за Хейке“. Тазгодишната бе „Сияйната светлина на утринното слънце“. Плакатът, който, разбира се, беше нарисуван от Учида Косабуро, автор на почти всички плакати от 1919 година насам, изобразяваше чиракуваща гейша с красиво кимоно в зелено и оранжево, застанала на дървен мост с формата на арка. Бях изтощена от дългото пътуване, а и спах много лошо във влака, затова известно време стоях в унес пред картината, опитвайки се да осмисля зелените и златните багри на фона. После момичето в кимоното привлече вниманието ми. Тя бе устремила поглед към ярката светлина на изгряващото слънце, а очите й бяха поразително синьосиви. Трябваше да се хвана за перилото, за да не падна. Аз бях момичето, което Учида беше нарисувал на моста!
На връщане от гарата господин Ичода ми посочи всеки плакат, край който минахме, и дори накара рикшата да се от клони от пътя, за да видим цяла една стена от старата сграда на универсалния магазин „Даймару“, облепена с плакати. Не беше чак толкова вълнуващо да виждам себе си из целия град — представях си как клетото момиче от плаката стои пред огледало, а един стар мъж развързва обито на кимоното му. И все пак, през следващите няколко дни очаквах всевъзможни поздравления, но скоро разбрах, че подобна чест струва скъпо. Откакто Мамеха уреди да получа роля в сезонните танци, чух какви ли не неприятни приказки за себе си. А след появата на плаката стана още по-лошо. На другата сутрин например една млада чиракуваща гейша, която само допреди седмица се държеше много приятелски с мен, извърна глава, когато я поздравих с поклон.
Затова пък Мамеха, която се възстановяваше в дома си, беше толкова горда, сякаш самата тя е на плаката. Не беше доволна, разбира се, че отидох в Хаконе, но изглеждаше все така отдадена на успеха ми — дори още повече, колкото и да е странно. Известно време се притеснявах, че тълкува случилото се с барона като предателство спрямо нея. Боях се, че господин Ичода й е казал… но и така да беше, тя никога не отвори дума за това. Нито пък аз.
Две седмици по-късно танците бяха официално открити. През първия ден в гримьорната на театър „Кабуренджо“ усещах, че преливам от възбуда, защото Мамеха ми беше казала, че председателят и Нобу ще са в публиката. Слагах си грима и все попипвах кърпичката на председателя, пъхната под халата до кожата
