ми. Косата ми бе пристегната плътно с копринена лента, защото щях да танцувам с различни перуки, и когато се разгледах в огледалото без познатата пищна прическа, видях напълно променен овал. Може да ви прозвучи странно, но когато осъзнах, че формата на собственото ми лице ме изненадва, осени ме внезапното прозрение, че нищо в живота не е толкова просто, колкото си въобразяваме.
След час стоях зад кулисите заедно с другите момичета, готова за встъпителния танц. Бяхме облечени в еднакви кимона в жълто и червено и с обита в оранжево и златно, така че изглеждахме като ярки отблясъци на утринното слънце. Музиката започна с онези първи удари на барабаните и подрънкването на всички шамисени и когато се изсипахме на сцената като наниз от мъниста — с протегнати ръце и разтворени ветрила, — аз се почувствах повече от всякога част от нещо.
След встъплението хукнах по стълбата нагоре да се преоблека. Следващият танц, в който имах самостоятелна роля, се казваше „Утринното слънце върху вълните“ и разказваше за девойка, която в ранна утрин плува в океана и се влюбва в омагьосан делфин. Бях в прекрасно розово кимоно с рисунък на вода в сиво. Освен това държах сини копринени ленти, символизиращи играещите вълни. Ролята на превърнатия в делфин принц се изпълняваше от гейша на име Умийо. Освен това имаше роли за гейши, изобразяващи вятър, слънчева светлина и водни пръски, а в дъното на сцената няколко чиракуващи гейши в черно-сини кимона играеха делфини, зовящи своя принц да се върне при тях.
Преоблякох се толкова бързо, че ми останаха няколко минути да огледам публиката. Тръгнах по посока на отекващите от време на време удари на барабаните към тесен тъмен коридор зад мястото на оркестъра от едната страна на сцената. Още няколко гейши вече надничаха през пролуките в резбованите плъзгащи се врати. Присъединих се към тях и успях да открия председателя и Нобу. Седяха заедно, но ми се стори, че председателят е отстъпил по-доброто място на Нобу. Нобу не сваляше очи от сцената, но за моя изненада председателят като че спеше. Музиката ми подсказа, че започва танцът на Мамеха, и аз отидох в края на коридора, откъдето през процепите на вратите се виждаше сцената.
Наблюдавах Мамеха само няколко минути, но впечатлението от танца й никога няма да се изличи от съзнанието ми. Повечето танци на школата „Иноуе“ са поставени по някаква история и тази на нейния танц със заглавие „Придворен се връща при своята съпруга“ бе по китайска класическа поема за един придворен, който има дълга любовна връзка с дама от императорския двор. Една нощ съпругата на придворния се скрива в храстите край двореца, за да разкрие къде прекарва времето си той. Най-сетне призори вижда как съпругът й си тръгва от покоите на любовницата си, но вече се е разболяла от ужасния студ през нощта и скоро след това умира.
За нашите пролетни танци действието в тази история беше пренесено в Япония, но сюжетът оставаше непроменен. Мамеха играеше съпругата, която умира от студ и сърдечна мъка, а гейшата Канако изпълняваше ролята на нейния съпруг, придворния. Наблюдавах танца от момента, в който придворният се прощава с любовницата си. Мизансценът бе вече изумително красив — меката светлина на предутрието на фона на бавния ритъм на шамисена, отекващ като сърцебиене. Придворният изпълни прекрасен танц на благодарност към любовницата за незабравимата нощ, а после се придвижи към светлината на изгряващото слънце, за да улови за нея топлината му. Това бе моментът, в който Мамеха, скрита в единия край на сцената от погледите на придворния и любовницата му, затанцува своята дълбоко скръбна елегия. Дали красотата на нейния танц или прелестта на историята, не знам, но се почувствах така, сякаш самата аз съм жертва на това ужасно предателство. В края на танца сцената бе огряна от слънчева светлина. Мамеха влезе в една горичка, за да изиграе простичката сцена на смъртта. Не мога да кажа какво стана след това — бях прекалено развълнувана, за да продължа да гледам, а и без това трябваше да се върна зад сцената и да се приготвя за своя танц.
Докато чаках зад кулисите, изпитвах странното усещане, че ме притиска тежестта на цялата сграда — разбира се, тъгата винаги ми се е струвала като нещо необикновено тежко. Белите чорапи на добрата танцьорка са винаги с един номер по-малки, за да усеща с ходилата си ръбовете на дъските на сцената. Но докато стоях и се опитвах да намеря у себе си сили за танца, чувствах върху си такава тежест, че усещах не само ръбовете по сцената, а и нишките на самите чорапи. Най-сетне чух музиката на барабаните и шамисена и мекото шумолене на дрехите на момичетата, които заситниха покрай мен на сцената, но ми е трудно да си спомня какво стана по-нататък. Сигурна съм, че вдигнах ръце със сгънатото ветрило и присвих колене — в тази поза се появявах на сцената. Впоследствие не чух да намекват, че не съм излязла навреме, но си спомням отчетливо само как гледах с удивление колко уверено и плавно се движат ръцете ми. Бях упражнявала хиляди пъти този танц и това би трябвало, предполагам, да е предостатъчно. Защото макар съзнанието ми да се беше изключило, изиграх ролята си спокойно и без всякакви усилия.
Всеки път до края на месеца се приготвях за излизане на сцената, като се съсредоточавах върху „Придворен се връща при съпругата си“, докато не усетех тежестта на тъгата. Ние, човешките същества, имаме удивителна способност да свикваме с всичко, но когато си представех как Мамеха, скрита от погледите на придворния и любовницата му, разкрива в танц дълбоката си скръб, не можех да се въздържа да не изпитам онази тъга, както вие не бихте могли да се въздържите да не помиришете разрязана ябълка на масата пред вас.
Един ден през последната седмица на танците двете с Мамеха останахме до късно в гримьорната, увлечени в разговор с друга гейша. На излизане от театъра не очаквахме да видим никого вън — и наистина хората се бяха разотишли. Ала на улицата шофьор в униформа изскочи от една кола и отвори задната врата. Двете с Мамеха понечихме да отминем, но от колата слезе Нобу.
— О, Нобу сан! — удиви се Мамеха. — Бях започнала да се безпокоя, че вече не се интересувате от компанията на Саюри! Всеки ден този месец се надявахме да се обадите…
— Вие ли ще се оплаквате, че са ви накарали да чакате? Чакам пред театъра вече повече от час.
— Да не би току-що да излизате от поредното представление? — попита Мамеха. — Саюри е вече звезда.
— Не — отвърна той. — Излязох преди цял час от театъра. Имах достатъчно време да позвъня и да изпратя шофьора до центъра на града да вземе нещо.
Нобу потропа по стъклото на колата и така стресна бедния човек, че фуражката му падна. Шофьорът спусна стъклото и подаде на Нобу плик от станиол. После Нобу се обърна към мен, аз му се поклоних дълбоко и казах колко съм щастлива, че го виждам.
— Ти си много талантлива танцьорка, Саюри. Аз не правя подаръци току-така — каза той, но мисля, че не беше истина. — Сигурно затова Мамеха и другите в Гион не ме обичат колкото обичат другите мъже.
— Нобу сан! — възкликна Мамеха. — Кой ви е казал някога подобно нещо?
— Отлично знам какво обичате вие, гейшите. Докато един мъж ви отрупва с подаръци, се примирявате с всякакви глупости.
Нобу ми подаде малкия пакет.
— Нобу сан — казах, — с каква глупост ме молите да се примиря?
Казах го на шега, разбира се, но Нобу не го възприе така.
— Не казах ли току-що, че не съм като другите мъже? — измърмори той. — Защо вие, гейшите, никога не вярвате на хората? Ако искаш това, по-добре го вземи, преди да съм размислил.
Благодарих му и взех пакетчето, а той отново потропа по прозореца на колата. Шофьорът изскочи и му отвори задната врата.
Стояхме приведени в поклон, докато колата се скри зад ъгъла. После Мамеха ме отведе обратно в градината на театъра. Седнахме на каменна скамейка с изглед към езерото с шараните и надникнахме в плика от Нобу. В нея имаше само една кутийка, загърната в златиста хартия с релефния щемпел на известен магазин за бижута и завързана с червена панделка. Отворих я и открих скъпоценен камък — рубин с големината на прасковена костилка. Приличаше на огромна капка кръв, пробляскваща на слънчевата светлина на повърхността на езеро. Завъртях го в ръката си и отблясъците заподскачаха от една полирана повърхност на друга. Усещах ги, сякаш подскачаха в гърдите ми.
— Виждам колко си развълнувана — каза Мамеха. — И съм много щастлива за теб. Но не му се радвай прекалено. Ще имаш други бижута, Саюри — много бижута, предполагам. Но никога не ще имаш подобна възможност. Затова отнеси рубина вкъщи и го дай на Майка.
Гледах изумително красивия скъпоценен камък и светлината, която се процеждаше от него и оцветяваше ръката ми в розово, мислех си за Майка с нейните болезнени жълти очи с червени като сурово
