кимона. Той седна откъм пътеката, за да е готов да обезкуражи всеки, опитал се да ме заговори. Преструвах се, че си убивам времето, четейки списание, но всъщност само прелиствах страниците, защото бях заета да наблюдавам с крайчец на окото си как хората по пътеката забавят крачка, за да ме разгледат. Открих, че вниманието ми харесва, но когато малко подир обяд пристигнахме в Шидзуока и аз застанах на перона да чакам влака за Хаконе, изведнъж усетих нещо неприятно да се надига у мен. Цял ден го бях пъдила от съзнанието си, но сега съвършено ясно видях себе си по друго време, на друг перон, да тръгвам на друг път — този с господин Бекку — в деня, когато двете със сестра ми бяхме отведени от дома. Срам ме е да си призная какви усилия бях полагала през годините да не мисля за Сацу, за татко и мама, за нашата залитаща къща на крайбрежните скали. Бях като дете с чувал на главата. Единственото, което бях виждала ден след ден, бе Гион, до степен да започна да мисля, че той с всичко, единственото нещо, което има значение на този свят. А това, естествено, нямаше как да не ме накара да се замисля за някогашния мой живот. Тъгата е много странно нещо — ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо — само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него.
Късно на другата сутрин една от колите на барона ме взе от малката странноприемница с изглед към планината Фуджи и ме откара в лятното му имение на брега на езеро сред красива гора. Когато спряхме на кръглата алея за коли и аз слязох в пълното си одеяние на чиракуваща гейша от Киото, много от гостите се извърнаха да ме видят. Сред тях забелязах и жени — някои в кимона, други в европейски дрехи. По-късно разбрах, че повечето са гейши от Токио, защото бяхме само на няколко часа път с влак от столицата. После се появи и самият барон — излезе по пътека от гората с няколко други господа.
— Гледайте, ето какво очаквахме всички! — извика той. — Това очарователно същество е Саюри от Гион, която някой ден ще е може би „великата Саюри от Гион“. Мога да ви уверя, че никъде няма да срещнете очи като нейните. А как само се движи… Поканих те тук, Саюри, за да могат всички мъже да те видят. Така че имаш важна задача. Трябва да се разхождаш — из къщата, долу край езерото, в гората, навсякъде! А сега, заеми се за работа!
Тръгнах из имението, както ме помоли баронът, минах край натежалите от цветове вишни, като ту тук, ту там се покланях на гостите и внимавах да не се издам, че се оглеждам за председателя. Почти не напредвах, защото през няколко крачки все ме спираше някой мъж и казваше нещо от рода на: „Боже мой! Чиракуваща гейша от Киото!“ После изваждаше фотоапарата си и караше някой да го снима с мен или ме завеждаше до беседката за любуване на луната на брега на езерото или другаде, за да ме покаже на приятелите си — както би постъпил може би с праисторическо същество, което е хванал с мрежа. Мамеха ме беше предупредила, че всички ще се възхищават на външността ми, защото няма нищо сравнимо с чиракуваща гейша от Гион. Вярно, че в по-добрите квартали на гейши в Токио, като Шимбаши и Акасака, ако едно момиче се готви за дебюта си, трябва да усъвършенства различните изкуства. Но по онова време много от токийските гейши бяха с твърде модерно мислене и затова някои се разхождаха из имението на барона в европейски дрехи.
Приемът, изглежда, нямаше край. По средата на следобеда аз почти загубих надежда да намеря председателя. Влязох в къщата, за да открия местенце да си почина, но щом прекрачих в преддверието, се вцепених. Видях го да излиза от една стая с татами — разговаряше с някакъв човек. Двамата се сбогуваха, а след това той се обърна към мен.
— Саюри! Как успя баронът да те подмами да изминеш целия този път от Киото? Дори не подозирах, че се познавате.
Знаех, че трябва да сваля очи от него, но беше трудно, като да вадиш пирони от стена. Когато най- сетне успях да го сторя, се поклоних и отвърнах:
— Мамеха сан ме изпрати на свое място. Толкова се радвам, че имам честта да ви видя, господин председател.
— Да, и аз се радвам да те видя. Можеш да ми кажеш мнението си за едно нещо. Ела да видиш подаръка, който съм донесъл на барона. Изкушавам се да си тръгна, без да му го дам.
Последвах го в стаята с татами, изпитвайки чувството, че ме дърпат като хвърчило на конец. Бях тук, в Хаконе, далеч от всичко, което някога съм знаела и познавала, и прекарвах броени мигове с мъжа, за когото единствено бях мислила непрекъснато. Това ме изумяваше. Той вървеше пред мен и аз се удивлявах от това колко леко се движи в шития по поръчка вълнен костюм. Забелязвах подутините на прасците му и дори вдлъбнатината ниско на гърба му, наподобяваща мястото, откъдето корените на дървото се разклоняват. Той взе нещо от масата и ми го подаде да го видя. В първия момент помислих, че е инкрустирано златно блокче, но се оказа антична кутия за тоалетни принадлежности. Купил я беше за барона. Била направена, както председателят обясни, от Агата Генроку — майстор от епохата Едо. Имаше формата на възглавница и бе от лакирано в златисто дърво с черни фигури на летящи жерави и подскачащи зайци. Той я постави в ръката ми — беше толкова изумителна, че дъхът ми спря, докато я разглеждах.
— Мислиш ли, че баронът ще я хареса? Открих я миналата седмица и веднага се сетих за него, но…
— Нима е възможно да се съмнявате, че няма да я хареса?
— О, този човек има всевъзможни колекции. Нищо чудно да му се стори треторазредна дреболия.
Уверих го, че никой не би и помислил подобно нещо, и му върнах кутийката. Той я загърна в парче коприна, завърза я с панделка и кимна към вратата да го последвам. В преддверието му помогнах да се обуе. Докато направлявах с пръсти крака му в обувката, се улових да си въобразявам, че сме прекарали заедно следобеда, а ни очаква и една дълга вечер. Мисълта ме хвърли в такова състояние, че не знам колко време мина, преди да дойда на себе си. Председателят не показа с нищо, че губи търпение, но аз така се притесних, че докато мушна крака в своите окобо, мина повече време, отколкото бе редно.
Той ме поведе по пътека към езерото. Открихме там барона, седнал на рогозка под цъфнала вишна в компанията на три токийски гейши. Всички станаха, макар че баронът се позатрудни. Лицето му бе цялото на червени петна от алкохола, сякаш някой дълго-дълго го е налагал с пръчка.
— О, господин Председател! — извика той. — Толкова съм щастлив, че дойдохте на моя прием. Нали знаете, че винаги се радвам да ви видя тук? Тази ваша корпорация не престава да се разраства, не е ли така? Каза ли ви Саюри, че Нобу беше на моето парти миналата седмица?
— Чух всичко от Нобу, който, не се съмнявам, се е държал както винаги.
— Така е — отвърна баронът. — Много особен малък човек, нали?
Не знам какво си мислеше, защото баронът бе по-млад от Нобу. Забележката, види се, не се понрави на председателя и той присви очи.
— Искам да кажа — поде баронът, но председателят го прекъсна:
— Дойдох да ви благодаря и да се сбогувам, но преди това имам нещо за вас. — И му подаде кутийката.
Баронът бе твърде пиян, за да може да развърже копринената панделка, и подаде пакетчето на една от гейшите да му помогне.
— Какво великолепно нещо! — възкликна той, като видя подаръка. — Нали всички мислите така? Погледнете я. О, тя е може би по-прекрасна от изумителното същество до вас господин председател. Познавате ли Саюри? Ако ли не, позволете да ви я представя.
— О, двамата със Саюри се познаваме добре — отвърна председателят.
— Колко добре, господин президент? Достатъчно, за да ви завиждам ли? — Баронът се засмя на шегата си, но останалите замълчахме. — Във всеки случай този щедър подарък ме подсеща, че имам нещо за теб, Саюри. Но не мога да ти го дам, преди тези гейши да са си отишли, защото ще започнат да искат по едно и за себе си. Тъй че трябва да останеш след всички гости.
— Баронът е много мил — казах, — но наистина не бих искала да досаждам.
— Виждам, че си научила отлично от Мамеха как да казваш „не“ на всичко. Просто ме чакай в централното преддверие, след като гостите се разотидат. Вие ще ми помогнете и ще я убедите, господин председател, докато тя ви изпраща до колата.
Сигурна съм, че ако не беше толкова пиян, щеше да се сети сам да изпрати своя гост. Но двамата мъже се сбогуваха и аз последвах председателя към къщата. Докато шофьорът му държеше вратата, аз се поклоних и му благодарих за добрината. Той понечи да се качи, но спря.
— Саюри — започна, но сякаш се поколеба как да продължи. — Какво ти каза Мамеха за барона?
— Не кой знае колко, господине. Или поне… не съм сигурна какво имате предвид.
