наистина ми помогна. Мисля, че и Леля бе не по-малко слисана от мен. Спряхме се на бледозелено кимоно със сребърни и яркочервени листа и сиво оби със златни нишки. Хацумомо обеща да се отбие, за да ни види с Нобу.
Вечерта коленичих в коридора на чайната „Ичирики“ с чувството, че целият ми живот се е стремял към този момент. Чух приглушен смях и се запитах дали един от гласовете не е на председателя, а когато отворих вратата и го видях начело на масата — Нобу седеше с гръб към мен, — бях така пленена от усмивката му, макар да беше само отзвук от смеха миг преди това; едва се сдържах да не се усмихна насреща му. Поздравих първо Мамеха, после няколкото други гейши и накрая мъжете — бяха шест-седем. После се изправих и отидох направо при Нобу, както очакваше от мен Мамеха. Но май коленичих по-близо до него, защото той мигом остави раздразнено чашката си на масата и се отдръпна леко. Извиних се, но той не ми обърна никакво внимание и Мамеха направи гримаса. Прекарах остатъка от времето без настроение. По- късно, когато си тръгнахме заедно, Мамеха ми каза:
— Нобу сан лесно се дразни. Занапред бъди по-внимателна.
— Съжалявам, госпожо. Очевидно не ме харесва толкова, колкото си мислите…
— О, харесва те. Ако компанията ти не му беше харесала, щеше да си тръгнеш, обляна в сълзи. Понякога е деликатен колкото торба с камъни, но е по своему добър, ще видиш.
Същата седмица, а и много пъти през следващите, продължих да получавам покани от електрическата компания „Ивамура“, при това невинаги с Мамеха. Тя ме предупреди да не се задържам дълго от страх да не излезе, че нямам други ангажименти, затова винаги след час, час и нещо се покланях и се оттеглях, сякаш трябваше да ида на друго място. Често, когато се обличах за тези вечери, Хацумомо правеше намеци, че може да се отбие, но никога не го правеше. Ала един следобед, когато най-малко го очаквах, тя ме информира, че същата вечер има свободно време и със сигурност ще дойде.
Както можете да си представите, стана ми малко нервно, но нещата още повече се влошиха, когато пристигнах в „Ичирики“ и открих, че Нобу го няма. Беше най-малкото парти, на което бях присъствала досега — само още две други гейши и четирима мъже. Притесних се какво ще стане, ако Хацумомо дойде и види, че забавлявам председателя в отсъствие на Нобу. Не бях измислила още нищо, когато внезапно плъзгащата се врата се отвори и с ужас видях Хацумомо, коленичила в коридора.
Реших, че единственото ми спасение е да се преструвам на отегчена, сякаш само компанията на Нобу евентуално би могла да ме развесели. Това може би щеше да ме спаси, но за огромно мое щастие Нобу все пак дойде няколко минути по-късно. Щом го видя, прекрасната усмивка на Хацумомо грейна — усмихваше се все по-щедро, докато устните й не се наляха и не заприличаха на капки кръв, процеждащи се от крайчеца на рана. Нобу се разположи удобно на масата и Хацумомо изведнъж ме подкани почти майчински да ида и да му налея саке. Преместих се близо до него и се опитах да се държа като напълно запленена от присъствието му. Когато той се смееше например, аз го поглеждах така, сякаш едва се сдържам. Хацумомо бе доволна и не сваляше очи от нас. Дори не забелязваше вниманието на всички мъже към нея — или просто бе свикнала на такова внимание. Тази вечер тя както винаги бе изкусително красива и младият мъж в края на масата само пушеше и я гледаше. Дори председателят, обвил грациозно с пръсти чашката си, от време на време я поглеждаше крадешком. Не се и съмнявах, че мъжете така се заслепяват от красотата, че биха се чувствали привилегировани да прекарат живота си с демон, стига той да е красив. Изведнъж си представих как някоя нощ председателят прекрачва прага на нашата окия, за да се срещне с Хацумомо. И ми се усмихва, докато разкопчава палтото си, все още с шапка в ръка. Не мислех, че е възможно да бъде толкова омаян от красотата й, че да не забележи белезите на жестокост, които неминуемо щяха да се проявят. Но едно беше абсолютно сигурно — ако Хацумомо разбереше чувствата ми към него, щеше да се опита да го съблазни, и то само за да ми причини болка.
Изведнъж ми се прищя неудържимо тя да се махне час по-скоро. Знаех, че беше дошла да наблюдава, както го наричаше, „задълбочаващия се роман“, затова реших да й покажа това, което искаше да види. Започнах често-често да опипвам ту шията, ту прическата си, сякаш се притеснявах за външния си вид. А когато пръстите ми докоснаха неволно едно от украшенията в косата ми, ми хрумна идея. Изчаках един от гостите да каже някаква шега, а после се разсмях и се наклоних към Нобу. Признавам, че беше странно да си оправям косата, защото тя беше фиксирана с восък и не се нуждаеше от допълнителни грижи. Но целта ми бе да измъкна едно от украшенията в нея — китка жълти и оранжеви минзухари от коприна — и то да падне в скута на Нобу. Оказа се, че дървената пръчица, на която висеше, е втъкната доста по-надълбоко, отколкото очаквах, но най-накрая украшението се закачи о дрехата на Нобу и падна на рогозката между скръстените му крака. Почти всички забелязаха това, но сякаш не можеха да решат какво трябва да се направи. Идеята ми бе да протегна ръка и като смутено девойче да си го взема, но нямах кураж да бръкна между краката му.
Нобу сам го вдигна и го хвана бавно за пръчицата. После каза:
— Намери прислужницата, която ме посрещна, и й кажи да дойде с пакетчето, което донесох със себе си.
Направих каквото ми каза, а когато се върнах, всички бяха в очакване. Той продължаваше да държи украшението ми така, че минзухарите се люлееха над масата, и изобщо не пое от ръката ми пакетчето, а каза:
— Мислех да ти го дам по-късно, когато си тръгна, но, види се, сега е моментът.
После кимна към пакетчето да го отворя. Всички ме гледаха и аз много се смущавах, но все пак развих хартията и отворих малка дървена кутия, в която върху сатен лежеше гребен с прекрасни орнаменти. Беше полукръгъл, яркочервен и украсен с цветя.
— Това е антика. Намерих го преди няколко дни — поясни Нобу.
Председателят, който гледаше замислено украшението в кутийката върху масата, раздвижи устни, но най-напред не издаде звук и чак след като се покашля, каза със странна тъга в гласа:
— Нобу, нямах представа, че си толкова сантиментален.
Хацумомо стана от мястото си и тъкмо реших, че съм успяла да се избавя от нея, тя дойде и за моя изненада коленичи до мен. Не знаех какво да мисля, но Хацумомо извади гребена от кутийката и го втъкна в прическата ми точно под издутината, подобна на възглавничка за игли. После протегна ръка, Нобу постави в нея китката копринени цветя и тя втъкна и нея по майчински нежно. Благодарих й с лек поклон.
— Не е ли това момиче най-прекрасното същество? — Каза го, обръщайки се към Нобу. После въздъхна престорено, сякаш тези няколко минути са били най-романтичните в живота й, и сетне си тръгна.
Не ще и дума, че мъжете се различават един от друг като храстите, които цъфтят по различно време на годината, Защото, ако няколко седмици след турнира по сумо Нобу и председателят съвсем очевидно започнаха да проявяват интерес към мен, минаха месеци без никаква вест от доктор Рак или от Учида. Мамеха беше категорична, че трябва да изчакаме, а не да търсим повод за среща с тях, но в крайна сметка мистерията я изкара от търпение и тя отиде да навести Учида.
Оказа се, че скоро след нашето посещение котаракът му бил ухапан от язовец и умрял от инфекция, а Учида се запил. Няколко дни поред Мамеха ходеше при него, за да го поразсее. После, когато кризата му поотмина, тя ме облече в синкаво като лед кимоно с избродирани в основата на полите разноцветни панделки — деликатен европейски щрих за „подчертаване на ъглите“ според самата нея — и ме изпрати да му отнеса за подарък перленобяло котенце, което й бе струвало бог знае колко. Котето ми се стори много сладко, но Учида почти не му обърна внимание, а се втренчи в мен с присвити очи, като променяше позата на главата си. Няколко дни по-късно дойде новината, че иска да му позирам. Мамеха ме предупреди да не отварям пред него уста и ме изпрати, придружена от прислужницата й Тацуми, която цял следобед дремеше в един ъгъл, докато Учида ме местеше от място на място, разбъркваше неистово тушовете си, за да нанесе няколко щриха върху лист оризова хартия, преди отново да ме премести.
Ако обиколите Япония и видите различните творби на Учида, създадени, докато му позирах онази зима, както и през следващите години — като например единствено оцелялата негова картина с масло, окачена в заседателната зала на банката „Сумитомо“ в Осака, — ще решите навярно, че да му позира човек е върховно преживяване. Само че нямаше по-скучно нещо от това. Повечето време само седях неудобно час или повече. Спомням си най-вече колко се измъчвах от жажда, защото Учида нито веднъж не ми предложи нещо за пиене. Дори когато си носех чай в добре затворен съд, той го отместваше в другия край на стаята, за да не го разсейвал. Следвах заръките на Мамеха и никога не посмях да кажа и дума, дори през онзи
