По-късно в рикшата на връщане към Гион Мамеха ми заговори възбудено:
— Онзи борец ми подсказа най-прекрасната идея. Хацумомо дори не си дава сметка, но е извадена от равновесие. И няма да го разбере, преди да е станало твърде късно.
— Вие имате план? О, Мамеха сан, моля ви, кажете ми го.
— Нима дори за момент допускаш, че ще го направя? Няма да го кажа дори на прислужницата си. Просто се старай да поддържаш интереса на Нобу сан към теб. Всичко зависи от него и от още един човек.
— Кой друг човек?
— Човек, когото още не си виждала. Но не говори повече за това! Може би вече казах повече, отколкото е нужно. Чудесно е, че днес се запозна с Нобу сан! Той може да се окаже твоят спасител.
Трябва да призная, че ми призля от тези нейни думи. Ако трябваше да имам спасител, исках той да е председателят и никой друг.
18
След като вече знаех кой е председателят, още същата вечер започнах да ровя из изхвърлените списания, които ми попаднаха, с надежда да науча повече за него. След седмица бях събрала такава купчина в стаята си, че Леля ме погледна, сякаш съм си загубила ума. Открих, че в доста статии се споменаваше за него, но само бегло и никоя не разкриваше нещата, които наистина исках да знам. Продължих да прибирам всяко списание, което се подаваше от кофа за боклук, докато един ден не попаднах на купчина стара хартия, завързана на пакет и захвърлена зад чайните. Сред нея имаше списание отпреди две години, в което намерих статия за компанията „Ивамура“.
Изглежда, че през април 1931-ва електрическата компания „Ивамура“ бе чествала двайсет години от създаването си. Дори сега се удивлявам, като мисля за това, но беше същия онзи месец, през който срещнах председателя на брега на Ширакава. Щях да видя лицето му във всички списания, стига да ги бях прегледала. Но вече знаех коя дата да търся и след време намерих още статии за годишнината. Повечето изрових от вехториите, изхвърлени след смъртта на старицата, която живееше в една окия през улицата.
Както научих, председателят бе роден през 1890 година, което означаваше, че въпреки посивялата му коса, когато го срещнах за пръв път, той е бил малко над четирийсет. Тогава си помислих, че е президент на незначителна фирма, но не съм била права. Компанията „Ивамура“ не беше голяма като електрическата компания „Осака“ — основния й конкурент в Западна Япония, както твърдяха всички списания. Но благодарение на прословутото си съдружие председателят и Нобу бяха много по-известни, отколкото шефовете на доста по-големи фирми. Във всички случаи компанията „Ивамура“ се смяташе за по-новаторска и имаше по-добра репутация.
На седемнайсет години председателят бе постъпил на работа в малка електрическа фирма в Осака. Не след дълго вече ръководел група, която прокарвала електричество за съоръжения във фабриките из този район. По онова време поръчките за прокарване на ток в домове и административни сгради се увеличавали и вечер Председателят разработил проект, позволяващ използването на две крушки в една фасонка. Директорът на фирмата не пожелал да го въведе в производство, тъй че през 1912-ра, на двайсет и две години, малко след като се оженил, той напуснал и си направил своя фирма.
Следващите няколко години били трудни, но през 1914-а фирмата му спечелила договор за електрифициране на нова сграда в една военна база в Осака. По онова време Нобу бил все още в армията, защото след раняването му на фронта било трудно да си намери някъде работа. Той трябвало да наблюдава работата, извършвана от новата фирма „Ивамура“. Двамата с председателя много скоро станали приятели и когато на другата година председателят му предложил работа, Нобу я приел.
Колкото повече четях за тяхното съдружие, толкова повече разбирах колко двамата си подхождат. Обикновено във всички статии имаше една и съща тяхна снимка — председателят в стилен вълнен костюм от три части с керамичната фасонка за две крушки в ръка — първото нещо, произведено от фирмата. Изглеждаше така, сякаш някой току-що му я е подал и той още не знае какво да прави с нея. Устата му бе полуотворена и зъбите му се виждаха, а той гледаше в камерата с почти заплашителен поглед, сякаш се канеше да захвърли изобретението. Нобу, напротив, стоеше до него, малко по-нисък и съсредоточен, а китката на едната му ръка беше свита в юмрук. Носеше редингот с панталон на райета. Обезобразеното му лице бе съвършено безизразно. Председателят — може би заради преждевременно посребрената коса и разликата в ръста на двамата — би могъл да е едва ли не баща на Нобу, макар да беше само две години по-възрастен. В статиите се казваше, че докато той отговарял за разширяването и развитието на фирмата, Нобу се бил наел с управлението й. Беше по-непривлекателният от двамата и се занимаваше с по- непривлекателната работа, но очевидно я вършеше толкова добре, че председателят често заявяваше публично как фирмата никога не би преживяла няколкото кризи без таланта на неговия приятел. Тъкмо Нобу бе намерил инвеститори, спасявайки фирмата от разорение в началото на двайсетте години. „Имам към Нобу дълг, който никога не ще мога да върна“, цитираха неведнъж председателя.
Минаха няколко седмици и един ден получих бележка от Мамеха да отида в дома й на следващия ден следобед. Вече бях свикнала с това, че там ме очаква специално приготвен за мен комплект безценни кимона, но когато този път започнах да се преобличам в плътно есенно кимоно — коприна в алено и жълто с окапали листа, разпилени върху златни треви, с изненада открих, че на дрехата отзад има дупка, голяма колкото да провреш два пръста. Мамеха все още не се бе прибрала, но аз грабнах кимоното и отидох да кажа на прислужницата.
— Тацуми сан, има нещо много неприятно… това кимоно е скъсано.
— Не е скъсано, госпожице. Просто трябва да се поправи. Тази сутрин госпожата го взе назаем от една окия наблизо.
— Сигурно не е видяла дупката. Пък и с моята слава, че съсипвам кимона, вероятно ще помисли…
— О, тя знае, че е скъсано — прекъсна ме Тацуми. — Всъщност и долното кимоно е скъсано, и то на същото място.
Бях вече облякла кремавото долно кимоно, затова протегнах ръка и напипах дупката на бедрото ми. Тацуми беше права.
— Миналата година една чиракуваща гейша, без да иска, го закачи на пирон — обясни Тацуми. — Но госпожата каза съвсем ясно, че иска да го облечеш.
Не разбирах смисъла на всичко това, но се облякох. Мамеха най-сетне се върна тичешком и докато си оправяше грима, аз й казах за кимоното.
— Обясних ти, че според моя план двама мъже ще са важни за бъдещето ти. Преди две седмици се запозна с Нобу. Другият досега бе извън града, но с помощта на това скъсано кимоно ти много скоро ще се срещнеш с него. Онзи борец ми даде такава невероятна идея! Нямам търпение да видя как ще реагира Хацумомо, когато ти възкръснеш от мъртвите. Знаеш ли какво ми каза тя онзи ден? Че не знае как да ми се отблагодари, задето съм те завела на турнира. И че си заслужавало усилията да отиде, за да те види колко влюбено гледаш „господин Гущера“. Сигурна съм, че ще те остави на мира, когато го развличаш. Е, може да се отбие, за да види какво става. Тъй че колкото повече говориш за Нобу в нейно присъствие, толкова по- добре — макар че не бива да споменаваш и дума за мъжа, с когото ще се срещнеш днес следобед.
Усетих, че ми става зле от тези нейни думи, въпреки че си наложих да изглеждам щастлива, защото трябва да знаете, че един мъж никога не би имал интимни отношения с гейша, която е била любовница на близък негов приятел. Един следобед малко преди това чух в банята как някаква млада жена се опитва да утеши друга гейша, която тъкмо бе научила, че новият й данна ще е съдружник на човека, за когото тя мечтаела. Докато я гледах, не ми и хрумна, че някой ден и аз мога да съм в същото положение.
— Може ли да попитам нещо, госпожо? Да разбирам ли, че част от вашия план е някой ден Нобу сан да стане мой данна?
В отговор Мамеха свали четката за гримиране и ми отправи поглед, с който, най-сериозно, би могла да спре влак.
— Нобу сан е прекрасен човек. Нима намекваш, че би се срамувала да го имаш за свой данна?
— Не, госпожо. Не исках да кажа това. Просто се чудех…
