— Моля ви, Мамеха сан… не ме карайте да се срамувам от себе си.
Пресякохме един двор и вече бяхме пред стълбите на сградата, където се намираха тоалетните. Мамеха обаче ме отведе встрани по покрита галерия. Когато бяхме достатъчно далеч, за да ни чуе някой, тя заговори тихо:
— От години Нобу сан и председателят са мои покровители. Бог е свидетел, че Нобу може да бъде груб с хората, които не харесва. Но към приятелите си е предан като самурай към своя господар. И никога не ще срещнеш човек, на когото да можеш така да разчиташ. Мислиш ли, че Хацумомо разбира и оценява подобни качества? Погледне ли Нобу, вижда само… „господин Гущер“. Така го нарича тя. „Мамеха сан, видях ви снощи с господин Гущер! О, господи, изглеждате цялата на петна. Мисля, че той ви действа като зараза.“ И други подобни. Слушай, не ме интересува какво мислиш за Нобу сан в момента. След време ще разбереш какъв добър човек е той. Но Хацумомо като нищо ще те остави на мира, ако си помисли, че си се привързала силно към него.
Не можех да измисля какво да й отговоря. Дори все още не бях сигурна какво ме моли да направя.
— Днес Нобу сан ти говори за сумото толкова дълго — продължи тя. — Публиката си мисли, че ти го обожаваш. А сега изиграй едно представление заради Хацумомо. Накарай го да си помисли, че си по- очарована от него, отколкото от всеки друг. Тя ще си каже, че това е най-смешното нещо, което някога е виждала. Сигурно ще иска да останеш в Гион само за да може по-дълго да се наслаждава на гледката.
— Но, Мамеха сан, как ще я накарам да си помисли, че съм очарована от него?
— Ако не можеш да се справиш с такова нещо, значи не съм те учила правилно — отвърна тя.
Когато се върнахме на местата си, Нобу отново бе погълнат от разговор с един човек наблизо. Не можех да ги прекъсна, затова се престорих, че наблюдавам с най-голям интерес двамата борци на ринга, които се готвеха за схватка. Публиката започваше да губи търпение. Нобу не бе единственият, който не гледаше и си приказваше. Изпитвах неудържимо желание да се обърна към председателя и да го попитам дали си спомня онзи ден преди няколко години, когато беше толкова мил с едно момиче… Но не бих могла, естествено, да изрека подобно нещо. Пък и би било катастрофално да съсредоточа вниманието си върху него, докато Хацумомо ме наблюдаваше.
Скоро Нобу пак се обърна към мен и каза:
— Схватките бяха скучни, но излезе ли Миягияма, ще видиш истинска техника.
Стори ми се, че това е възможност да се покажа безумно влюбена в него, и казах:
— Но схватките досега бяха толкова интересни! А и всичко, което господин Нобу бе така любезен да ми разкаже, ми се стори толкова интересно. Не мога да си представя, че вече не сме видели най-доброто.
— Не ставай смешна — отсече той. — Никой от тези борци не заслужава да излезе на един ринг с Миягияма.
Виждах през рамото му Хацумомо — разговаряше с Аваджиуми и като че ли не гледаше към мен.
— Знам, че е глупаво да задавам такива въпроси — продължих, — но как може такъв дребен борец като Миягияма да е най-добрият? — Ако бяхте видели лицето ми, щяхте да си помислите, че нищо на света не ме вълнува повече. Стана ми смешно, че се преструвам на толкова заинтригувана, но никой, който ни наблюдаваше, не би допуснал, че не си споделяме най-съкровени душевни тайни. За моя радост тъкмо тогава зърнах Хацумомо да извръща глава към мен.
— Миягияма изглежда дребен, защото останалите са прекалено дебели — говореше Нобу. — Но той е много горд с ръста си. Преди няколко години публикуваха във вестник височината и теглото му, при това съвсем точно, но въпреки това той бе така засегнат, че накарал свой приятел да го удря с дъска по главата, а после се натъпкал с батати и вода и отишъл във вестника да им покаже, че са сгрешили.
Мисля, че бих се разсмяла на всичко, което Нобу кажеше — заради Хацумомо, искам да кажа.
Но всъщност наистина беше смешно да си представи човек как Миягияма стиска очи в очакване да го прасне дъската. Задържах тази картина в съзнанието си и се разсмях от все сърце — в рамките на приличието, разбира се. След малко и Нобу започна да се смее заедно с мен. В очите на Хацумомо сигурно изглеждахме като най-добрите приятели, защото видях, че тя пляска доволно с ръце.
После ми хрумна да си представя, че Нобу е председателят, и всеки път, щом той отвореше уста, аз си затварях очите за грубостта му и се опитвах да видя вместо това нежност. Скоро открих, че мога да гледам устните му, без да виждам, че са безцветни и обезобразени, и да си въобразявам, че са устните на председателя и че всеки нюанс в гласа му е обяснение за чувствата му към мен. По едно време дори успях, струва ми се, да убедя самата себе си, че не съм в залата, а седя в тиха стая, коленичила до председателя. Доколкото си спомнях, не бях изпадала в такова блаженство. Оглеждах се наоколо и виждах красотата на огромните греди, вдъхвах аромата на оризовите сладкиши. Мислех, че това състояние никога няма да премине, но по едно време казах нещо, което дори не си спомням, и Нобу попита:
— За какво говориш? Само глупачка може да мисли такива простотии!
Усмивката ми рухна, преди да успея да я спра, сякаш конците, на които висеше, бяха отрязани. Нобу ме гледаше право в очите. Вярно, че Хацумомо седеше далеч, но бях сигурна, че ни наблюдава. И тогава ми хрумна, че ако гейша или млада чиракуваща се просълзи пред мъж, то навярно всеки би го възприел за безумна страст. Би трябвало да отвърна на грубата му забележка с извинение. Вместо това се опитах да си представя, че председателят ми е казал нещо толкова рязко, и устните ми моментално затрепериха. Сведох глава и направих невероятен спектакъл с детинското си поведение.
За моя изненада Нобу попита:
— Причиних ти болка, нали?
Не ми беше трудно да заподсмърчам театрално. Нобу още дълго ме гледа и после изрече:
— Ти си очарователно момиче.
Сигурна съм, че искаше да продължи, но точно в този момент Миягияма влезе в залата и публиката нададе рев.
Доста време Миягияма и другият борец — името му беше Сайто — пристъпваха наперено по подиума, загребваха сол и я хвърляха по ринга или удряха силно с крак, както правят борците по сумо. Всеки път, когато се привеждаха един срещу друг, ми заприличваха на два скални блока, които в следващия миг ще се откъртят и сгромолясат. Миягияма като че се привеждаше повече от Сайто, който беше по-висок и много по-тежък. Мислех си, че когато се хвърлят един върху друг, клетият Миягияма със сигурност ще бъде изтласкан — не можех да си представя някой да събори Сайто. Двамата заемаха позиция седем или осем пъти, без никой да нападне. Нобу ми пошушна:
— Хатаки коми! Ще му направи хватка хатаки коми. Наблюдавай очите му.
Направих каквото ми каза, но единственото, което забелязах, бе, че Миягияма нито веднъж не погледна Сайто. Не мисля, че на Сайто му беше приятно да го пренебрегват така, защото гледаше противника си кръвнишки като животно, а лицето му се зачервяваше от гняв. Но Миягияма продължи да се държи така, сякаш почти не го забелязва.
— Няма да е дълго — пошушна ми Нобу.
Ако бяхте видели как Миягияма се привежда напред, бихте помислили, че е готов да хвърли цялата си тежест върху Сайто. Но вместо това той използва силата, с която противникът му нападна, за да се изправи на крака. Извъртя се мигновено като въртяща се врата, за да се махне от пътя му, а ръката му хвана Сайто отзад за врата. Междувременно Сайто вече летеше напред под тежестта си като човек, който пада по стълбище. Миягияма го бутна с все сили и краката на противника му прелетяха над очертаващото ринга въже. После за мое смайване този човек-планина прелетя и през края на подиума и се стовари върху публиката в първия ред. Хората се дръпнаха ужасени, а един човек се изправи, едва поемайки си дъх, защото рамото на Сайто го бе смазало.
Сблъсъкът продължи не повече от секунда. Сайто, види се, се чувстваше унизен от загубата, защото направи съвсем лек поклон в знак, че е загубил, и напусна, а залата все още ревеше.
— Това — каза ми Нобу — е така наречената хватка хатаки коми.
— Не е ли възхитително — изрече Мамеха в някакъв унес. Дори не си довърши мисълта.
— Какво е възхитително? — попита я председателят.
— Това, което Миягияма направи със Сайто. Никога не съм виждала подобно нещо.
— Разбира се, че си виждала. Борците по сумо постоянно правят такива неща.
— Това наистина ме кара да мисля…
