— Нобу сан! На никоя жена не й е приятно да чуе, че не е най-красивата наоколо.
— Особено на теб, нали? Но по-добре да свикнеш с това. Тя има невероятни очи. Обърни се към мен, Саюри, да ги погледна още веднъж.
Не можех да гледам надолу към рогозките, след като той искаше да види очите ми. Нито пък да го погледна открито, без да му се сторя прекалено дръзка. Тъй че след като погледът ми се полута малко, сякаш търсеше сигурно място върху лед, аз най-сетне го спрях върху мястото около брадичката. Ако можех да накарам очите си да не виждат, със сигурност щях да го сторя, защото чертите на Нобу приличаха на лошо моделирана глина. Не бива да забравяте, че тогава все още не знаех нищо за трагедията, която го бе обезобразила. И когато се питах какво ли му се е случило, не бях в състояние да спра ужасното усещане за тежест.
— Очите ти наистина имат поразителен блясък — каза той. Точно тогава се отвори една малка врата и в залата влезе мъж в много официално кимоно и висока черна шапка. Бе сякаш изваден направо от картина на императорския двор. Мъжът поведе по пътеката процесия от борци, толкова големи, че трябваше да се приведат, за да минат през вратата.
— Какво знаеш за борбата сумо, момиче? — попита ме Нобу.
— Само това, че борците са огромни като китове, господине. Има един, който работи в Гион и който някога е бил състезател.
— Сигурно имаш предвид Аваджиуми. Седи ей там. — И той посочи с единствената си ръка към друга ложа, където Аваджиуми се смееше, а до него бе Корин. Тя, изглежда, ме видя, защото се усмихна леко, а после се приведе към Аваджиуми, каза му нещо и той погледна към нас.
— Не беше кой знае колко добър — продължи Нобу. — Обичаше да блъска противника с рамо. Нямаше ефект, но този глупак си чупи доста пъти ключицата.
Междувременно всички състезатели бяха влезли и бяха застанали около подиума. Извикваха ги по име един по един и те се качваха на него, където се подреждаха в кръг с лице към публиката. По-късно, когато тази група излезе, за да започне процесията на противниковата, Нобу каза:
— Въженият кръг на пода очертава ринга. Ако някой борец бъде избутан извън него или го докосне с нещо друго освен с крак, губи. Може да изглежда лесно, но как би избутала един от тия гиганти извън въжения кръг?
— Щях може би да се приближа до него в гръб с дървено кречетало. И така да го изплаша, че той да подскочи и да прескочи въжето.
— Бъди сериозна — рече Нобу.
Не претендирам, че казах нещо кой знае колко умно, но това бе първият ми опит да се пошегувам с мъж. Така се смутих, че не можех да измисля какво да кажа. Тогава председателят се наклони към мен и обясни спокойно:
— Нобу сан не се шегува със сумото.
— Не се шегувам с трите най-важни неща в живота — сумо, бизнес и война.
— Боже мой, пък аз си помислих, че е някаква шега — обади се Мамеха. — Означава ли това, че си противоречите?
— Ако наблюдаваше битка или — с подобна цел си в разгара на делова среща, щеше ли да разбереш какво става? — попита ме Нобу.
Не бях сигурна какво точно има предвид, но от тона му разбрах, че очаква отрицателен отговор, затова отвърнах:
— О, не, изобщо не.
— Правилно. Затова и не можеш да разбереш какво става в борбата сумо. Можеш да се смееш на шегичките на Мамеха или да слушаш обясненията ми и да научиш смисъла на всичко това.
— През годините се опитваше да обучи и мен — обясни ми спокойно председателят. — Но аз съм много лош ученик.
— Председателят е блестящ човек — каза Нобу. — Той е лош ученик по сумо, защото то не го интересува. Дори нямаше да е тук този следобед, но беше достатъчно благороден да приеме предложението ми компанията да спонсорира турнира.
Междувременно отборите бяха приключили церемонията по представянето. Последваха още две специални — по една за всеки от двамата иокодзуна. Иокодзуна е най-високият разред в борбата сумо. „Като положението на Мамеха в Гион“, както ми обясни Нобу. Нямах основание да не му вярвам, но ако Мамеха влизаше на някое парти дори наполовина толкова бавно, колкото тези иокодзуна се помайваха, докато застанат на ринга, нямаше да може да разчита на повторна покана. Единият от двамата беше нисък и имаше необикновено лице — не меко и провиснало, а издялано сякаш от камък и с челюст, която ми напомни квадратната задна част на рибарска лодка. Публиката го приветства толкова гръмко, че си запуших ушите. Името му бе Миягияма и ако имате представа от сумо, ще разберете защо аплодисментите за него бяха толкова бурни.
— Той е най-великият, който някога съм виждал — обясни ми Нобу.
Точно преди схватките да започнат, изредиха наградите за победителите. Една доста голяма сума в брой даваше Нобу Тошикадзу, президент на електрическата компания „Ивамура“. Като чу това, той видимо се ядоса и каза:
— Каква глупост! Парите не са от мен, а от компанията. Поднасям извиненията си, господин председател. Ще повикам някой да им каже да поправят грешката.
— Няма никаква грешка, Нобу. Аз съм ти толкова задължен, че това е най-малкото, което мога да направя.
— Вие сте прекалено щедър — отвърна Нобу. — Много съм ви благодарен. — И той подаде на председателя чашка, наля му саке и двамата пиха заедно.
Когато първите двама борци се качиха на ринга, очаквах схватката да започне веднага. Вместо това те повече от пет минути хвърляха шепи сол, приклякаха, за да се наклонят на една страна и да вдигнат противоположния крак, а после да го стоварят тежко. От време на време се привеждаха и се гледаха кръвнишки право в очите, но тъкмо когато мислех, че вече ще атакуват, единият се изправяше и отиваше бавно да гребне нова шепа сол. В крайна сметка, когато изобщо не го очаквах, то се случи. Двамата се хвърлиха един срещу друг и всеки се вкопчи в пояса на противника, но само след миг единият извади другия от равновесие и всичко свърши. Публиката ръкопляскаше и викаше, но Нобу само поклати глава и каза:
— Слаба техника.
По време на следващите схватки често изпитвах чувството, че имам едно ухо в съзнанието си и друго — в сърцето си. Защото от една страна слушах какво ми говори Нобу, при това повечето беше интересно. Но гласът на председателя от другата ми страна — той разговаряше с Мамеха — все ме отвличаше.
Мина около час и нещо, когато погледът ми бе привлечен от движение на ярък цвят до мястото, където седеше Аваджиуми. Беше оранжево копринено цвете, поклащащо се в косата на една жена, която седна на колене. В първия момент помислих, че е Корин и че си е сменила кимоното. После видях, че изобщо не е тя. Беше Хацумомо.
Да я видя на място, където не я бях очаквала… Разтърси ме внезапен силен удар, като да бях настъпила електрическа жица. Беше безспорно само въпрос на време, преди тя да намери начин да ме унизи дори тук, в тази гигантска зала сред стотици хора. Не ме интересуваше, че ако си е наумила, да ме направи на глупачка пред толкова хора, но не можех да понеса мисълта да изглеждам като малоумна пред председателя. Усетих такъв огън в гърлото си, че дори не намерих сили да се престоря, че слушам Нобу, който ми обясняваше нещо за двамата борци, качващи се на ринга. Погледнах към Мамеха. Тя хвърли поглед към Хацумомо, а после каза:
— Господин председател, извинете, но трябва да изляза. Струва ми се, че и Саюри иска да направи същото.
Изчака Нобу да свърши да говори, а после аз я последвах навън.
— О, Мамеха сан… тя е като демон — простенах.
— Корин си тръгна преди повече от час. Сигурно я е намерила и я е пратила тук. Трябва да си поласкана, че Хацумомо полага такива усилия, за да те тормози.
— Няма да понеса да ме унижава пред… пред всички тези хора.
— Но ако направиш нещо, което ще й се стори смешно, ще те остави на мира, не мислиш ли?
