изглеждаха като гъсеници, полазили надолу от косата му и заспали над очите. Всичко у този човек беше в безпорядък — и посивялата му коса, и кимоното, с което сякаш бе спал.
— Кой е там? — попита той.
— Учида сан! Нима след всички тези години все още не разпознавате гласа ми?
— Ако се опитваш да ме вбесиш, която и да си ти, започваш добре. Не съм в настроение за натрапници. Ще хвърля тази метла по теб, ако не кажеш коя си.
Изглеждаше толкова сърдит, че не бих се удивила, ако отхапеше брадавицата в ъгъла на устата си и я изплюеше срещу ни. Но Мамеха тръгна нагоре по стълбата и аз я последвах, като внимавах да съм зад гърба й, та метлата да удари нея.
— Така ли поздравявате посетителите си, Учида сан? — каза Мамеха, като излезе на светлината.
Учида я погледна.
— Значи това си била ти. Защо не можеш като всеки друг просто да кажеш коя си? На, вземи метлата и премети стълбите. Никой не влиза в дома ми, докато не съм запалил благовония. Още една от мишките ми умря и вътре мирише като в ковчег.
На Мамеха, види се, й беше забавно. Тя го изчака да се прибере и опря метлата на едно дърво.
— Имала ли си някога цирей? — пошепна ми. — Когато работата не му спори, изпада в отвратително настроение, Трябва да го накараш да избухне, точно както пукаш цирей, за да се успокои. Ако не му дадеш някакъв повод да се ядоса, започва да пие и става още по-лошо.
— Мишки ли отглежда? — пошепнах и аз. — Каза, че още една от мишките му била умряла.
— Господи, не. Не си прибира тубичките с туш и мишките идват да ги гризат, а после умират отровени. Подарих му кутия да си слага туша в нея, но той не я използва.
Точно тогава вратата се отвори наполовина — Учида я блъсна, но веднага се скри вътре. Двете с Мамеха се събухме по чорапи. Домът му представляваше една-единствена голяма стая — като в селска къща. В дъното горяха благовония, но все още нямаше резултат, защото вонята на умряла мишка ме блъсна така, сякаш някой ми натика глина в носа. Беше по-разхвърляно, отколкото стаята на Хацумомо, когато бе в най-голям безпорядък. Навред имаше дълги четки — някои счупени, други изгризани, и големи дървени дъски с недовършени картини. Насред това бе просната неоправена постеля с петна от туш по чаршафите. Помислих си, че и самият стопанин е на такива петна, и когато се обърнах да видя дали съм права, той ми викна:
— Какво гледаш?
— Учида сан, позволете да ви представя по-малката си сестра Саюри. Измина с мен целия път от Гион заради честта да се запознае с вас.
Целият път от Гион не беше кой знае колко дълъг, но, така или иначе, аз коленичих на рогозките и минах през ритуала на поклона и молбата за неговото снизхождение, въпреки че не бях сигурна дали е чул и дума от това, което Мамеха му каза.
— До обяд денят ми бе отличен — каза той. — А после виж какво стана! — Пресече стаята и вдигна една дъска. На нея бе закачена с карфици рисунка на жена в гръб, погледнала на страни, и с чадър в ръка. Само че очевидно котка бе стъпила в туш, а после бе минала през картината, оставяйки прекрасно оформени следи от лапи. Самото животно спеше, свито на кълбо върху купчина мръсни дрехи. — Донесох котарака заради мишките и на, гледай! — продължи. — Решил съм да го изхвърля.
— Но отпечатъците от лапите са просто прекрасни — каза Мамеха. — Според мен правят картината още по-хубава. Какво мислиш, Саюри?
Не бях склонна да коментирам, защото Учида изглеждаше много разстроен от думите й. Но след миг разбрах, че тя Се опитва да „спука цирея“ и с най-ентусиазирания си глас казах:
— Удивена съм колко очарователни са отпечатъците от лапите! Мисля, че котката е своего рода художник.
— Знам защо не обичате котарака — обади се отново Мамеха. — Завиждате на таланта му.
— Да завиждам? Аз? — извика Учида. — Този котарак не е художник. А демон, ако изобщо е нещо!
— Извинете ме, Учида сан — отвърна Мамеха. — Точно така е, както казвате. Но кажете, нима наистина искате да изхвърлите картината? Защото тогава за мен ще е удоволствие да я притежавам. Ще изглежда великолепно в дома ми, нали, Саюри?
Като чу това, Учида дръпна рисунката от дъската и попита:
— Харесваш я, така ли? Добре, ще ти направя от нея два подаръка! — И той я скъса надве и й подаде парчетата с думите: — Ето ти единия! Ето ти и другия! А сега се махай!
— Така ми се иска да не бяхте правили това. Мисля, че беше най-хубавото нещо, излязло някога изпод четката ви.
— Вън!
— О, Учида сан, как бих могла да си тръгна! Не бих била ваша приятелка, ако преди това не пооправя тук.
Тогава самият Учида изхвръкна бесен навън, като остави вратата широко отворена. Видяхме го как ритна метлата, а после се подхлъзна и едва не падна надолу по мокрите стъпала. Следващия половин час двете оправяхме студиото му. Учида се върна в малко по-добро настроение, както бе предположила Мамеха. Все още не беше в разположение на духа, което бих нарекла весело, а и имаше навика да дъвче брадавицата си, от което изглеждаше разтревожен. Мисля, че му беше неудобно, задето се бе държал така, защото не поглеждаше никоя от нас в очите. Скоро стана ясно, че изобщо няма да забележи очите ми, тъй че Мамеха се обърна към него и каза:
— Не намирате ли, че Саюри е най-прекрасното създание? Направихте ли си поне веднъж труда да я погледнете?
Беше постъпка на крайно отчаяние, но Учида само ми метна светкавичен поглед, сякаш отмахна трошичка от масата. Мамеха изглеждаше много разочарована. Следобедната светлина започваше да гасне бавно, затова станахме да си вървим. Тя се сбогува набързо, от приличие. Когато излязохме на площадката, не се сдържах и спрях да се насладя на залеза, който обагряше небето зад далечните хълмове в охра и розово. Беше изумителен като най-прекрасното кимоно и дори го превъзхождаше, защото, колкото и приказно красиво да е едно кимоно, ръцете ти не биха засияли в оранжево от светлината му. А на залеза ръцете ми изглеждаха като потопени в някаква дъга. Вдигнах ги и дълго ги гледах.
— Мамеха сан, вижте — извиках й, но тя помисли, че говоря за залеза и го погледна равнодушно.
Учида стоеше замръзнал на вратата. Лицето му беше съсредоточено, едната му ръка разчесваше кичур посивяла коса. Но той не гледаше към залеза. Гледаше към мен.
Ако сте виждали известната картина с туш на Учида Косабуро — млада жена в кимоно, която стои като в екстаз, а очите й сияят… От самото начало той твърдеше, че идеята му хрумнала от видяното онзи следобед. Всъщност не му вярвам. Не мога да си представя, че в основата на такава прекрасна картина може да е момиче, загледано глупаво в ръцете си на фона на залеза.
19
Удивителният месец, през който отново срещнах председателя — и се запознах с Нобу, с доктор Рак и с Учида Косабуро, — ме накара да се почувствам като щурец, успял най-сетне да избяга от тръстиковата си клетка. За пръв път от много дълго време можех вечер да си легна с надеждата, че няма да съм вечно почти незабележима в Гион като капка чай върху рогозките на пода. Все още не проумявах плана на Мамеха, нито пък как той щеше да ми донесе успех като гейша или дали успехът щеше да ме приближи до председателя. Но всяка нощ си лягах с неговата кърпичка, притисната до бузата ми, и преживявах отново и отново срещата си с него. Бях като камбана на храм, която кънти дълго-дълго след като са я ударили.
Минаха няколко седмици без вест от никой от мъжете и ние с Мамеха започнахме да се тревожим. Но една сутрин секретар от компанията „Ивамура“ позвъни в чайната „Ичирики“ с молба да осигурят присъствието ми същата вечер. Мамеха бе доволна, защото се надяваше, че поканата е от Нобу. И аз бях доволна — надявах се, че е от председателя. По-късно през деня в присъствието на Хацумомо казах на Леля, че ще забавлявам Нобу, и я помолих да ми помогне да си облека кимоното. За моя изненада Хацумомо дойде да си предложи помощта. Сигурна съм, че ако ни видеше, някой непознат би решил, че сме членове на задружно семейство. Хацумомо нито веднъж не се подсмихна, нито направи язвителна забележка и
