защото раменете му бяха присвити, а лактите му така стърчаха, че колкото и да се стараеше, едва ли би могъл да имитира по-успешно рак. Дори вървеше с едното рамо напред, досущ като рак. Имаше мустаци и много се зарадва, че вижда Мамеха, макар да го изрази повече с изненада в погледа, отколкото с усмивка на лицето.
Доктор Рак бе делови и педантичен човек. Когато затваряше вратата, най-напред завъртя дръжката, така че езичето да издаде звук, а после я натисна за всеки случай, за да е сигурен, че се е затворила. След това извади от джоба на сакото си кутия и я отвори много внимателно, сякаш ако не внимаваше, можеше да разсипе нещо. Но в кутията имаше всичко на всичко друг чифт очила. Той ги смени с тези на носа си, прибра кутията в джоба си и приглади с ръце сакото си. Накрая погледна към мен и кимна енергично, при което Мамеха каза:
— Съжалявам, че ви обезпокоявам, докторе. Но Саюри има такова светло бъдеще пред себе си, а ето че я сполетя нещастието да си пореже крака! Пред вероятността от белези, инфекции и подобни си помислих, че вие сте единственият, който може да я лекува.
— Точно така — каза доктор Рак. — А сега нека да погледна раната.
— Боя се, че на Саюри й прималява при вида на кръв. По-добре ще е навярно, ако тя се обърне и ви даде възможност да погледнете мястото. Раната е отзад на бедрото.
— Разбирам чудесно. Може би ще бъдете така добра да я помолите да легне по корем на масата за прегледи.
Не можах да разбера защо сам не ме помоли, но за да изглеждам покорна, изчаках да го чуя от Мамеха. После докторът вдигна дрехата ми почти до основата на бедрата, донесе парче плат и някаква миризлива течност, с която намаза мястото, и каза:
— Саюри сан, би ли била така добра да ми кажеш как се получи тази рана?
Пресилено си поех дълбок дъх, като продължавах да се старая да изглеждам колкото се може по- немощна, и започнах:
— Ами, много ми е неудобно, но истината е, че… този следобед пих доста чай…
— Саюри тъкмо започна своето чиракуване — вметна Мамеха. — Представях я из Гион. И всеки, естествено, настояваше да я покани на чай.
— Да, мога да си представя — каза докторът.
— Така или иначе — продължих аз, — изведнъж почувствах, че трябва да… ами, нали знаете…
— Прекаленото пиене на чай може да доведе до остра необходимост да се облекчи мехурът — поясни докторът.
— О, благодаря. Всъщност „остра необходимост“ е меко казано, защото се боях, че още миг, и всичко ще започне да ми изглежда жълто, ако разбирате какво имам предвид…
— Просто кажи на доктора какво се случи, Саюри — намеси се Мамеха.
— Съжалявам. Исках да кажа, че трябваше незабавно да използвам тоалетната… толкова незабавно, че когато най-сетне се добрах дотам… борех се с кимоното и трябва да съм загубила равновесие. Паднах и кракът ми се натъкна на нещо остро. Дори не разбрах какво беше. Изглежда, съм припаднала…
— Цяло чудо, че не си си изпразнила мехура, когато си загубила съзнание — каза докторът.
През цялото това време лежах по корем с навирена глава от страх да не си размажа грима и разказвах, а докторът ме гледаше в гръб. Но след тази негова забележка погледнах през рамо Мамеха. За щастие, тя мислеше по-бързо от мен и поясни:
— Саюри иска да каже, че е загубила равновесие когато се е опитала да се изправи отново от клекнало положение.
— Разбирам — отвърна докторът. — Порязването е станало на много остър предмет. Може би си паднала на стъкло или парче метал.
— Да, наистина, усетих, че беше много остро — потвърдих. — Остро като нож.
Доктор Рак не каза нищо повече, а проми раната, сякаш искаше да провери до каква степен може да я накара да боли, а сетне използва още от миризливата течност, за да отмие засъхналата надолу по крака ми кръв. Накрая заключи, че раната не се нуждае от нищо повече освен мехлем и бинт и ми обясни какво да правя през следващите няколко дни. После пусна надолу кимоното ми, свали си очилата така, сякаш можеше да ги счупи, ако се отнасяше с тях прекалено грубо, и каза:
— Съжалявам, че си съсипала такова красиво кимоно. Но наистина съм много щастлив, че се запознах с теб. Мамеха сан знае, че винаги се интересувам от нови лица.
— О, не, удоволствието е мое, докторе — отвърнах.
— Може би ще те видя скоро някоя вечер в чайната „Ичирики“.
— Да ви призная, докторе — намеси се Мамеха, — Саюри е един вид… специална собственост. Сигурна съм, че можете да си представите. Тя и без това вече има твърде много почитатели, затова, доколкото е възможно, я държа настрана от „Ичирики“. Бихме ли могли вместо това да ви навестим в чайната „Ширае“, да речем?
— Да, би било чудесно — отвърна доктор Рак. След което мина през целия ритуал по смяна на очилата, за да погледне и тефтерче, което извади от джоба си. — Ще бъда там… Момент, да проверя… след две вечери. Надявам се да ви видя.
Мамеха го увери, че ще се отбием, и ние си тръгнахме.
В рикшата на връщане към Гион Мамеха ми каза, че съм се справила отлично.
— Но, Мамеха сан, аз не направих нищо!
— Ооо? Как тогава ще обясниш онова, което видяхме на челото му?
— Не видях нищо освен дървената маса под носа си.
— Нека просто кажем, че докато почистваше кръвта от крака ти, по челото на доктора бяха избили капки пот, сякаш бе посред лятна жега. А в стаята дори не беше топло, нали?
— Мисля, че не.
— Добре тогава! — отсече Мамеха.
Наистина не бях сигурна за какво говори, нито пък изобщо каква е била целта й да ме заведе и запознае с доктора, но не можех току-така да я попитам, защото тя вече бе дала да се разбере, че няма да ми разкрие плана си. После, точно когато рикшата минаваше по моста Шиджо в посока на Гион, Мамеха спря на средата на някаква история, която разказваше, и възкликна:
— Знаеш ли, Саюри, че очите ти са наистина изумително красиви на фона на това кимоно. Червеното и жълтото… от тях очите ти блестят като сребро! Боже мой, не мога да повярвам, че по-рано не съм се сетила. — И тя извика на возача: — Отминахме. Спри тук, моля.
— Казахте ми Томинага-чо в Гион, госпожо. Не мога да, спра на средата на моста.
— Или ни свали веднага, или иди до края, а после ни върни пак тук. Честно казано, не виждам много смисъл в това.
Рикшата спря и двете слязохме. Покрай нас гневно зазвъняха велосипедисти, но Мамеха изобщо не им обърна внимание. Мисля, че бе толкова уверена в мястото си на този свят, че не би могла да си представи как ще затрудни някого с такава дреболия като да задръсти уличното движение. Без изобщо да бърза, тя заизважда монета по монета от копринената си кесия, докато събра точната сума, и плати на возача. После ме поведе назад по моста — натам, откъдето бяхме дошли.
— Отиваме в студиото на Учида Косабуро — обяви тя. — Той е велик художник и ще хареса очите ти, сигурна съм. Понякога е малко… налудничав, така да се каже. А в студиото му е страхотна бъркотия. Може би ще му трябва време да забележи очите ти, но ти направи така, че да ги види.
Последвах Мамеха по страничните улици. Стигнахме до тясна алея, в края на която имаше миниатюрна яркочервена шинтоистка портичка, притисната плътно между две къщи. След като влязохме, минахме между няколко малки храма пред каменна стълба, водеща нагоре през пищно обагрени от есента дървета. От този усоен малък тунел лъхаше хладен повей. Изпитах чувството, че влизам в съвършено друг свят. Чух шум, който ми напомни за плисък на вълни, но се оказа, че един мъж с гръб към нас смита с метла водата от най- горното стъпало.
— О, Учида сан! — извика Мамеха. — Нямате ли прислужница, която да ви чисти?
Мъжът горе бе огрян от слънцето, тъй че когато се обърна и погледна към нас, се усъмних дали вижда нещо повече от фигури под дърветата. Аз обаче го виждах добре и той изглеждаше много особено. В ъгъла на устата му имаше огромна брадавица като остатък от храна, а веждите му бяха толкова гъсти, че
