на парите и да ги изхарча разумно. Аз най искам да си купя самолет, ама истински.
— Няма да можеш — каза ми Жоашен, — един истински самолет струва най-малко хиляда франка.
— Хиляда франка ли? — възкликна Жофроа. — Ти се майтапиш, бе! Татко ми е казвал, че струвал най- малко трийсет хиляди франка, и хем от по-малките.
Тука вече започнахме да се смеем, защото Жофроа все такива ги разправя, много обича да лъже.
— Защо не си купиш атлас? — предложи ми Анян, който е първенецът на класа и е любимец на учителката. — Вътре има хубави карти, интересни снимки, много полезно е.
— А бе ти какво си мислиш — рекох аз, — да не седна да си давам парите за някаква си книга? И без това леля винаги ми подарява книги за рождените ми дни или като се разболея; още не съм изчел онази, дето ми я подари за заушкиге.
Анян ме изгледа, тръгна си мълчешком и продължи да преговаря урока по граматика Той Анян си е луд!
— Купи си футболна топка и всички ще играем с нея — каза Рюфюс.
— Ти се майтапиш — рекох аз. — Банкнотата си е моя, откъде-накъде ще купувам неща за другите. Пък и щом ти се играе футбол, защо не се опиташ да излезеш четвърти на контролно по история.
— Ти си скръндза — каза ми Рюфюс, — освен това излезе четвърти по история, защото се натягаш пред учителката, също като Акяк.
Не успях да лепна шамар на Рюфюс, понеже би звънецът и се наложи да се построим, за да влезем в клас. Все така става: тъкмо започне веселбата и — дзън, дзън — хайде в клас. Застанахме в редица и тичешком пристигна Алсест.
— Закъснявате — рече Бульона, нашият възпитател.
— Аз ж съм виновен — каза Алсест, — дадоха ми една кифла в повече за закуска.
Бульона въздъхна дълбоко, каза на Алсест да застане в редицата и да избърше полепналото по брадичката му масло.
В клас показах на Алсест, който седи до мен, банкнотата и му казах:
— Видя ли какво си имам? Тогава учителката извика:
— Никола! Каква е тази хартия? Веднага я донесете, конфискувам я.
Аз се’разплаках и занесох банкнотата на учителката, която се ококори.
— Ама какво ще правите с това нещо? — попита учителката.
— Още не знам — обясних аз — Татко ми го даде за оная работа с Карл Велики.
Видях, че учителката едва се удържа да не прихне; това й се случва понякога и тогава става много хубава; върна ми банкнотата, каза ми да си я прибера в джоба, да не си играя с пари и да не ги харча за глупости. После изпита Клотер и татко му надали ще му даде нещо за бележката, която изкара.
В междучасието, докато другите си играеха, Алсест ме дръпна за ръкава и ме попита какво смятам да правя с парите си. Казах му, че не знам; тогава той заяви, че за десет франка мога да си накупя сума ти шоколадчета.
— Цели петдесет! Петдесет, представяш ли си? — рече Алсест. — По двайсет и пет на човек!
— А защо трябва да ти дам двайсет и пет шоколадчета? — попитах го аз. — Банкнотата си е моя!
— Я го остави — обърна се Рюфюс към Алсест. — Не го ли виждаш каква е скръндза!
И те отидоха да си играят, обаче на мен ми пука. Тъй де, ама ха, какво ме задяват за парите ми!
Обаче хрумването на Алсест за шоколадчетата не беше лошо. Първо на първо, аз обичам шоколад, а освен това никога не съм получавал петдесет шоколадчета наведнъж, дори от баба, макар че тя ми купува, каквото си поискам. Затова след училище изтичах до сладкарницата и когато лелката ме попита какво искам, аз й дадох банкнотата и й казах:
— Дайте ми шоколадчета за тия пари, Алсест каза, че трябва да ми дадете петдесет.
Лелката изгледа банкнотата, изгледа мен и каза:
— Ти къде намери това нещо, момченце?
— Не съм го намерил — рекох аз. — Дадоха ми го.
— Дадоха ти тези пари, за да си купиш петдесет шоколадчета, така ли? — попита ме лелката.
— Ами да — отвърнах аз.
— Не обичам лъжльовци — рече лелката. — По-добре иди да върнеш банкнотата там, откъдето си я взел.
Тя се намръщи, аз избягах и плаках по целия път до в къщи.
У дома разказах всичко на мама; тогава тя ме целуна и каза, че щяла да уреди въпроса с татко. След това мама взе банкнотата и отиде в хола при татко. После мама се върна с монета от двадесет сантима.
— С тези двайсет сантима ще си купиш шоколадче — каза мама.
Аз много се зарадвах. Даже мисля да си разделим шоколадчето с Алсест, той ми е приятел и с него делим всичко.
НА ПАЗАР С ТАТКО
След като се навечеряхме, татко пресметна заедно с мама месечните разходи.
— Питам се къде изчезват парите, които ти давам — каза татко.
— Тия приказки най ги обичам — каза мама, макар че никак не изглеждаше зарадвана.
След това обясни на татко, че нямал представа колко скъпа е храната, че ако той ходел да пазарува, щял да разбере и че освен това не бива да се обсъждат такива неща пред детето.
Татко отвърна, че това са смехории, че ако той се заемел с покупките, щели сме да спестим сума ти пари и да се храним по-добре, а детето да вземе да си легне.
— Добре, щом е тъй, иди ти да пазаруваш, като си толкова хитър — каза мама.
— Точно така — отвърна татко. — Утре е неделя, ще отида на пазара. Ще видим дали някой може да ме мине!
— Еха — казах аз, — мога ли и аз да дойда? Пратиха ме да си легна.
Сутринта попитах татко мога ли да изляза с него и той каза, че мога, днес мъжете щели да пазаруват. Аз бях адски доволен, защото обичам да излизам с татко и на пазара е много щуро. Пълно е с народ, всичко живо вика — нещо като голямо междучасие, пък и мирише хубаво. Татко ми каза да взема пазарската мрежа, а мама ни изпрати, като се кискаше.
— Смей се ти — рече татко, — няма да се смееш, като се приберем с разни вкусни неща, купени на прилични цени. Нас, мъжете, не могат ни изигра. Нали, Никола?
— Има си хас — отвърнах аз.
Мама продължи да се киска и каза, че щяла да стопли вода, за да свари раците, които ще й донесем, а ние отидохме да вземем колата от гаража.
В колата попитах татко вярно ли е, че ще донесем раци.
— Защо не? — отвърна той.
Само дето се озорихме, докато намерим място за паркиране. На пазара отиваше сума ти народ. За щастие татко видя едно празно място — татко има набито око — и паркира.
— Хубаво — рече той, — сега ще докажем на майка ти, че да се пазарува е много лесно, и ще я научим да пести. Нали, моето момче?
И татко се приближи до една продавачка, която продаваше сума ти зеленчуци, огледа сергията и каза, че доматите не били скъпи.
— Дайте ми едно кило домати — поиска татко. Продавачката сложи пет домата в мрежата и каза:
— Друго какво ще обичате? Татко погледна в мрежата и рече:
— Какво? Че едно кило само пет домата ли са?
— А вие какво мислите — попита жената, — че за тия пари ще ви дадат разсадник? Това мъжете, като тръгнат на пазар, всички са еднакви.
— Просто мъжете не се оставят да ги лъжат толкова лесно, както жените! — каза татко.
— Я, я повторете това, дето го казахте? — помоли продавачката, която приличаше на господин Панкрас, месаря от нашия квартал.
Татко каза: „Хубаво де, хубаво“; даде ми да нося мрежата и се махнахме, а продавачката обясняваше на другите продавачки какъв бил татко.
