Когато се събудих сутринта, отсрещната стая беше празна. Офицерът дошъл рано-рано, качил в кола жената с децата и ги откарал. Моята съседка искала да ме види преди тръгване и да се сбогува с мен, но не посмяла да ме събуди, защото знаела, че през нощта не съм спала заради нея. Поръчала на Хаджи Калфа да ме поздрави и да ми предаде, че ме целува по очите много пъти.
В колата се смеех всеки път, когато се срещнеха погледите ни с Хаджи Калфа. Той разбираше причината за моята необяснима веселост и ми се заканваше, като клатеше сърдито глава:
— Смейш се, а? Още се кикотиш и се смейш, а?
После започваше да разказва за снощния ужасен ритник:
— Да му плюя на петалата, магаре такова, разбра ли, госпожице. Така ме ритна, че всичко в стомаха ми се преобърна. Мират, един бащински съвет от мен: никога не се меси между съпрузи.
Цялото семейство, натъпкано в малката кола, дойде до една чешмичка извън града.
Тук трябваше да се разделим. Хаджи Калфа опресни водата, която беше налял в две запушени шишета, и даде дълги наставления на моя стар кочияш. Госпожата от Саматия със сълзи на очи напълни кошничката ми с питки, омесени и изпечени предния ден.
Дивата Хайгануш, която ми се струваше напълно безразлична към мен, изведнъж ревна, сякаш беше почувствала болка от внезапен удар. Какъв рев! Имах две перлени обици на ушите си. Свалих ги и ги поставих на нейните уши.
Хаджи Калфа изпадна в неудобство от този подарък.
— Не, учителко, подаръкът не бива да е толкова ценен. Това са ценни перли — каза той.
Отново тихо се засмях. Как можех да обясня на наивния човечец, че тези перли не струват пет пари пред перлите, които проливаше дъщеря му заради мен!
Хаджи Калфа въздъхна дълбоко, и след като ме качи в колата, каза, като постави ръка на гърдите си:
— Кълна ти се, че тази раздяла ми тежи повече от снощния ритник.
Тези думи ми напомниха за снощната врява, и ме разсмяха още веднъж. Колата беше тръгнала. Той още клатеше пръст отзад и повтаряше:
— Смейш се, а, лудетино, смейш се!
Ако в този момент не бях потеглила на път и ти беше видял моите очи, нямаше да говориш така, мили Хаджи Калфа.
Колата навлезе в планинския път, който водеше ту нагоре, ту надолу, минаваше през ровини от изсъхнали порои, извиваше се покрай пусти ниви и обрани лозя.
От време на време срещахме селяни, колесарки, които скрибуцаха така, като че ли стенеха от умора, боси жени с наръч съчки на гърба.
По един тесен път, извиващ се между лозята, се зададоха двама полицаи с дълги мустаци, по външния си вид те приличаха на разбойници.
— Селям алейкум! — поздравиха те коларя, като минаха покрай нас и ме изгледаха нахално.
Хаджи Калфа ми беше казал: „Пътищата, слава богу, са безопасни, но за всеки случай си спусни воала. Твоето не е от онези лица, които могат да се показват навсякъде, разбра ли, госпожице?“
Щом видех отдалеч, че се задава човек, веднага си спомнях съвета на Хаджи Калфа и забулвах лицето си.
Колкото повече минаваха часовете, толкова по-тъжна ставаше самотата на пътищата. Колите на чеченците имат тънък и тъжен звън. Тези, които са ги проектирали, са свършили добра работа. Ехото им, което повтарят далечните склонове и падини, действа успокоително. А когато минавахме сред едни скали, ми се стори, че в далечината, зад купчината камъни, които изглеждаха като изгорели, има някакъв път, че по този път след нас тича някаква жена, която плаче и ридае с тънък глас.
Наближаваше вечер, слънцето клонеше бавно над върховете, а в падините пълзеше мрак.
Пътят все още нямаше край. Не се виждаше ни село, ни дори дървета…
В душата ми започна да се прокрадва страх. Ами ако не стигна до село Зейнилер преди смрачаване? Ами ако остана сама сред тези планини?
Коларят спираше от време на време, за да си отпочинат животните, и им говореше като на човек.
По време на една такава почивка сред огромни камънаци аз се възползувах от случая и попитах:
— Има ли още много?
Коларят поклати бавно глава и отговори:
— Пристигнахме.
Ако не беше човек на почтена възраст, щях да си помисля, че ми се подиграва.
— Как може — възразих аз, — ние сме сред планина, в която няма никой освен нас и аллах! Не се вижда никакво село.
— Ще слезем по тази пътечка. Зейнилер е само на пет минути оттук. Път за коли няма — отговори старият човек, който се мъчеше да смъкне куфарите ми от колата.
Заслизахме по една пътечка, която извиваше между скалите и беше стръмна като стъпалата на минаре. Долу, в мрачината, се различаваха тъмните силуети на група кипариси. Сред голите дворове, оградени с плетища, се мяркаха колиби и дървени къщички.
На пръв поглед селото ми се стори като пепелище след пожар. Тук-там все още се извиваха кълба дим.
Като се кажеше село, си представях приветливите весели хижички край бреговете на древния Босфор, прилични на гълъбарници, потънали в зеленина. А къщите, които виждах сега, представляваха потъмнели развалини на път да грохнат.
Пред някаква съборена мелница срещнахме старец с аба и чалма, който се мъчеше да закара до една от тези къщи слаба крава с изпъкнали ребра. Като ни видя, той се спря и започна да ни оглежда внимателно. Оказа се, че този старец е ходжа и кмет на село Зейнилер. Моят колар го познаваше. Той ме представи с няколко думи.
Под широкото черно наметало, стегнато в кръста, и гъстия воал, спуснат пред лицето ми, не беше възможно да се разбере, че съм млада. Въпреки това господин кметът по всяка вероятност бе сметнал, че съм се докарала повече, отколкото трябва, защото ме изгледа някак странно, след което предаде кравата на едно босоного момченце и тръгна пред нас. Навлязохме в тесните улички на селото. Сега вече виждах по- добре къщите. В Каваклар имаше едни разнебитени рибарски колиби, изгнили и почернели от дъждовете, изкорубени от ветровете на Босфора, пред които рибарите простираха мрежи. Къщите на селото на пръв поглед напомняха тъкмо за тях.
Отдолу — обори, направени от четири дървени стълба, а отгоре — една-две стаи, до които може да се стигне с помощта на висящи стълби. Във всеки случай това село Зейнилер не приличаше на нито едно от селата, за които съм слушала или виждала на снимка.
Спряхме пред червената врата на един двор, заграден с дъсчена ограда. Първият цвят освен черния, който видях в това село, където дори и листата на дърветата са черни, беше червеният цвят тъкмо на тази дъсчена врата.
Кметът започна да блъска вратата с юмрук. При всеки удар тя се тресеше така, като че ли ще падне.
Осмелих се да проговоря за първи път:
— Изглежда, че вътре няма никой.
Кметът отговори, като поклати глава:
— Навярно Хатидже ханъм е заета с вечерния си намаз23. Малко ще почакаме.
Коларят нямаше време да чака. Той остави куфарите пред вратата и си тръгна.
Кметът събра полите на своята аба и клекна на земята.
Аз приседнах на един куфар и поведохме разговор.
Хатидже ханъм била много набожна жена. Тя се числяла към някаква секта. Посещавала всички болни и умрели в селото. Четяла мевлюди24, украсявала лицата на младоженките, наливала последни капки от свещената вода земзем
