Чучулигата

третото — до самия ковчег.

Гробницата представляваше мазе, изкопано в земята. Зейни баба прекарал тук седем години в пост и молитви, без да види слънчева светлина. Когато починал, никой не се докоснал до неговите свети мощи. Покрили го с един ковчег.

Хатидже ханъм беше запалила двете кандила. Тя ми показа няколко стъпала, които водеха към мазето, и рече:

— Хайде, дете, да слезем долу.

Не смеех да сляза по стъпалата. Тя се обърна повторно към мен:

— Хайде, дете, ще бъде грехота да не слезеш долу, след като си дошла дотук. Ако имаш някое съкровено желание, кажи го на Зейни баба.

Когато слизах по стълбите, сърцето ми трепереше като сух есенен лист. Ако мъртвите, спускани в гроба, притежаваха способност да чувстват, те биха изпитали именно това, което изпитвах аз в този момент. Гърдите ми се изпълниха с влажна и студена миризма на пръст.

Ковчегът на Зейни баба беше покрит с цинков лист, боядисан в зелено. Както Хатидже ханъм разказа по-късно, Зейни баба, който прекарал целия си живот в молитви и лишения, не искал да бъде покрит с красиво изработени покривки. Покривките, които му изпращали от време навреме оттук и там, не издържали дори седмици, изгнивали и ставали на парчета.

Старата жена наля масло в кандилото, което се намираше до главата на светеца, като шепнеше тихичко някакви молитви, и се обърна към мен:

— Когато в село някой ще умира, Азраил30 посещава най напред Зейни баба. Тогава това кандило гасне от само себе си. А сега, дете, искай от Зейни баба, каквото има да искаш.

Коленете ми се подгъваха. Нямах сили да се държа повече на крака. Положих чело, пламнало като огън, върху хладната покривка на Зейни баба и зашепнах тихичко не толкова с устните си, колкото със своето наранено сърце:

— Скъпи Зейни баба, аз не съм нищо друго освен една малка, простичка Чучулига. Не знам как да ти се моля. Прости ми. Не са ме учили да върша нищо от онова, което ще ти хареса. Казаха ми, че си прекарал тук цели седем години в пост и молитви, без да си видял слънчев лъч. Да не би и ти да си избягал от жестокостта, от вероломството на хората? Скъпи татко, имам към теб голяма молба. През тези седем години вероятно е имало моменти, в които си мислил за слънцето и вятъра. Дай и на мен от твоето ангелско търпение, което ти е помогнало да изтърпиш болката на онези тежки минути. Искам да изтърпя докрай страданието, на което съм се обрекла.

Сама съм в стаята си. Хатидже ханъм ме напусна твърде скоро и се оттегли в своята стаичка, която прилича на мазе. Там тя се молила до късно и редила броеницата си.

Пиша тези редове от два часа насам под светлината на кандилото. Навън се носи далечно шуртене на вода, от време на време нещо шумоли на тавана. Ослушвам се и чувствам лек хлад по гърба си. Тогава започвам да чувам и други звукове в тази разрушена сграда. Дъските на стълбището поскърцват леко, в коридора се разнасят тайнствени звуци, подобни на човешки шепот.

Хайде, Чучулиго, легни си вече. Не се плаши от тези тайнствени звуци, които се носят в нощта. Колкото и жестоки да са те, не могат да ти причинят такова зло като устните, които шепнат клевети за осиротелите дъщери на своите лели пред своите избрани Жълти цветя.

Зейнилер, 20 ноември

Тази сутрин пресметнах. Изминал е горе-долу месец, откакто съм дошла в Зейнилер. Този месец сега ми се вижда по-дълъг от десет години. Досега не ми се искаше да запиша нищо в дневника си. По-точно плашех се от това.

Кой знае какви нелепости щях да измъдря през първите дни, когато бях обзета от страшно отчаяние. Но сега започвах да свиквам с това място. Сестра Алекси обичаше често да повтаря: „Дъщери мои, всички безнадеждни болести и неизбежни нещастия имат само едно лекарство: търпение и покорство. Всички страдания крият в себе си и известно състрадание. Те причиняват по-малко мъка на ония, които не протестират, които ги посрещат с усмивка.“

Чучулигата слушаше тези думи винаги с насмешка. Но сега ги намирам за верни и не мисля да им се надсмивам.

Преживях часове на отчаяние през този месец, прекаран в Зейнилер. „Напразно се мъча! Повече не мога да понасям!“ — си казвах. В такива моменти на помощ ми идваха пророческите думи на сестра Алекси. Тогава, когато сърцето ми се обливаше в кръв, започвах да пея, да свиря и продължавах дотогава, докогато най-после сърцето ми започваше да вярва на това лъжливо щастие, да трепти и да се съживява като изсъхнало цвете, потопено във вода.

Освен това започнах да търся утеха във всички заобикалящи ме неща. Случайно попадналия в ръцете ми зелен лист милвах с бузите и устните си, притисках до гърдите си и топлех с дъха си всяко безпомощно котенце, което намирах на двора. Ако това не помагаше, си казвах: „Фериде, не бъди глупава. Потърпи малко! Знаеш, че не ти остана нищо друго освен смеха и смелостта.“

Толкова фалшиво и ефимерно. И какво от това? Един лъч, проврял се в тъмна изба, едно бледо цвете, цъфнало между камъните на срутена стена, въпреки всичко представляват живот, вдъхват надежда.

Днес е петък31 и нямаме часове. Дъждът, който вали от няколко дни, вече спря. Есента е устроила последния си прощален празник. Далечните планински вериги и локвите в тръстиката сякаш се усмихват на слънцето… Струва ми се дори, че кипарисите и надгробните камъни са загубили предишната си твърдост. Вглеждам се в глъбините на душата си. Виждам, че съм започнала да свиквам и дори да чувствам донякъде като свой, да обичам този мрачен и потискащ край.

На другата сутрин след пристигането си пристъпих към учебните занимания. Този първи ден в училище ще остане незабравим в живота ми.

Класната стая, ремонтирана с големи усилия от страна на началника на просветата, ми се стори по- свястна сутринта. Тук, изглежда, по-рано е било обор. Сега бяха заковали дъсчен под, разширили прозорците и поставили чамови рамки със стъкла.

По стените, които бяха почернели като комин, висяха карта, закачена наопаки, картини на скелет, чифлик и змия. Това, изглежда, бяха новите учебни помагала.

Край стената откъм двора имаше ясли за хранене на животни, останали от времето, когато класната стая е представлявала обор. Никой не е счел за нужно да ги разруши, поставили са отгоре дъсчен капак и по този начин се е получил своеобразен долап. В него децата слагали храната си, книгите си и дървата за горене, които носели от полето.

Хатидже ханъм ми каза, че този долап имал и друго предназначение. В него тя затваряла ония немирници, които не се оправяли с бой. Вехби, малкият син на кмета, прекарвал почти цялото си време в този долап. Това момче, влизало самичко в долапа, винаги когато извършвало някакво провинение, лягало по гръб като смъртник в ковчег и затваряло капака със собствените си ръце.

— Господин кметът нищо ли не казва? — попитах с учудване.

Хатидже ханъм поклати глава:

— Кметът изказа задоволство. „Браво на теб, Хатидже ханъм, добре, че ме подсети. В къщи също има долап. Ако е рекъл аллах, когато този проклетник не мирува, и аз ще го затварям там.“ — каза той.

— Хубав метод на възпитание! В училището има ли други момчета?

— Има още две-три. По-големичките изпращаме в мъжкото училище в село Гариплер.

— Къде е това село Гариплер?

— Ей там, зад ония скали, дето се белеят насреща.

— Не е ли жалко за момченцата? Как отиват и се връщат през зимата, когато падне сняг?

— Те са свикнали да ходят. Когато времето е сухо, стигат за по-малко от час. В дъждовни, кални и снежни дни им е малко по-трудно.

— Е, добре, защо не учим и тях тук?

— Че как може да учиш заедно жени и мъже?