— Тях можем ли да ги считаме за мъже?
— Но разбира се, дете. Те са вече големи мъже по на дванадесет-тринадесет години. — Хатидже ханъм малко се запъна. Тя имаше да каже още нещо, но не смееше. Най-после изплю камъчето: — Сега това е още по-недопустимо!
— Защо?
— Затова, защото ти още си много млада, дете.
В Истанбул съм чувала израза: „Тази жена е толкова невинна, че бяга дори от петел.“ Нашата Хатидже ханъм трябва да е от тези жени. Не сметнах за необходимо да й отговоря и започнах да се занимавам с друга работа.
Важна част от инвентара, набавен с цената на големи жертви, бяха петте груби чина стар модел. Странно защо досега не бяха сметнали за нужно да ги употребяват и ги бяха захвърлили на една страна.
— Защо сте направили така, Хатидже ханъм? — попитах аз.
— Не съм го направила аз, а предишната учителка, дете — отговори тя. — Децата са свикнали да седят на земята. Може ли да запомни урока някой, който се е покачил на това високо като минаре място? Но учителката не посмя да ги изхвърли съвсем, защото се страхуваше, че могат да дойдат инспектори. Когато децата влязат в училище, ги настаняваме на чиновете, а като започне урокът, ги караме да седнат ей на тази рогозка. По-богатите си носят специални миндерчета.
Помолих старата жена да ми помогне и вдигнах рогозката. Почистих пода, наредих чиновете и стаята заприлича на класна.
От израза на Хатидже ханъм личеше, че е недоволна, но не смееше да ми се противопоставя и изпълняваше нарежданията ми. Докато се мъчех да довърша работата си, цялата потънала в прах, децата започнаха да пристигат едно по едно.
Горкичките! Те бяха в окаяно състояние. Почти никое от тях нямаше чорапи и обувки. Главите им бяха здраво увити в парчета износен плат. Идваха до вратата на класната стая, като трополяха с дървените си налъми, изуваха ги там и се нареждаха едно до друго.
Щом ме видяха, децата се изплашиха. Те поглеждаха срамежливо през вратата, а когато ги повиквах, закриваха лицата си с ръце или пък се криеха зад вратата. В края на краищата се принудих да хвана някои от тях за ръце и да ги вкарам почти насила в класната стая.
Като пристъпваха към мен, те здраво затваряха очи и ми целуваха ръка така, че едва се въздържах да не се засмея.
Изглежда, такъв беше обичаят в това село. При всяка целувка се чуваше смешно мелодично мляскане и върху ръката ми оставаше лека влага. За да привикнат децата към мен, намирах по една-две добри думи за всяко от тях. Но те оставяха без отговор моите въпроси, макар че ги задавах с най-благ глас. Мълчаха така упорито, че на човек му ставаше обидно от това и само след много превземки и молби скланяха да кажат имената си:
— Зехра.
— Айше.
— Зехра.
— Айше.
— Зехра.
— Айше.
Боже господи! Колко много момичета в това село се казват Зехра или Айше! Никак не ми беше до смях, но въпреки това през главата ми минаваха странни мисли. Идва например инспектор и иска да се запознае с моите ученици. Отговарям му съвсем лесно, още в същия миг: „Девет момичета се казват Айше, а дванадесет — Зехра.“ За улеснение мога да поставя всички, които се казват Айше, от едната страна на класната стая и всички, които се казват Зехра — от другата страна. Когато играем на топка в двора (през време на междучасията непременно ще забавлявам тези деца), ще мога лесно да ги разделя на две групи, като кажа: всички Айшета отсам и всички Зехри оттатък.
Не можах да устоя на изкушението тайно да се забавлявам с тях. Когато в училище пристигнаха нови момичета, ги питах:
— Ти дъще, Зехра ли се казваш или Айше?
И често получавах очаквания отговор.
Едно кръглолико мъничко момиче излезе най-смело от всички. То вдигна черните си очи към мен и попита учудено:
— Откъде знаеш името ми?
Наредих ученичките си една по една на чиновете и ги предупредих да си запомнят местата. Горките! Заслужава си да се видят. Те не умеят да седят на чиновете и заемат странни пози, сякаш са накацали по клона на някое дърво или са седнали на чардака на някоя асма.
Когато се отдалечавам от тях, ме следят с крайчеца на окото си и също като костенурките, прибиращи се в черупките си, бавно придръпват под себе си своите мръсни краченца, които се люлеят странно във въздуха. Ще привикнат.
Едно нещо ме учуди много. Тези деца, които пристъпват срамежливо към мен, които целуват ръка със затворени очи, които се свенят като селски булки, докато изговорят една думичка, още щом си отворят учебниците, започват да четат с отсечен висок глас. Колкото повече се увеличава броят на учениците в клас, толкова повече расте шумът и главата ми започва да се замайва.
Попитах Хатидже ханъм:
— Винаги така на глас ли учат? Може ли да се понася това?
Тя ме изгледа малко учудена.
— Разбира се, дете! Училище е това. Може ли да се дяла дърво, без да се удря с тесла? Колкото повече викат, толкова по-добре ще запомнят урока — отговори тя.
Класът почти се беше попълнил. Ударих силно с ръка по катедрата, която беше единствената нова и красива вещ в училището. Исках да кажа на ученичките да учат наум. Но никоя от тях не ми обърна внимание и не вдигна глава да ме погледне. Напротив, бученето се засили още повече като в кошер, в който е хвърлен камък:
„Ебузибилляхи, ебджет, хеввез, хутти, джим юстю дже, джим есре джи.“
Стана ми ясно, че ще има много да се мъча, докато вкарам тези деца в пътя. Но не се съмнявах, че в края на краищата ще успея.
— Хатидже ханъм — казах аз, — днес ти се занимавай с тях така, както си знаеш. Няма да мога да пристъпя към занятия, докато не приведа в ред класа.
Старата жена ме изгледа със съмнение и отговори:
— Учим децата, тъй както сме видели, дете. Не знаем това, което знаете вие. Не сме учили като вас в училище.
Едва по-късно разбрах какво е искала да каже тази женица. Помислила е, че искам да я изпитам. Тя тъй се плаши да не загуби своята заплата от двеста куруша…
Макар че времето беше хубаво, няколко момичета се явиха на училище, покрили главите си със стари наметала. Попитах Хатидже ханъм защо правят това.
Тя отговори с учудване на този въпрос както на почти всички други мои въпроси:
— Боже мой, дете, та те са вече големи моми за женене. Да не искаш да ходят по улиците с открити лица!
Господи, тези ли бледи, невзрачни като червеи деца по на десет-дванадесет години наричат големи моми! Наистина съм попаднала в много странно село.
Въпреки това донякъде се зарадвах. Щом тукашните хора наричат тези деца моми за женене, на мен положително ще гледат като на стара мома, не успяла да се задоми, и никой няма да ми се присмива, че съм още дете.
Момчетата дойдоха най-късно на училище. Те работят в къщи като възрастни: вадят вода от кладенеца, доят крави, носят дърва от гората.
Хатидже ханъм им каза да почакат малко навън и се обърна към мен с известно стеснение:
— Изглежда, че си забравила кърпата за глава, дете.
