религиозни песни, пълни със страшни думи като смърт, ковчег, тенешир34, зебани35, гроб! Има особено една, от която настръхват косите:
Децата вият в хор с треперещи гласове, а аз си представям една след друга погребални процесии.
Едно от най-любимите забавления на учениците ми е да играят на погребение. Тази игра, която се устройва изключително през дългата обедна почивка, прилича на театрална пиеса, главните роли в която се изпълняват от Хафъз Нури и арабчето Джафер Ага.
Джафер Ага се разболява. Момичетата се събират около него, молят се и наливат земзем в устата му.
Момчето започва да бере душа, като блещи очи, в които преобладава бялото, и умира. Момичетата ридаят и връзват челюстите му. След това поставят Джафер Ага на тенешира и започват да го къпят.
Ковчегът, който децата правят от една счупена врата, като я украсяват със зелени забрадки, по нищо не се различава от истински, страшен ковчег.
Хафъз Нури пее с такъв пронизителен, зловещ глас саля36, езан37 и чете молитвите на заупокойния намаз, че просто ми настръхват косите. А на гроба той държи прочувствена проповед, след като бъде погребан мъртвецът. „Ей, Зехра, съпруга на Джафер!“ — възкликва той така, че след това го сънувам.
Както вече казах, човек просто усеща дъха на смъртта във въздуха на това село, особено вечерите, ония вечери, които се влачат така, като че нямат свършване… Трудни за преживяване са техните кошмари.
Една вечер в планината започнаха да вият чакали. Страшно се изплаших. Реших на всяка цена да сляза при Хатидже ханъм. Но картината, която видях, щом отворих вратата на нейната стая, приличаща на мазе и миришеща на плесен, беше хиляди пъти по-страшна от воя на чакалите. Обвита цяла в бяло, старата жена седеше на специално молитвено килимче, дърпаше дълга броеница и се клатеше на две страни в екстаз, като мърмореше някакви молитви с глух глас.
Тук започнах да обичам три неща:
Първо, чешмичката пред моя прозорец, която със своя ромон просто ме забавлява като дружка през самотните ми нощи.
Второ, малкия Вехби, момчето, което при царуването на Хатидже ханъм е прекарвало живота си на дъното на сандъка, като излежавало на гръб наложеното му наказание. Обикнах много този палавник, който не прилича на нито едно от тукашните деца. Изговаря „дж“ вместо „г“, но говори много свободно и весело.
Един ден в двора Вехби ме загледа в лицето, сякаш ме измерваше със своите малки светещи очички.
— Какво гледаш, Вехби? — попитах го аз.
— Ти си била много хубава! — отговори той без стеснение. — Хайде да те взема за бате, да ни станеш снаха. Брат ми ще ти купува чехли, рокли, гребени.
Всичко във Вехби е приятно, хубаво, само че не ме уважава. Той стига дотам, че не ми обръща внимание дори тогава, когато му се карам и дърпам лекичко тънкото му ушенце. Впрочем може би го обичам толкова тъкмо затова.
След непристойното държание на Вехби се намръщих и казах:
— Как можеш да говориш такива неща на учителката си? Ако се разчуе, ще ти откъснат езика.
— Нима бих казал на друг? — отговори момчето така, сякаш се подиграваше на моята наивност.
Боже господи, какви неща знае това малко колкото педя селско момченце! Той продължи със същата непринуденост:
— Ще те наричам Истанбулска снаха, ще ти нося кестени, брат ми ще ти подари златен гердан.
— Ти нямаш ли си снаха?
— Имам, но е черна. Нея ще я дадем на Хасан овчаря.
— Какво работи брат ти?
— Стражар.
— Какво правят стражарите?
— Убиват чудовища — отговори той.
Вехби има и други черти, заради които го харесвам. Той е горд, упорит, проявява самостоятелност, не по-лоша от тази на възрастен човек. Когато го поправям по време на урок, се засрамва и се ядосва. По никакъв начин не иска да поправи грешката си. Ако настоявам повече, започва да се бунтува, гледа ме подигравателно в лицето и отсича:
— Ти си жена, умът ти не стига за тези неща!
Третият обект на моята обич е едно малко момиченце, останало сираче. Може би беше петият ден след започване на занятията. Като оглеждах чиновете, почувствах приятно вълнение и сърцето ми заби силно. От крайното място на най-последния чин ми се усмихваше, като откриваше своите бисерни зъби, хубаво момиченце с ангелско лице, с много руси, почти бели коси, с прозрачна кожа.
Кое беше това дете? Откъде беше дошло така изведнъж?
Посочих го с ръка и казах:
— Ела при мен!
Момичето скочи от мястото си леко като птичка и дойде при мен, като подскачаше така, както правех аз някога в училище.
Това дете беше крайно бедно. Крачката му бяха боси, а косите му — сплъстени. През дупките на скъсаната му рокля, изгубила цвета си, се виждаше бялата му нежна кожа.
Хванах мъничките му ръчички и казах:
— Погледни ме в лицето, дете!
То вдигна главата си плахо. Между извитите му мигли блеснаха две сини очи.
Страданията, които преживях в Зейнилер, не бяха в състояние да ме разплачат. Но ако в тази минута не се бях овладяла, положително щях да се разридая, трогната от хубавите очи на това дете, от зъбите му, подобни на два реда бисери, и усмивката, цъфнала на алените устни на полуголото клетниче.
Погалих я лекичко по брадичката и я попитах, както всички други момичета:
— Ти Зехра ли се казваш, малката, или Айше?
Тя отговори с чисто истанбулско произношение и с невероятно сладък глас:
— Казвам се Мунисе, учителко.
— В това училище ли учиш?
— Да, учителко.
— Защо отсъства толкова дни?
— Моята настойница не ме пусна, учителко, имахме работа. Отсега нататък ще идвам.
— Нямаш ли майка?
— Имам настойница, учителко.
— Къде е майка ти?
Момиченцето сведе очи към земята и не отговори. Почувствах, че съм се докоснала, без да знам, до една скрита рана в сърцето на това дете.
Не настоях повече. Зададох друг въпрос:
— Ти ли пееше вчера надвечер, Мунисе?
Предния ден бях чула да пее тънко детско гласче в един от съседните дворове. Това гласче беше толкова сладко, толкова различно от гласовете, които съм слушала тук, че неволно допрях глава на
