— Има ли нужда от нея?
— Е, всъщност има. Не ми е работа да се меся, но не е ли грехота да се предава урок с открито лице?
Досрамя ме да кажа: „Не знаех това“ и излъгах, като се изчервих лекичко:
— Забравила съм да си взема забрадката…
— Добре, дете, аз ще ти дам една чистичка батиста — каза Хатидже ханъм, влезе в стаята си, извади една зелена кърпа за глава от сандъка, който издрънча звучно при отварянето и затварянето, и ми я подаде.
Нямаше как, трябваше да се подчиня. Наметнах кърпата върху косите си и завързах двата й края под брадата също като младите циганки, които врачуват из улиците на Истанбул.
Стъклото пред затворения капак на един от прозорците, макар и бледо, ми служеше вместо огледало.
Отидох незабелязано пред прозореца и започнах да се оглеждам. След като станах учителка, бях помислила и за външния си вид. Според моето убеждение една учителка не бива да бъде облечена като другите жени през часовете.
Замисленото от мен облекло беше много просто: дълга до коленете манта от чер лъскав сатен, тънък кожен колан на кръста, а под колана две малки джобчета — едното за кърпа, другото за бележник.
Само че беше нужна широка якичка от бял лен, за да поосвежи малко черния цвят. Не обичам дългите коси, но след като станах учителка, не можех да ходя с къса коса.
Вече мина цял месец, откакто съм пуснала косите си да растат, но те стигнаха едва до раменете ми.
За първия час се бях облякла именно така. Косите си пригладих старателно с четка, за да не падат на челото ми. Тази зелена забрадка стоеше толкова смешно върху черната манта и немирните ми коси, които се разбунтуваха веднага щом се освободиха от четката, че просто стисках устни, за да не се разсмея.
Да ви представя моите ученици ергени, от които закрих косите си със зелената забрадка на Хатидже ханъм.
Най-напред малкия Вехби, който прекарва времето си като мишка в сандъка. Той наистина прилича на малка забавна мишка. Има черни, блестящи като мъниста очи, малко, хитро личице, остра брадичка и е най-дяволитото дете в нашето училище.
Джафер Ага — доста черно арабче, кръгло като пумпал, с повече бяло на очите, лъскави зъби и ярко червени устни. В училище той отминава с мълчание тези, които го наричат само Джафер, но на улицата ги замервал с камъни.
Ашур — десетгодишно, сухо като чироз момче, със сипаничаво, мършаво, мръсно лице и малки зъби.
И накрая най-забележителната личност в класа: Хафъз Нури. Той е на десет години, но лицето му е набръчкано като на седемдесетгодишен старец. Под брадата му има току-що затворена рана от живеница, поради което вратът му прилича на клон с обелена кора. Изпъкналите му очи са без клепки, голата му като яйце глава е увита в бяла чалма. С една дума, това е интересно същество, което заслужава да се показва срещу пари.
Хатидже ханъм намести пред себе си дългите, току-що отрязани от гробището пръчки, а след това започна да вика децата едно по едно при себе си, за да четат урока си.
Докато тя се занимаваше с урока, в класа цареше невъобразим шум.
Сестра Алекси винаги когато я безпокоеше шумът в класа, вплиташе един в друг жълтите си като восък пръсти, вдигаше ясните си очи към небето, като заемаше поза на невинна Дева Мария, и казваше: „Вие ме измъчвате ужасно!“
Чулигата, която беше на дъното на всички безредия и лудории в класа, сега плащаше своите грехове. Цели две седмици се мъчих, докато пресека този зашеметяващ шум, докато създам на учениците си навик да четат безгласно и да слушат всички заедно урока, който се преподава в клас.
Все пак съм благодарна, че трудът ми не отиде напразно. Първите дни въпреки цялото си старание не можех да изляза наглава с децата. След жилавите пръчки на Хатидже ханъм, които съскат като змии, моят глас се струваше на децата толкова слаб, че…
Понякога ми идваше до гуша и се провиквах през вратата: „Хатидже ханъм, ела!“ Тя се втурваше в класа също като вещиците от приказките, яхнали метли, и доста ми помагаше.
В края на краищата успях да прекратя шума в класа. Сега е по-спокойно. Децата лека-полека започват да разбират от дума. Сега е доволна дори и Хатидже ханъм, която вярваше, че децата запаметявали урока толкова по-добре, колкото повече викали.
— Сполай ти, дете, миряса ми главата — казва тя.
Но не се задоволявам само с това. Искам да влея повече живот и радост в децата. А това не ми се струва възможно.
Както върху къщите, улиците и гробищата на това село, така и върху децата е легнала някаква черна печал. Безчувствените им устни не знаят какво е смях, а неподвижните им очи, потопени в страшна мъка, като че ли мислят за смъртта. Не започвам ли и аз самата лека-полека да приличам на тях? По-рано си представях смъртта съвсем другояче: човек ходи, тича и се смее петдесет-шестдесет години, с други думи, толкова, колкото му се иска, докато капне от умора. После очите му започват да се затварят, той се унася в сладък сън, ляга в снежнобяло, чисто легло и угасва бавно, като се усмихва непрестанно, леко опиянен от обзелия го сън. Белият мрамор, лъснал под слънцето, е засипан с много цветя… Няколко птички са дошли да пият вода от малките чашки, издълбани в мрамора. Ето такава трогателна и почти радостна беше картината, която предизвикваше смъртта в моето въображение. А сега сякаш вкусвам с езика си и вдишвам с дробовете си горчивия вкус на смъртта, който дъха на земя, алое и кипариси!
Хатидже ханъм е допринесла доста за да тъгата и нерадостта на децата. Тази женица смята, че задачата на учителя е да убие всички земни желания в сърцата на децата и при всеки удобен случай ги поставя лице в лице със смъртта. Тя мисли, че няколкото картини по естествознание са изпратени в училището тъкмо с тази цел. Така например най-напред кара класа да издекламира хорово някаква тържествена и страшна религиозна песен, подобна на следната:
После поставя картината на скелета пред класа и започва да разказва за ужасите на смъртта и задгробните мъчения.
— Утре, когато умрем, месата ни ще изгният и костите ни ще изсъхнат ей като тези.
Според старата жена и останалите картини изразяват горе-долу същото. Така например, когато показва картината на чифлика, тя говори следното:
— Аллах е създал тези овце и е рекъл: нека смъртните да се хранят и да ми се молят. Тъпчем се с месото им, но сещаме ли се да изпълним дълга си към аллаха? Къде ти! Но да видим как ще отговаряме утре, когато влезем в гроба, когато пред нас застанат Мюнкир и Некир32 с огнените боздугани в ръце.
И Хатидже ханъм пак подхваща вечната си тема за смъртта.
А картината на змията тя представя на децата като Шахмеран33. Тя се мъчи да лекува болните от селото, като записва техните имена върху стомаха на змията.
Какви ли дяволии не измислям, за да развеселя, да разсмея тези бедни дечица!
Но усилията ми отиват напразно.
В училище въведохме междучасия. На половин или един час изкарвам децата на двора и се мъча да ги науча на весели, интересни игри. Не знам защо, децата не изпитват удоволствие от тях. Тогава не намирам друг изход, освен да ги оставя и да се оттегля настрана.
Единственото най-голямо удоволствие за тези момичета с изморени лица и изгаснали очи, които по нищо не се различават от изстрадали възрастни хора, е да се събират в единия ъгъл на двора и да пеят
