type='note'>25 в устата на умиращите, измивала телата на починалите жени и ги завивала в бели савани.
Кметът приличаше на човек, който положително е учил в медресе26. Той се възползува от случая, за да ми даде някои съвети. Не беше против новите методи на преподаване, но се оплакваше, че в съвременните училища били занемарени религиозните предмети.
Досега тук преподавали няколко учителки, но уви, никоя от тях не била добре запозната с корана и вероучението.
Кметът изказваше задоволство от Хатидже ханъм. Селото щяло да бъде много доволно от мен, ако оставя религията на тази достойна, умна, благочестива жена, и се заема с другите предмети.
Докато слушах наставленията му, в двора се разнесе тракане на налъми. Двамата с кмета се изправихме на крака. Зад вратата хлопна мандалото и нечий груб глас попита:
— Кой е?
— Отвори, Хатидже ханъм. От град Б. пристигна учителка.
Хатидже ханъм беше около седемдесетгодишна, висока, но попрегърбена старица с голямо лице. Тя беше покрила къносаните си коси със зелена забрадка, а на гърба си имаше йелдирме27 в тъмен цвят, подобно на фередже. Сред бръчките на мургавото й, твърдо като мешина лице светеха необикновено младежки, живи очи и съвършено бели зъби.
— Добре дошла, госпожице учителко, заповядайте — каза тя, като се мъчеше да види лицето ми през воала.
Държейки се с едната ръка за вратата, като че бе забранено да се излиза от двора на улицата, тя прибра куфарите ми с другата ръка, а после залости отново вратата и тръгна пред мен.
Пресякохме двора. Училищната сграда, която господин началникът на просветата бе ремонтирал основно с цената на големи усилия, не се различаваше по нищо от останалите къщи в селото, само че около дървените стълбове в долния етаж бяха заковани дъски, още непочернели, и това място бе превърнато в класна стая.
Когато се канех да прекрача прага, Хатидже ханъм ме хвана за ръката и извика:
— Чакай, дете!
Аз се уплаших.
— Хайде, дете, кажи „бисмиллях“28 и прекрачи с десния си крак — добави тя, след като прошепна някаква къса молитва с крайчеца на устните си.
Долният етаж беше тъмен като затвор. Старата жена ме хвана за ръката и ме преведе през тясно преддверие, след което се изкачихме по старо тъмно стълбище със скърцащи стъпала. Горният етаж се състоеше от коридор и от голяма стая, дъсчените капаци на чиито високи прозорци бяха здраво затворени. Това беше учителската квартира, с която бързаше да ме зарадва началникът на просветата.
Хатидже ханъм остави куфара на земята, извади от старото огнище, заемащо единия ъгъл на стаята и изпълняващо ролята на долап, една лампа и я запали.
— Стаята е прашничка, защото през годината беше празна. Утре рано сутринта ще я почистя, ако е рекъл господ.
Тази бедна жена някога била учителка в това училище. След преустройството на училището властите я съжалили и я оставили тук с двеста и петдесет куруша месечна заплата, вместо да я изхвърлят на улицата. Тя беше наполовина учителка и наполовина прислужница. Отсега нататък щяла да изпълнява всичко, което наредя.
Разбрах от какво се плаши тази женица. Оказа се, че съм по-висшестояща от нея. Обясних й с няколко думи, че не съм толкова лоша, и не бих навредила умишлено на никого, и започнах да оглеждам квартирата си.
Стените бяха стари, изпонадупчени и мръсни, таванът — изгнил от дъждовете, почернял и изкорубен. В единия от ъглите имаше огнище, пълно с разни изпочупени предмети, а в другия — разкривено дървено легло. Значи, животът ми отсега нататък щеше да протече в тази стая!
Гърдите ми се задушаваха, ръцете и краката ми изстиваха така, сякаш бях попаднала в мазе без въздух.
— Мила Хатидже ханъм, помогни ми да отворим един от тези прозорци, струва ми се, че сама не ще мога — казах аз.
Старата жена не беше съгласна да върша домашна работа. С големи усилия тя отвори един от капаците. Настръхнах от гледката, която се откри пред очите ми.
Насреща имаше гробища, които навяваха страх и ужас. Между кипарисите, по чиито върхове още пламтяха слънчеви лъчи, бяха наредени надгробни камъни, а по-надолу между тръстиките блестяха локвички, които сякаш бяха замръзнали.
Старата жена въздъхна дълбоко и рече:
— Трябва да се свиква, дете, защото един ден всички ще идем там.
Случайно ли бяха казани тези думи, или неволно бях издала страха и тревогата си пред тази гледка? Но се съвзех веднага. Трябваше да бъда храбра.
— Значи, тук имало гробища. Не предполагах — казах с безразличие, което граничеше с бодрост.
— Да, дете. Това са гробищата на Зейнилер. Останали са от едно време. Сега погребват мъртъвците на друго място, а тези тук са нещо като паметници. Отивам да запаля фенера на Зейни баба. Сега ще се върна.
— Кой е Зейни баба, Хатидже ханъм?
— Нека ни покровителства и бди над нас! Светец, който почива под онзи кипарис.
Хатидже ханъм тръгна към стълбището, като шепнеше молитви. Не помня да съм се плашила дотогава от такива неща. Но в този момент се уплаших да остана сама в тъмната стая, изпълнена с дъх на кипариси.
Изтичах след старата жена и попитах:
— Да дойда ли с вас?
— Ела, дете, така ще е по-добре. Ще посетиш Зейни баба още с пристигането си.
Минахме през задната врата на училището, озовахме са в гробищата и тръгнахме между надгробните камъни.
Понякога през месеца на рамазана и в навечерието на празника байрам моите лели ме водеха в семейното ни гробище в Еюб.
Почувствах, че смъртта е нещо тъжно и страшно за пръв път тук, в тъмнината сред гробищата на Зейнилер.
Надгробните камъни имаха съвсем различна форма от тези, които бях виждала. Подредени правилно като войници, тези почернели камъни бяха високи и прави, върховете им — гладки и плоски. Надписите не се четяха. Само в началото личаха дребничко написаните думи: „О, аллах…“
Като дете бях слушала една приказка. Иззад далечна планина потеглила древна войска, за да отвлече не знам кой си непълнолетен султан. Денем войската се криела в пещерите, а нощем вървяла. За да не се виждат, войниците обвивали телата си с черен креп.
Войската напредвала така в продължение на месеци. Най-после, когато настъпила нощта, определена за нападение над града, аллах се съжалил над непълнолетния султан и превърнал в камъни нощните войници, които напредвали скрито в тъмнината, обвити в черен креп.
Като гледах тези черни камъни, подредени в редици, си спомних старата приказка и си помислих: „Да не би това място да е онази приказна страна, в която страшните смъртоносни войници били превърнати в камъни?“
— Кои са тези Зейнилер29, Хатидже ханъм?
— И аз не знам, дете, но това село някога било тяхно. Днес от тях не е останало нищо друго освен минарето. Нека ни покровителстват и бдят над нас, те са били дервиши. Зейни е бил най-главният. Тук водят за изцеление болните, които никой не може да излекува. Познавам една парализирана жена, която доведоха на гръб, а си тръгна сама.
Гробницата на Зейни баба се намираше на края на гробището, под грамаден кипарис. Хатидже ханъм всяка вечер му палела по три кандила: едното — на клона на кипариса, другото — вътре до вратата, а
